Брандън Сандърсън
Към небето (7)

5.

Връхлетях в стаята за теста също като изтребител, включил бустера на свръхскорост.

Прекъснах висока, възрастна жена в бяла униформа на адмирал. Имаше сребърна коса до раменете и тя се намръщи, когато спрях на прага. След това премести веднага поглед към часовника на стената.

Втората стрелка отброи още едно деление. В този миг стана осемнайсет часа.

Бях успяла. От мен течеше пот, гащеризонът ми беше скъсан, прашен от близката ми среща с къс от космическите отломки. Важното обаче бе, че бях успяла.

Никой в стаята не каза и дума. Намирахме се в правителствените сгради в центъра на Огнен рай — близо до асансьорите към повърхността. Стаята беше натъпкана с чинове; имаше поне сто хлапета. Не си бях давала сметка, че има толкова много седемнайсетгодишни в пещерите на Дръзки, а единственото желание на тези бе да станат пилоти.

В този момент всички до един ме бяха зяпнали.

Вирнах брадичка и се опитах да се престоря, че всичко си е в реда на нещата. За съжаление единственият свободен чин, който забелязах, се намираше точно пред жената със сребърната коса.

Познавах ли я? Това лице…

По дяволите.

Тази не беше от младшите адмирали, пред мен стоеше Джуди Айвънс, самата „Железен юмрук“. Тя беше сред Първите граждани, шеф на ЗСД, така че бях виждала лицето й на стотици снимки и статуи. Та тя беше сред най-важните хора на света.

Закуцуках към чина пред нея, постарах се да не издавам смущението си — нито болката си. Тичането насам беше свързано с множество лудешки спускания със светлинното въже през пещери и тунели. Мускулите ми протестираха от усилието, десният ми крак се схвана от крампа в мига, в който седнах.

Намръщих се и пуснах торбата на пода до мястото си. Един помощник я грабна и я отнесе някъде отстрани в стаята, тъй като не ни беше позволено да имаме нищо на чина освен молив.

Затворих очи, но след това ги отворих едва-едва, когато чух далечен глас да шепти наблизо.

— О, благодаря на стария свят.

Дърдорко ли беше това? Вдигнах поглед и го забелязах през няколко редици. Сигурно беше пристигнал три часа по-рано, след това се беше тревожил, че ще закъснея. А нямаше причина да го прави. Пристигнах и дори имах половин свободна секунда. Намигнах му, след това се съсредоточих, за да не изкрещя от болка.

— Както казвах — продължи адмиралът, — ние се гордеем с вас. Работата и подготовката ви доказват, че сте най-доброто и най-обещаващо поколение, което ЗСД познава. Вие сте поколението, което ще наследи повърхността. Вие ще ни изведете към необятна нова ера в борбата срещу креляните.

— Не забравяйте, че този тест не доказва стойността ви. Всички вие сте стойностни хора. За да се вдигне един самолет във въздуха, са нужни стотици техници, механици и персонал по поддръжката. Дори скромните техници по отглеждането на водораслите участват в опитите ни да оцелеем. Бустерът на самолета не бива да се отнася презрително към болтовете, които го държат на място.

— Не всички ще издържат изпита, но като сте избрали да дойдете тук, вие оправдавате очакванията, които имаме. За онези, които издържат: очаквам да следя обучението ви. Проявявам личен интерес към кадетите.

Намръщих се. Тя изглеждаше толкова надменна, толкова безразлична. Със сигурност не я беше грижа за мен, макар на баща ми да се носеше лоша слава.

Докато помощниците се втурнаха да раздават тестовете, Железен юмрук се отдръпна настрани, близо до някакви капитани в безупречни униформи. Нисък човечец с очила й зашепна, след това ме посочи. Железен юмрук се обърна и ме погледна отново, изви устни надолу.

О, не.

Погледнах към другата стена на стаята, където учители — включително госпожа Вмиър — наблюдаваха. Тя ме забеляза, след това поклати глава, сякаш от разочарование. Само че… аз… аз мислех, че съм разбрала. Те просто се опитваха да разберат дали съм достоен представител на Дръзки.

Нали така?

Един от помощниците нарочно извади тест от долната част на купчината и го постави на бюрото ми. Колебливо бръкнах в джобовете за молив, но напипах единствено значката на татко. Някой отстрани изсъска и аз погледнах към Дърдорко — който ми подхвърли резервния си молив.

Благодаря, изрекох с устни, след това отворих теста и се надвесих над първия въпрос.

1. Обяснете с примери какво се прави от четиринайсетте типа водорасли, които се отглеждат в басейните и хранителната стойност на всеки.

Стомахът ме присви. Въпрос за водорасли? Да, тестовете често включваха случайни въпроси от ученото в училище, но… водорасли?

Обърнах на следващата страница.

2. Обяснете точните условия, необходими за оптималния растеж на водораслите, без да се ограничавате до — но като включите — температурата, чистотата на водата и дълбочината на басейните.

Следващият беше за почистването на отходните канали, както и по-следващият. Усетих как лицето ми изстива, когато осъзнах, че всички петдесет страници съдържат въпроси за неща като водорасли, басейни за отглеждане на водорасли, отходни канали или вентилация. Тези въпроси ги бях пропуснала, докато ходех на лов. Присъствах следобедите на часовете по физика и история, но просто не ми беше останало достатъчно време, за да науча всичко.

Погледнах отново госпожа Вмиър, но тя не срещна очите ми, затова се приведох напред и надникнах в теста на Дарла Мий-Бим. Първият й въпрос беше коренно различен.

1. Посочете пет въздушни маневри, които трябва да изпълните, за да избегнете крелянски кораб, който ви преследва.

Стегнат лупинг, ножица със завъртане, лупинг на Алстром, подаване на обратна тяга и завъртане в зависимост от това колко близо бе врагът до теб, състоянието на бойното поле и какво точно прави партньорът по изтребител. Облегнах се настрани и надзърнах в теста на друг съсед, където забелязах номера с думите бустер и дросел. Въпрос за ускорението и джи форс.

Един от помощниците заговори, достатъчно високо, за да го чуят всички присъстващи в стаята.

— Държа да ви уведомя, че съседите ви по чин са с различни тестове, така че преписването, което се наказва с изгонване, е напълно безсмислено.

Отпуснах се на седалката и в мен кипна гняв. Това бяха пълни дивотии. Да не би да бяха подготвили тест специално за мен, да бяха включили теми, за които са знаели, че съм била принудена да пропусна?

Докато кипях от яд, няколко човека станаха и тръгнаха към предната част на стаята. Нямаше начин да са приключили, нали? Единият — висок, добре сложен млад мъж с кафява кожа, къса къдрава черна коса, по чието лице се беше изписала досада — подаде на адмирала теста си. От мястото си видях, че е празен, освен името. Той й показа значка — специална значка в синьо и златно. Това беше значката на пилот, сражавал се в Битката за Висина.

Деца на Първи граждани, помислих си аз. За тях бе достатъчно да се явят и да попълнят имената си и автоматично ги приемаха в пилотската школа. Днес бяха шестима, всеки получаваше шанс, който трябваше да се падне на друг, трудолюбив ученик.

Шестимата си тръгнаха един след друг и адмиралът остави непопълнените им тестове на чин до предната стена. Оценките им нямаха никакво значение. Както и моите оценки нямаха значение.

Припомних си думите на Диа. Да не би да си въобразяваш, че ще допуснат дъщерята на Преследвач да лети в ЗСД?

Въпреки това се опитах. Обзета от ярост — стисках молива толкова силно, че счупих графита и трябваше да си намеря друг — аз започнах да драскам по тъпия тест. Всеки въпрос имаше за цел да сломи волята ми. Басейни за отглеждане на водорасли. Вентилация. Канализация. Места, на които се предполагаше, че ми е мястото.

Дъщерята на страхливец. Има късмет, че не сме я хвърлили в басейните за водорасли.

Писах часове наред, чувствата се блъскаха вътре в мен. Гневът се бореше с наивните очаквания. Разочарованието се сражаваше с надеждата. Истината бе отвела на разстрел оптимизма.

14. Опишете точната процедура, ако мислите, че водораслите са замърсени от ваш колега.

Постарах се да не оставям непопълнени въпроси, но на почти две трети от тях отговорът ми се изчерпваше с „Не знам. Ще попитам човек, който знае“. Болеше ме да им отговарям, сякаш по този начин доказвах, че съм некомпетентна.

Само че нямаше начин да се предам. Най-сетне звънецът би, отбеляза края на петте часа. Отпуснах се на стола, когато един помощник изтегли теста изпод пръстите ми. Видях как се отдалечава.

Не.

Адмирал Железен юмрук се беше върнала и говореше — след като тестът беше приключил — с малка група хора в костюми и поли, Първи граждани или членове на Националното събрание. На Железен юмрук й се носеше славата, че е строга, но справедлива.

Станах и се приближих до нея, бръкнах в джоба си и стиснах значката на татко. Чаках с уважение, докато учениците излизаха, за да отидат на партито след теста, където към тях щяха да се присъединят онези, които вече бяха с уредена кариера и които цял ден бяха подавали документи и бяха назначавани на съответните работни места. Онези, които се бяха явили на теста и се бяха провалили, щяха да получат насоки за други възможности през седмицата.

Тази вечер обаче всички щяха да празнуват заедно, както бъдещите пилоти, така и бъдещите портиери.

Най-сетне Железен юмрук ме погледна.

Показах й значката на татко.

— Госпожо — започнах. — Като дъщеря на пилот, участвал в Битката за Висина, моля да бъда приета в пилотската школа.

Тя ме огледа от главата до петите, забеляза скъсания ръкав, мръсното лице и засъхналата по ръката ми кръв. Взе значката от ръката ми и аз притаих дъх.

— Ти да не би да си въобразяваш — заяви тя, — че ще приема значката на предател?

Сърцето ми се сви.

— Дори не би трябвало да е в теб, момиче — продължи тя. — Не е ли била унищожена, когато той катастрофира? Да не би да си откраднала чужда значка?

— Госпожо — отвърнах напрегнато. — Не е изгоряла по време на катастрофата. Той ми я даде преди да полети за последен път.

Адмирал Железен юмрук се обърна, готова да си тръгне.

— Госпожо? — повиках я аз. — Моля ви. Много ви моля да ми дадете шанс.

Тя се поколеба, реших, че обмисля, но след това се наведе и зашепна.

— Момиче, ти имаш ли някаква представа какви кошмари в обществените отношения ще предизвикаш? Ако те допусна и се окажеш страхливка като него… Няма начин да те оставя да се качиш в пилотска кабина. Радвай се, че си в тази сграда.

Почувствах се така, сякаш ме беше ударила. Тази жена — героиня в очите ми — се обърна, готова да си тръгне.

Стиснах я за ръката и неколцина от помощниците ахнаха тихо. Аз обаче не я пусках.

— Все още държите значката ми — изтъкнах. — Тези значки принадлежат на пилотите и семействата им. Традицията…

— Значките на истинските пилоти принадлежат на семействата — рече тя. — Не на страхливците. — Тя се изтръгна от пръстите ми с удивително силно дръпване.

Бях готова да я нападна. Почти го направих; в мен бе лумнал огън, въпреки че лицето ми бе студено.

Нечии ръце ме сграбчиха отзад преди да успея да й се нахвърля.

— Пумпал? — заговори Дърдорко. — Спенса! Какви ги вършиш?

— Тя я открадна. Тя взе значката на татко… — Замълчах, когато адмиралът излезе с помощниците си. След това се отпуснах в ръцете на Дърдорко.

— Спенса? — заговори най-добрият ми приятел. — Да вървим на партито. Можем да поговорим там. Как се справи? Аз мисля… аз май не се справих. Спенса?

Отдръпнах се от него и се върнах на бюрото си. Неочаквано се почувствах твърде изтощена, за да стана.

— Пумпал?

— Върви на партито, Дърдорко — прошепнах.

— Ама…

— Остави ме на мира. Моля те. Просто… остави ме сама.

Той никога не знаеше как да се държи с мен, когато изпаднех в подобно настроение, затова поостана за кратко, но сетне се отдалечи.

Аз останах сама в стаята.