Брандън Сандърсън
Към небето (18)

16.

На следващата сутрин се събудих смазана, разбита, а лицето ми беше заровено в плюшеното мече. Изпъшках, обърнах се настрани и усетих, че всички мускули ме болят. Откъде дойде тази болка? Да не би…

Скочих и нагласих светлинната гривна, надигнах се от леглото си в кокпита. Светлината се процеждаше върху малката ми кухничка, купчина гъби чакаха да ги нарежа, бях поставила там камъни, които да служат за столове и…

И енергийната матрица на автомобил с размерите на малко нощно шкафче.

Намираше се точно където я зарязах, след като я мъкнах чак до пещерата. След това бях толкова скапана, че не ми останаха сили да я включа, затова си легнах веднага.

Изпъшках и се отпуснах отново, потрих очи с длани. Снощи бях толкова бясна, че… че не мислех трезво. Кражбата на енергийната матрица ми се стори върховна идея — но сега дупките в умния ми план зейнаха.

Леле, интересно кой ти е скапал колата, Досадник? Възможно ли е да е единственият от нас, който не идва на вечеря и има много основателна и очебийна причина да иска да ти отмъсти?

Когато се разчуеше, че съм унищожила собствеността на друг кадет, щяха да ме изхвърлят от пилотската школа толкова бързо, че направо щеше свят да ми се завие. Изпъшках отново и Кръвожадния, настанил се върху таблото, подличко имитира звука.

Защо? Не можех ли да мисля? Защо им позволявах да ме манипулират? Нито Беулф, нито Ксюн Гуан^[1] щяха да позволят да ги тласнат към подобно тъпо изпълнение!

Прилошаваше ми, докато се тътрех към база Висина същата сутрин. Не ми достигнаха сили дори да пробвам матрицата. Сякаш можех по някакъв начин да предотвратя съдбата си на този етап. Не можеше ли „разумната Спенса“ или „решителната Спенса“ да се стегне за истинска битка от време на време?

Очаквах военните полицаи да ме чакат, но охраната на портата просто ми даде знак да мина. Никой не ме спря, докато отивах към класната стая. Досадник влезе, докато се настанявах и дори не ме погледна. Коб докуцука и започна часа както обикновено.

По едно време, през междучасието, успях да срещна погледа на Досадник. Той не се обърна настрани. В очите му имаше предизвикателство, да, точно така. Но как да го разбирам? Да не би да чакаше някакъв момент, за да ме издаде?

Денят напредваше, упражнявахме се да използваме светлинните копия по движещи се цели, когато започнах да се питам дали все пак неприятностите няма да ми се разминат. Може би… може би той бе решил да поеме по пътя на воина. Вместо да звъни на адмирала за помощ, той планираше лично да си отмъсти.

Ако това бе така… ангели небесни. Може би трябваше да проявя известно уважение към момчето.

Не прекалено много. Не биваше да забравям, че той агресивно и злобно ме бе нарекъл страхливка пред останалите. Артуро, Нед, Еф Ем и дори Бим почти стъпваха на пръсти около мен, поглеждаха ме с ъгълчетата на очите си. Това не оказа влияние на обучението ни, но през междучасията всички танцуваха около новината. Разпитваха ме за други неща, след това водеха развълнувани разговори.

Единствената, която не се държеше странно, бе Кималин. Това, разбира се, не означаваше, че е пренебрегнала казаното.

— И така — започна тя, застана до мястото ми, докато си почивах и пиех от манерката, — затова ли си винаги толкова нападателна?

— Нападателна ли? — попитах, тъй като не познавах думата.

— Толкова изпълнена с готовност да сграбчиш звездите с една ръка и да ги пъхнеш в джоба си — уточни Кималин. Тя се наведе, сякаш следващите й думи щяха да бъдат неприлични. — Нали се сещаш? Разгорещена.

— Разгорещена.

— Може би дори… понякога… ядосана.

— Баща ми ли е причината да съм такава сбъркана каша от гняв, перчене и лошо настроение? Защото го наричат страхливец ли обикалям с меч в ръка и крещя, че ще направя пирамида от черепите на всички, а след това ще се кача на нея, за да обезглавя хората, които са твърде високи, за да ги достигна?

Кималин се усмихна мило.

— Да благословя ли звездите си? — попитах я аз.

— Всичките до една, Спенса. Всяка една трепкаща звезда.

Въздъхнах и отпих нова глътка.

— Не знам. Спомням си, че харесвах приказките на бабчето още преди него да го свалят, но случилото се никак не ми помогна. Когато всички се отнасят към теб като към дъщерята на страхливеца — не на кой да е страхливец, а на определен страхливец, — ти си изработваш поведение.

— Бъди благословена, че си изпънала гръб и вдигнала високо глава — отвърна тя, след това вдигна юмруци. — „Гордостта е качество у онези, които го развиват като такова“.

— Казала Светицата.

— Тя е била много мъдра жена.

— Нали си наясно, че нито един от нас няма представа за коя Светица говориш?

Кималин ме погали по главата.

— Всичко е наред, мила. Няма как да не си еретичка. Светицата ти прощава. — От всеки друг би прозвучало обидно, най-вече онази част с галенето по главата. От Кималин обаче беше… успокояващо.

В края на деня се чувствах много по-добре. Толкова, че усетих съвсем леко гадене, когато ме оставиха, за да отидат на вечеря. Така беше добре.

Навън забелязах Досадник да се качва в дълъг, черен хавъравтомобил с шофьор с бели ръкавици. Горкото момче. Изглежда трябваше да го возят до дома.

Върнах се в пещерата си с енергична походка, докато дъвчех опушеното месо на плъх. Накрая щеше да се наложи да понеса наказанието на Джорген, но щях да се справя. Хайде, давай. Засега изглежда ми се беше разминало с голямото престъпление. Една енергийна матрица с размери като за изтребител бе готова и ме чакаше.

Ухилих се, когато пристигнах пред пукнатината, след това се спуснах по светлинното въже вътре в пещерата. Глупаво бе, че рискувах бъдещето си; този кораб беше толкова стар, така че като задействам светлините му нямаше да ми е от полза. Това обаче беше моята тайна, мое откритие.

Моят кораб.

Смазан, изхабен, с изкривено крило… той си оставаше мой.

Затътрих матрицата до люка на кораба. Кабелите бяха същите, така че не се колебах дълго преди да ги свържа. Погледнах към Кръвожадния — който се приближи по жиците към мен — след това се ухилих и ги свързах.

Светлините на диагностичния панел светнаха и — ако можех да съдя по отблясъците отпред — на таблото вътре в кокпита. Тихото жужене, което бях чула преди се разнесе отново, след това стана по-убедително, дори натрапчиво, докато… докато не се превърна в думи.

— … РЕВОГА НАЧАЛО НА ПРОЦЕДУРА ПО РЕСТАРТИРАНЕ — зазвуча мъжки глас от кокпита. Говореше със странен, старинен акцент, какъвто бях чувала, когато излъчваха известните речи от дните преди да създадем Висина. — ТЕЖКА ПОВРЕДА НА СТРУКТУРНИЯ ИНТЕГРИТЕТ И ДЕФЕКТИ ПО БАЗАТА ДАННИ.

Това запис ли беше? Преместих се при кокпита.

— Здравей! — започна гласът и вече не беше толкова… механичен. — По дрехите и отношението ти предполагам, че си местна жителка на това местопроизшествие. Ще бъдеш ли така добра да се категоризираш — да опишеш националните си предпочитания и имената на прадедите си, за да мога да те включа в таблиците си с данни?

— Аз… — почесах се по главата. — Какво в името на звездите?

— А-ха — продължи гласът. — Чудесно. Минимално лингвистично отклонение от стандартния английски на земята. Прости ми за бавната обработка на данни — което не ми се струва нормално, — но ти си човек, нали? Може ли да ми кажеш… къде се намирам?

Думите ме объркаха напълно. Аз просто коленичих на крилото до кокпита и се опитах да осмисля онова, което се случваше.

Моят кораб ми говореше.