Брандън Сандърсън
Към небето (37)

33.

Събудих се в стая.

Стая ли? Не беше кокпитът на Ем-бот.

Надигнах се, мускулите ме боляха, главата ми пулсираше. Бях вътре. В легло. Какво се беше случило? Да не би да бях заспала на територията на ЗСД? Адмиралът щеше да…

В лечебницата си, спомних си аз. След битката. Коб те изпрати тук, за да те прегледат. Наредиха ти да спиш и да останеш за наблюдение.

Смътно помнех, че възразих, но сестрата ме накара да си сложа болнично облекло, след това настоя да легна в малка, празна стая. Бях твърде изтръпнала, за да възразявам. Не помня кога съм легнала; всичко ми беше като в мъгла.

Ясно помнех взрива, когато корабът на Драйфа се блъсна в земята. Отпуснах се на меката възглавница и стиснах очи. Драйфа вече я нямаше.

Най-сетне се насилих да стана от леглото. Намерих нещата си на един стол: гащеризона, изпран, светлинната гривна бе отгоре. Раницата ми беше оставена на пода до него, а радиото отстрани мигаше. Ангели небесни… ами ако някой бе отговорил? Щеше ли Ем-бот да пази тишина?

Неочаквано тайните ми се сториха незначителни. На фона на случващото се… ужасът от това, че ескадрата ни бавно се стопяваше човек след човек… Пукаше ли му на някой? Кой се интересуваше, дори да откриеха тайните ми?

Драйфа беше мъртва.

Погледнах часовника. 0545. Намерих тоалетната, където се почистих. Върнах се в малката стаичка и отидох на рецепцията на лечебницата. Една сестра ме огледа, след това ми подаде червена бележка.

Медицински отпуск за възстановяване. Нареждане: една седмица. Беше написано името ми, имаше печат и подпис.

— Не мога — заявих. — Адмиралът ще ме изрита от…

— Цялата ви ескадра получи задължителен медицински отпуск — обясни жената. — По нареждане на доктор Тиор, шеф на медицинския сектор. Няма да те изритат отникъде, кадет. Трябва ти почивка.

Погледнах бележката.

— Върви си у дома — настоя жената. — Прекарай една седмица със семейството си и се възстанови. Небеса над нас… вас кадетите ви изцеждат до крайности.

Останах там още минута преди да се обърна и да изляза, с мрачно изражение завих към тренировъчната сграда. Поех по обиколния път, покрай нашите Поко. Бяха подредени четири. Изтребителят на Артуро беше отстрани, в малък хангар за поддръжка, под него бяха пръснати части.

Да си вървя у дома. Къде? Да живея в пещерата ли? Обратно при мама, чието неодобрение към ЗСД можеше най-накрая да ме накара да изгубя и малкото ми останала решителност?

Смачках листчето за отпуск в джоба и тръгнах към класната ни стая, където седнах сама на мястото си. Наистина трябваше да помисля, да поговоря с Коб, да подредя всичко. Драйфа беше казала… смели до самия край. И тя се бе държала смело до самия край.

Ангели небесни. Драйфа я нямаше. В приказките на бабчето организираха пиршества в чест на падналите. Аз обаче не исках да пирувам. Исках да се промъкна на някое тъмно място и да се свия на кравай.

Колкото и да беше странно, когато времето за часа ни наближи, вратата се отвори със скърцане и останалите, — с изключение на Джорген — пристигнаха на сериозна, мълчалива група. Нали сестрата каза, че всички трябвало да си тръгнем? Може би и те също като мен не искаха да приемат случилото се.

Кималин спря до мястото ми и ме прегърна. Не исках прегръдка, въпреки това я приех. Имах нужда от нея.

Дори Джорген пристигна около десет минути след обичайното начало на часа.

— Помислих си, че ще ви намеря всички тук — подхвърли той.

Стегнах се, защото очаквах да ни каже да си вървим. Мислех, че ще поддържа официалното нареждане и ще ни каже, че часовете са отменени, защото сме в принудителен отпуск.

Вместо това той ни огледа, след това кимна одобрително.

— Звездна ескадра, подредете се — рече той тихо. Не бе го пробвал от първия ден, когато не му обърнахме никакво внимание. Днес обаче заповедта прозвуча напълно на място. И четиримата станахме и се строихме в редица.

Джорген отиде до интеркома на класната стая и натисна едно от копчетата.

— Джакс, би ли изпратил капитан Коб. Кажи му, че ескадрата му го очаква в обичайната стая. Благодаря ти.

След това Джорген пристъпи напред и се подреди до нас. Зачакахме заедно. Минаха петнайсет минути. Двайсет. Беше 0729 когато Коб отвори вратата с трясък и влезе с куцукане.

Ние застанахме мирно и отдадохме чест.

Той ни погледна, след това изрева:

— СЯДАЙТЕ!

Аз трепнах. Не очаквах подобно нещо. Независимо от това, заедно с другото побързах да изпълня заповедта.

— Ако падате неконтролируемо — изрева той и лицето му пламна, — тогава катапултирате! Чухте ли ме! Ангели небесни, КАТАПУЛТИРАТЕ!

Той беше побеснял. Беше много, ама много ядосан. Понякога се преструваше на ядосан, но никога не бе както сега: със зачервено лице, от устата му изскачаше слюнка, докато крещеше.

— Колко пъти съм го казвал? — питаше той. — Колко пъти съм ви давал заповеди? И въпреки това ми пробутвате тези простотии! — Той замахна с ръка към прозореца, към сградата на въздушното командване на ЗСД. — Единствената причина да имаме тази тъпа култура на самоналожено мъченичество е защото някой чувства, че трябва да има оправдание за жертвите. Да представи нещата така, сякаш са въпрос на чест, сякаш са правилни.

— Няма такова нещо. А вие сте глупаци, ако слушате подобни хора. Не зачерквайте живота си. Не смейте да се проявявате като тази идиотка вчера. Не…

— Не я наричайте идиотка — сопнах се аз. — Тя се опитваше да лети в контролирана катастрофа. Опитваше се да спаси кораба си.

— Тя изпитваше ужас, че някой ще я нарече страхливка! — изрева Коб. — Тази работа няма нищо общо с кораба!

— Драйфа… Худия… беше герой — изгледах го вбесено аз.

— Тя беше…

Изправих се.

— Само защото искате да оправдаете вашата проява на страх, когато сте катапултирали, не означава, че и ние трябва да направим същото!

Коб застина на мястото си. След това някак… се смали. Отпусна се на мястото си зад бюрото. Не изглеждаше мъдър, нито дори опитен. Просто… стар, уморен и тъжен.

В този момент се засрамих. Коб не заслужаваше това; не бе направил нищо лошо като бе катапултирал, дори ЗСД не го обвиняваха. А Драйфа, ами нали самата аз й казах да катапултира. На практика я умолявах.

Тя обаче не го направи. Трябваше да уважим избора й, нали така?

— Всички сте в медицински отпуск за една седмица — напомни Коб. — Доктор Тиор настоява да даваме по-големи отпуски на ескадрите, когато загубят свой колега и по всичко личи, че е започнала да постига онова, което смята за редно. — Той се изправи и ме погледна. — Надявам се да се насладиш на усещането да си герой, когато трупът ти се разлага като този на приятелката ти, сама в пустошта, забравена и изоставена.

— Ще й бъде организирано пилотско погребение — отвърнах. — Името й ще се пее поколения наред.

Той изсумтя.

— Ако пееха името на всеки кадет глупак, който е загинал по време на обучението си, нямаше да ни остане време за нищо друго. А трупът на Драйфа няма да бъде прибран поне още няколко седмици. Скаутите потвърдиха, че взривът е повредил подемния й пръстен така, че не подлежи на ремонт. На онзи изтребител Поко няма нищо за спасяване, не и на фона на огромната станция, над която все още работят.

— Така че приятелката ти героиня ще остане там — поредният мъртъв пилот, погребан от собствената й експлозия. Ангели небесни. Трябва да отида да напиша писмо до родителите й и да обясня защо се е случило. Нямам доверие на онова, което Айвънс ще напише.

Той закуцука към вратата, но спря и се обърна към Кималин. Не бях забелязала, че тя се е изправила. Тя отдаде чест с насълзени очи. След това остави нещо на седалката си.

Кадетската значка.

Коб кимна.

— Задръж значката, Страннице — каза той. — Освободена си с каквито почести имат значение за теб.

Той се обърна и излезе.

Освободена ли? Освободена?

— Той не може да ти причини това! — възкликнах аз и се обърнах към Кималин.

Тя се отпусна.

— Аз поисках да ме освободят след битката. Той ми каза да си помисля една нощ. И аз помислих.

— Но… ти не можеш…

Джорген застана до мен, обърна се към Кималин.

— Пумпал е права, Страннице. Ти си важен член на тази ескадра.

— Най-слабото звено — поправи го тя. — Колко пъти се е налагало някой от вас да се изтегли от битка, за да дойде да ме спасява? Аз застрашавам всички ви. — Независимо от онова, което Коб й каза, тя остави значката на мястото си и тръгна към вратата.

— Кималин — повиках я аз и се почувствах безпомощна. Втурнах се след нея и поех ръката й. — Моля те.

— Аз я убих, Пумпалче — прошепна тя. — Знаеш го не по-зле от мен.

— Тя сама е виновна за смъртта си.

— Единственият изстрел, който имаше значение. Точно тогава пропуснах.

— Преследваха я два кораба. Един изстрел, дори да беше уцелила, може би нямаше да бъде достатъчно.

Тя се усмихна, стисна ръката ми, след това си тръгна.

Светът ми се разпадна. Първо Драйфа, сега Кималин. Погледнах Джорген. Той сигурно можеше да спре това. Нали можеше?

Стоеше като вдървен, висок, с това прекалено красиво лице. Гледаше пред себе си и ми се стори, че виждам нещо по лицето му. Вина ли беше? Може би болка?

Ескадрата му се разпадаше пред него.

Трябваше да направя нещо. Трябваше да вложа смисъл в това нещастие, да се изтръгна от болката. Но не, не можех — нямаше начин — да спра Кималин. Поне… поне по този начин тя щеше да е в безопасност.

Затова пък Драйфа…

— Артуро — заговорих аз и си взех раницата, — колко далече според теб стана битката?

— Съвсем близо до оригиналните ни координати, зад наземните оръдия. Да кажем, на осемдесет километра.

Метнах раницата на гръб.

— Супер. Ще се видим след седмица.

— Къде отиваш? — попита Еф Ем.

— Отивам да намеря Драйфа — отвърнах, — и да й устроя пилотско погребение.