Брандън Сандърсън
Към небето (23)

20.

В деня след като Утринна роса и Бим загинаха пристигнах със закъснение за часа на Коб. Беше само с пет минути, но закъснявах за пръв път.

Просто имах чувството, че нищо не е наред.

Едва помнех как се дотътрих до пещерата вчера, не обърнах никакво внимание на Ем-бот — Дърдорко вече се беше прибрал — и се сгуших в леглото си в пилотската кабина. След това останах да лежа там. Не спях, а много ми се искаше да се унеса. Мислех, а ми се искаше да спра. Не плачех… но ми се искаше да ревна.

Днес никой не ме порица за закъснението. Коб все още не беше дошъл, въпреки че почти всички кадети се бяха събрали. Всички освен Кималин, което ме разтревожи. Дали беше добре?

Ботушите ми проскърцаха по пода, докато отивах да седна на мястото си. Не погледнах празните седалки и се почувствах като страхливка, затова се насилих да се обърна към мястото на Утринна роса. Само преди два дена стоях там и й помагах да разбере…

Тя почти никога не говореше, но стаята бе някак по-тиха без нея.

— Здрасти, Пумпал — обади се най-сетне Нед. — Ти все говориш за „чест“ и за „величието да загинеш като герой“ и разни подобни дивотии.

— Е, и?

— Е… — продължи Нед. — В момента малко от тези дивотии ще ни дойдат добре.

Нед се отпусна на мястото си. Едва се побираше в авиотренажора. Беше най-високият от нас, но също така и едър. Все си казвах, че е най-големият от приятелите на Досадник, но у него имаше и нещо повече. Беше замислен.

— Казвай — подкани ме той.

— Ами… — започнах, докато се опитвах да намеря думи. — Всичко това ми се струва глупаво в момента.

Не можех просто да изтърся нещо за отмъщение. Не и днес. Щях да се почувствам така, сякаш участвам в някоя от приказките на бабчето, докато загубата изглеждаше съвсем истинска. Само че… значеше ли това, че всичко е било единствено за да ми вдъхне смелост? Бях ли чисто и просто една страхливка, която се криеше зад агресивни дрънканици?

Истинският воин щеше да махне с ръка. Наистина ли мислех, че това са последните приятели, които ще изгубя?

Еф Ем стана от мястото си и пристъпи към мен. Стисна рамото ми, стряскащо познат жест от едно момиче, което познавах бегло, въпреки че бяхме в една ескадра. Каква ли беше нейната история? Така и не бях намерила начин да попитам.

Погледнах към тренажора на Бим и се замислих за невероятно неумелия — но пък прекрасен — начин, по който флиртуваше с мен.

— Знаеш ли къде е Кималин? — попитах Еф Ем.

— Стана с нас и закуси с нас — прошепна високото момиче, — но се отби в тоалетната, докато идвахме насам. Може би някой трябва да отиде да види как е.

Преди да успея да стана, Досадник скочи и прочисти гърло. Погледна и петимата останали. Аз и Еф Ем. Драйфа, полулегнала на седалката. Тя вече не се отнасяше към онова, което се случваше, като към игра. Артуро седеше, скръстил ръце, докосваше бързо показалци, сякаш имаше нервен тик. Нед беше вдигнал крака и си почиваше върху невероятно скъпия холограмен проектор пред симулатора си. Колкото и да беше невероятно, връзките на ботушите му бяха развързани.

— Струва ми се — започна Досадник, — че трябва да кажа нещо.

— Разбира се — изви очи Еф Ем, но се върна на мястото си.

Командирът ни заговори напрегнато.

— Според протоколните наръчници на ЗСД да загинеш в кокпита — когато се биеш, за да защитаваш дома си — е най-смелият и велик дар, който някой може да направи. Приятелите ни, макар да ни бяха отнети рано, бяха примери за идеалите на Дръзки.

Той чете, досетих се аз. От бележки, написани… на ръката.

— Ще ги запомним като войници — продължи Досадник и отпусна ръка пред себе си. — Ако имате нужда от съвет покрай тази загуба — или поради каквато и да било причина, — като ваш щурмови командир аз съм насреща. Моля ви, обръщайте се към мен, за да ви помогна да се почувствате по-добре. С радост ще поема товара на мъката ви, за да можете да се съсредоточите над обучението по летене. Благодаря ви.

Той седна. Това беше може би най-тъпата реч, която някога бях чувала. Беше насочена по-скоро към него, отколкото към празните места. Само че… е, той поне опита.

Коб най-сетне докуцука, стиснал някакви листове. Мърмореше нещо.

— Заемете позиции! — излая той. — Днес ще се занимаваме с маневриране по двойки — отново. Начинът, по който се защитавате, е толкова нескопосан, че очаквам да ви видя на поднос в столовата.

Ние не откъсвахме погледи от него.

— Действайте! — повиши глас той.

Всички започнаха да си слагат коланите.

Аз обаче се изправих.

— Това ли е всичко? — попитах. — Няма ли да кажете нещо за тях? За Бим, за Утринна роса и какво направи адмиралът…

— Адмиралът не ти е направила нищо — заяви Коб. — Креляните убиха приятелите ви.

— Миши дарадонки — избълвах аз. — Ако хвърлиш дете в бърлогата на лъва, можеш ли да виниш лъва?

Той срещна погледа ми, но този път нямах намерение да отстъпя. Не бях сигурна какво исках, но поне това чувство — яростта, която изпитвах към него, към адмирала, към ЗСД — бе по-добро, отколкото празнотата.

Гледахме се лошо, докато вратата не проскърца и не се отвори. Влезе Кималин. Въпреки че дългата й черна коса беше сресана — както обикновено — на съвършени къдрици, очите й бяха подпухнали и зачервени. Коб я погледна и се ококори, сякаш остана изненадан, че я вижда.

Мислел си е, че се е отказала, осъзнах аз.

Кималин може и да беше с подпухнали очи, но вирна брадичка.

Коб й кимна да седне и тя се отправи към мястото си — пример за храбростта на Дръзки — и седна. В този момент приличаше много повече на воин от мен.

Аз стиснах зъби, след това седнах и си закопчах колана. Като отговарях на Коб нямаше да облекча гнева си към адмирала. Имах нужда от контролна сфера в ръката и спусъка на деструктор под пръста си. Сигурно затова Коб искаше да ни изпоти днес, да ни накара да забравим поне за кратко. И… още нещо. Нали това бе причината да съм тук.

Коб не пусна проекторите ни. Взе сгъваем стол, след това изкуцука до средата на стаята и го разтвори. Седна и скръсти ръце. Трябваше да се покажа от тренажора, за да го виждам, както и повечето от останалите.

Той ми се стори остарял. Изглеждаше по-стар, отколкото заслужаваше.

— Познавам чувството — започна той. — Сякаш у вас е издълбана дупка. Парче плът, което няма да порасне отново. Вие можете да работите, да летите, но известно време ще оставяте кървава диря.

— Трябва да кажа нещо за загубата. Нещо мъдро. Старата Мара, която ме учеше да летя, щеше да каже нещо. Сега вече е мъртва. — Коб поклати глава. — Понякога не се чувствам като учител. Чувствам се като човек, който презарежда оръдията. Натъпквам ви в една стая, изстрелвам ви в небето, след това грабвам ново попълнение муниции…

Почувствах се неловко, докато го слушах да казва тези неща, беше неестествено. Също като родител, който неочаквано признава, че няма понятие какво е любов. Всички бяхме чували истории за инструктори по летене. Стари, обръгнали, готови на мига да те смачкат, но мъдри.

В този момент обаче аз видях човека, не инструктора. Този човек се страхуваше и беше сломен — и го болеше точно толкова от загубата на студентите му, колкото нас от загубата на приятелите. Той не беше някой закоравял ветеран, който знаеше всички отговори. Беше човек, който по една случайност беше оцелял достатъчно дълго, за да стане учител. Той трябваше да ни научи и на нещата, които знаеше, и на онези, за които все още търсеше обяснение.

— Устреми се към звездите — обадих се аз.

Коб ме погледна.

— Когато бях дете — заразказвах аз, — исках да стана пилот, за да ме уважават всички. И татко ми каза да погледна по-нависоко. Каза ми да се „устремя към звездите“.

Погледнах нагоре и се опитах да си представя трепкащите светлинки. Те бяха над покрива, над небето, отвъд пояса с отломки. Там, където Светците посрещаха душите на падналите в боя.

— Боли — продължих. — Повече, отколкото съм предполагала. Почти нищо не знаех за Бим, освен че обичаше да се усмихва. Утринна роса пък почти не ни разбираше. Независимо от това не се отказваше.

За момент ми се стори, че мога да се извися нагоре, сред онези светлинки. Точно както бабчето ме беше учила. Усетих как всичко под мен пропада, става далечно. Виждах единствено точиците светлина, които прииждаха от всички страни.

— Сега те са в небето — промълвих. — Завинаги ще останат сред звездите. Аз ще се присъединя към тях. — Изтръгнах се от транса и неочаквано се озовах в стаята сред другите. — Ще си сложа колана и съм готова за битка. Така когато умра, поне ще умра в кокпит. И ще се устремя към небето.

Останалите не помръдваха, потънали в несигурно мълчание, също както в мига преди два метеора да се сблъскат. Нед беше изпънал гръб на мястото си, вече не беше полуизлегнат, вдигна ентусиазирано палци към мен и ми кимна. Седналият срещу мен Досадник ме зяпаше, а лицето му бе намръщено, но така и не успях да разбера какво иска да каже.

— Добре — изправи се Коб. — Изгубихме достатъчно време. Слагайте шлемовете.

Грабнах си шлема и го сложих, без да обръщам повече внимание на намръщеното лице на Досадник. След това обаче веднага скочих и свалих шлема.

— Какво? — докуцука при мен Коб.

— Диодите вътре са топли — оплаках се аз. — Какво означава това?

— Нищо — отвърна той, — вероятно…

— Това никак не ме успокоява, Коб. Какво става?

Той сниши глас.

— Разни лекари, които се мислят за умни, вярват, че могат да определят от някакви си там показания, че ти си… че ще избягаш като татко ти.

— Баща ми не е…

— Успокой се. Ще им докажем, че грешат, като летиш безупречно. Това е най-доброто ти средство. Можеш ли да го търпиш? — кимна той към шлема.

— Да. Топлината не е чак толкова силна, че да ме боли; просто останах изненадана.

— Тогава го слагай и да се захващаме за работа.