Брандън Сандърсън
Към небето (9)

7.

Вратите на асансьора се отвориха и аз погледнах към града, който не трябваше да съществува.

Висина беше преди всичко военна база, така че град беше доста гръмко название. Въпреки това асансьорът се отваряше двеста метра извън самата база. Между тях имаше магазини и домове. Беше истински град, населен с инатливи фермери, които обработваха зелените площи отстрани.

Останах в огромния асансьор, докато хората излязоха. Той представляваше прага към нов живот, живот, за който винаги бях мечтала. Обзе ме необичайно колебание, докато стоях там, раницата ми пълна с дрехи метната на рамо. Все още усещах прощалната целувка на мама на челото.

— Не е ли най-красивото нещо, което си виждала? — чух глас зад себе си.

Погледнах през рамо. Говореше момиче на моя възраст. Беше по-висока от мен, със смугла кожа и дълга, къдрава, черна коса. Говореше с лек акцент, който не ми беше познат.

— Все си мисля, че няма начин да е истинско — продължи тя. — Мислиш ли, че ни правят някоя жестока шега?

— Какво тактическо предимство ще имат, ако е така? — попитах я аз.

Момичето стисна ръката ми доста фамилиарно.

— Можем да се справим. Просто си поеми дълбоко дъх. Протегни се нагоре. Грабни звезда. Така казва Светицата.

Нямах представа какво да мисля и очаквам от подобно поведение. Хората обикновено се отнасяха към мен като към парий; не ме хващаха за ръката. Бях толкова потресена, че не се съпротивлявах, когато тя ме изведе след себе си от асансьора. Излязохме на широка алея през града, която отвеждаше към базата.

Предпочитах да отида с Родж, но снощи го бяха повикали късно, за да го питат нещо за теста му и досега не ми беше казал какво точно са искали от него. Надявах се да не е загазил.

Скоро двете с момичето минахме покрай един фонтан. Беше истински фонтан, като онези от приказките. И двете спряхме, за да го погледаме и аз изтеглих ръка от ръката на момичето. От една страна ми се искаше да се обидя, но тя ми се стори толкова истинска.

— Музиката, която издава водата — промълви тя. — Не е ли най-прекрасният звук?

— Най-прекрасният звук са воплите на враговете ми, които крещят името ми към небесата с накъсаните немощни гласове на умиращи.

Момичето ме погледна и наклони глава.

— Бог да благослови звездите ти.

— Извинявай — рекох. — Това е изречение от една приказка. — Протегнах ръка към нея. Най-добре да се сприятеля с другите кадети. — Аз съм с позивна Пумпал.

— Кималин — стисна тя ръката ми. — Трябва ли вече да имаме позивни?

— Аз съм вече готова. Ти в коя стая трябва да се явиш?

— Ами… — Тя бръкна в джоба си и извади лист. — C-14? Кадет от ескадра B.

— И аз.

— Позивна… позивна… — продължи да мърмори Кималин. — Какво да избера?

— Убиец — предложих. — Пожар. Не, това е твърде объркващо. Унищожител.

— Не може ли да не е толкова кърваво?

— Ти ще ставаш воин. Имаш нужда от воинско име.

— Не всичко е свързано с войната!

— Напротив, особено пилотската школа. — Намръщих се, когато забелязах отново акцента й. — Ти откъде си? Не си от Огнен рай, нали?

— Родена съм и съм расла в Пещерата на изобилието! — Тя се приведе към мен. — Така я наричаме, въпреки че там нищо не расте.

— Изобилие — повторих. Тази пещера беше сравнително близо до Огнен рай, също част от Защитните сили. — Там са се заселили клановете от екипажа на Ентиок, нали? — Ентиок беше един от бойните кораби на стария флот, преди да бъдем принудени да търсим убежище тук, на Метален рой.

— А-ха. Прабаба ми е била помощник-интендант. — Тя ме погледна. — Каза, че позивната ти е Пумпал. Не трябва ли да е нещо като Вопъл или Врагоубиец?

Свих рамене.

— Татко ме наричаше така.

При тези думи тя се усмихна лъчезарно. Господи, бяха допуснали това момиче, а на мен отказваха. Какви ги вършеха тези от ЗСД? Да не би да искаха да създадат клуб на плетачките?

Приближихме базата, група високи, строги сгради, заобиколени от стена. Точно отвън фермите отстъпваха пред истинска овощна градина. Спрях на алеята и зяпнах отново. Бях виждала тези дървета от разстояние, но от толкова близо изглеждаха огромни. Бяха почти три метра високи! Преди това най-високото растение, което бях виждала, бяха гъбите, които ми стигаха до кръста.

— Засадили са ги непосредствено след Битката за Висина — посочи Кималин. — Нужни са смелчаци, които да служат тук, изложени под открито небе за крелянските атаки. — Тя вдигна поглед към небето, обзета от страхопочитание и аз се запитах дали не го вижда за пръв път. Приближихме пропускателния пункт на стената и аз показах значката на охраната. Очаквах грубо отношение, както се държеше Алуко винаги, когато влизах в Огнен рай. Отегченият охранител единствено отбеляза имената ни в един списък и ни махна да влезем. Нямаше нищо тържествено в първото ми официално влизане във Висина. Много скоро щях да бъда известна и охранителят щеше да ми отдава чест, щом ме види.

Вътре преброихме сградите и се присъединихме към други кадети. Доколкото разбрах, около двайсет и петима бяха издържали изпита и бяха разделени в три обучителни програми. Единствено най-добрите щяха да завършат пилотската школа и да бъдат назначени за пълноправни пилоти.

Двете с Кималин скоро стигнахме пред широка едноетажна сграда близо до площадките за излитане. Пилотска школа. Едва се сдържах да не се втурна към лъскавите изтребители, подредени един до друг, готови за излитане — този ден зяпах и се кокорих достатъчно.

Вътре в сградата попаднахме в широки коридори. Повечето отвеждаха към класни стаи. Кималин изписка, след това се хвърли да си побъбри с друг кадет, когото очевидно познаваше. Затова спрях до прозореца на външната стена и погледнах небето, докато я чаках.

Открих, че ме завладява… нетърпение. Не да започна обучението, а към това място. То беше твърде голямо, твърде открито. Коридорите тук бяха поне с един метър по-широки в сравнение с повечето сгради в Огнен рай, а другите сгради в базата се разстилаха настрани, не бяха построени една върху друга. Небето беше над нас, винаги се виждаше, надвиснало застрашително. Дори със защитното поле между мен и него — невидимо като това на изтребителите — аз се чувствах гола.

Трябваше да спя тук. Да живея, да се храня, да съществувам. И всичко това щеше да се случва на открито. Харесвах небето, но това не означаваше, че искам то да наднича към мен във всеки един момент.

Просто се налага да го приема, казах си аз. Воинът не може да си избира леглото; трябва да благославя звездите, ако успее да избере бойното си поле. Това беше цитат от „Завладяването на космоса“ от Джунми. Обичах приказките на бабчето за Джунми не по-малко от древните викингски легенди, нищо че нямаше чак толкова много отрязани глави.

Кималин се върна и двете намерихме класната си стая. Поех си дълбоко дъх. Време бе да стана пилот. Отворихме вратата.