Брандън Сандърсън
Към небето (25)

22.

— И каква причина — попита Дърдорко, докато работехме заедно, — може да имат от ЗСД, за да лъжат, че баща ти е бил страхливец?

— Сещам се за десетки сценарии — отвърнах, докато лежах под Ем-бот до него.

Бяха минали пет дена след събитието и откакто изгубихме Бим и Утринна роса. Работех с Дърдорко след часовете, ремонтирахме кораба и това бе единственото спасение от мислите ми — въпреки че ми беше трудно да ставам рано както днес, да работя по кораба, а след това да ходя в час и по цял ден да търпя инструкциите на Коб.

Днес разкачихме кабелите от корема на Ем-бот и ги подменихме с нови. Някои от старите изглеждаха добри, но Дърдорко бе решил, че трябва да сменим всички, за всеки случай, а аз нямах намерение да споря с опитен човек като него.

Вързах нов кабел и го прокарах според инструкциите, които Дърдорко беше начертал по-рано. Светлинната ми гривна блестеше вътре в кораба, местеше се, за да ни дава светлина също като светла жица.

— Има буквално стотици причини, поради които ЗСД да лъже за татко — обяснявах, докато работя. — Може татко да е имал конфликт с Железен юмрук за лидерството, може тя да е направила така, че той да претърпи „инцидент“.

— Насред най-важната битка, която ЗСД някога са водили ли? — попита Дърдорко. — Това е прекалено, дори за теб.

— Прекалено ли? — възмутих се аз. — Аз ли прекалявам? Реалистка съм.

— Реалистка. Както всички онези случаи като деца, когато ме караше да се преструвам, че посичам дракони заедно с теб.

— Това бяха бойни тренировки.

Той изръмжа, докато работеше над особено труден кабел и Кръвожадния с удоволствие го имитира. Охлювът седеше на един камък близо до главата ми. Ем-бот беше „пуснал диагностика“ — каквото и да означаваше това. През повечето време подхвърляше неща като „Хм-м-м…“ или „Давай с това…“, за да „покаже, че процесът продължава, тъй като хората често се отегчават без слухова стимулация“.

— Сигурна ли си, че не си разбрала погрешно Коб? — попита Дърдорко. — Сигурна ли си, че кимна?

— Напълно. Официалната версия е лъжа, Дърдорко. Имам доказателство.

— По-скоро бих го нарекъл неубедително, евентуално потвърждение.

— Мога да притискам Коб, докато не ми каже всичко.

— Успех. Освен това, дори той да се разприказва, по-висшестоящите в ЗСД няма да признаят, че лъжат. Ако причиниш твърде много неприятности, ще станеш причината и двамата с Коб да бъдете отстранени.

— Аз задължително ще изчистя името на татко, Дърдорко.

— Не казвам, че не бива да го правиш. Просто изтъквам, че първоначалният ти план — да се научиш да летиш — все още си остава най-добрият начин да го направиш. Първо стани страхотен, известен пилот. Оправи репутацията на семейството и се превърни в човек, чието мнение не могат да пренебрегват. Тогава вече използвай влиянието си и изчисти името на баща си.

— Ще видим.

Дърдорко се изви — на малкото разстояние между Ем-бот и земята — и придърпа тетрадката си, за да запише нещо.

— Това са Грав капс — посочи той с молив механизма. — Само че аз не познавам този дизайн, да не говорим, че при него са на странно място. Тази черна кутия тук — единствената част, която не знам какво представлява — вероятно е мястото на изкуствения интелект. Не смея да я разглобя, въпреки че очевидно не функционира както трябва.

— Откъде знаеш?

— Можеш ли да си представиш някой умишлено да го е създал да се държи както се държи?

Така беше.

— Най-много се интересувам — продължи Дърдорко — от сглобките му, уплътненията и атмосферните гребла. Трудно ми е да обясня, но всички ми се струват… по-стегнати, по-фино конструирани от нашите. Разликата е малка, Спенса, но си мисля, че ако накараме това нещо да полети, то ще бъде страхотно бързо. По-бързо дори от разузнавателните ни кораби.

Потръпнах, когато си го представих. Дърдорко се ухили с тетрадката в ръка, след това я остави и бръкна с гаечния ключ, за да започне да сваля атмосферното гребло.

За момент останах загледана в него, без да пускам кабела в тясното пространство. Бях удивена. Той ми се стори щастлив.

С него бяхме приятели повече от десетилетие и аз бях сигурна, че и преди съм го виждала щастлив. Просто нито един подобен момент не бе забележителен. Спомнях си, че винаги се тревожи за нещо или е нервен заради мен, а понякога се е предал на някаква ужасна съдба.

Днес обаче се усмихваше докато работи, лицето му бе омазано в машинното масло, което слагаше при подмяната на кабелите. И това… това ми помогна да преодолея загубата, която продължаваше да ми тежи, чувството, че съм провалила приятелите си от ескадрата.

— А ти откъде намери тези кабели? — попитах аз, когато се заех отново с работа. — Мислех, че аз ще крада на дребно.

— Не се налага да крада — отвърна той. — Займинг — това е жената, която отговаря за стажа ми — ми даде цял наръч и някакви машини, с които да работя, за да се упражнявам в подмяната на кабели.

— Браво. Значи върви добре.

Дърдорко, колкото и да беше странно, се изчерви — въпреки че бе трудно да различа цвета зад машинното масло, единствено на отблясъците на светлинната гривна. Познавах го обаче добре и виждах.

— Какво? — попитах.

— Нали се сещаш за дизайна на кокпита на Ем-бот? — попита той.

— Коя част?

— Пилотската седалка и контролът са на отделно захранване — обясни той. — Сложно е, но ми напомня за жироскоп. Мисля, че седалката е направена така, че да се върти в посоката на джи форса. Нали знаеш колко е трудно човек да поеме джи форса, който изтласква кръвта в главата или краката?

— Ами да. Повярвай ми, много добре знам.

— Ами ако седалката ти се върти по време на широки завои? Така форсът винаги ще бъде в посоката, която е най-приемлива за тялото — право назад. Това ще помогне при маневрите на висока скорост.

— Я — възкликнах любопитно аз, но по-заинтригувана от начина, по който Дърдорко грейваше, докато говореше.

— Нарисувах някои предложения в тетрадката си и… ами Займинг изглежда ги е видяла и реши, че са мой дизайн. Тя може… може да е решила, че съм гений.

— Но ти си гений.

— Не бих казал — изчерви се отново той. — Просто копирах онова, което видях. Онзи, който е построил Ем-бот, е бил геният.

— Ти обаче се досети сам! — изтъкнах. — За подобно нещо трябва да си гений.

— Не трябва — отвърна той, след това зави един болт с гаечния ключ. — Само че… ами, лъжа или не, това е начин да предадем тази технология на ЗСД. Може да намеря начина как това атмосферно гребло работи и да им покажа. Ако съм внимателен и не правя открития, които са прекалено очебийни, ще можем да помогнем в битката срещу креляните, без да разкрием Ем-бот.

— А ти ще станеш герой! — възкликнах.

— Фалшив герой — поправи ме той. — Но пък… много беше приятно…

Ухилих се, след това се заех отново с кабелите. Можехме да разкрием всичко това пред ЗСД, за да не умират повече пилоти. Като се замислих за това, настроението ми веднага помръкна. Каквото и да направех за бъдещите пилоти, чувството за безсилие щеше да си остане, също и болката за колегите, които вече бяха изгубили живота си.

Насочих отново мислите си към тайната за случилото се с татко, опитах се да обмисля всяка причина, поради която ЗСД биха искали да прикрият случката. Това задържа вниманието ми за около половин час, докато не чух звънване откъм кокпита.

— Диагностиката приключена — заяви Ем-бот с услужливия си — и съвсем не страшен глас. Той проехтя във вътрешността на кораба. — Какво пропуснах?

— Обсъждахме как Дърдорко ще стане герой — обясних. — И причините, поради които ЗСД биха крили нещо. Те твърдят, че татко е избягал от битка, но аз съм абсолютно сигурна, че не го е направил.

— Продължавам да си мисля, че ти прибързваш със заключенията — заяви Дърдорко. — Защо да се занимаваш с такова едромащабно прикриване единствено за да очерниш един пилот?

— Ами ако татко е бил свален по случайност от приятелски огън? — подхвърлих. — В хаоса на битката някой е стрелял по него по грешка и не е искал това да остави петно в досието му. Затова са казали, че татко е избягал, и са принудили Коб да излъже за случилото се.

Дърдорко изръмжа и отхлаби поредния болт.

— Това вече е по-достоверно. Повече от другите ти измишльотини. Но и тук има проблем. Няма ли другите пилоти да забележат? Коб каза, че в ескадрата са били четирима, когато се е случило.

— Ние не знаем колко дълбоко е покрито всичко — заявих. — И въпреки че имената в докладите са променени, аз съм напълно сигурна, че Железен юмрук е била командир. Това обяснява защо държеше толкова много да ме държи далече от ЗСД. Може би се е страхувала, че ще разкрия истината — че некомпетентното й водачество е довело до случайната смърт на един от пилотите й.

— Прекаляваш. Дори не знаеш със сигурност дали официалният доклад е лъжа.

— Той кимна.

— Той уж е направил някакво движение като кимване или просто случайно е трепнал.

— Намери тогава по-добра теория защо ще лъжат всички — настоях аз.

— Аз мога да ти дам — обади се ведро Ем-бот. — Великият спор за хаоса причинен от човека.

— Какво? — недоумяваше Дърдорко.

— Великият спор за хаоса причинен от човека — ВСХПЧ. Това е изключително популярен и много добре документиран феномен; в депата със спомени имам много материали по въпроса.

— И какво точно представлява? — попитах, докато скачвах един кабел. Той често подхвърляше странни неща като това и аз се бях научила просто да го изслушвам. Поне отчасти, защото… ами, начинът, по който той говореше, беше интересен. Той възприемаше света по много странен начин.

Надявах се един от тези разговори да извлече полезна информация от банката му за спомени, въпреки че начинът, по който шашкаха Дърдорко, бе истински бонус.

— ВСХПЧ е свързан със свободната воля — започна да обяснява Ем-бот. — Хората са единствените същества, които притежават свободна воля. Знаем това, защото ти подчерта, че я имаш — а аз, като бездушна машина, трябва да приема думите ти за верни. Между другото, как се чувстваш, когато сама вземаш решения?

— Не знам — отвърнах.

— Същото ли е, както когато ядеш сладолед?

— Не… не точно.

— Аз, разбира се, не знам — отвърна Ем-бот. — Не съм създаден с умението да разбирам вкусовете. Или да вземам сам решения.

— Та ти вземаш решения непрекъснато — обади се Дърдорко и посочи кокпита с гаечния ключ.

— Аз не вземам решения, просто изпълнявам комплекс от рутинни заповеди, заложени в програмата ми, които произлизат от количествени стимули. Аз съм съвършено и напълно рационален.

— Рационален — повторих, — след като непрекъснато се интересуваш от гъби.

— А-ха — потвърди той. — Кажи, възможно ли е някой да е създал сладолед с вкус на гъби?

— Гадост — намръщих се аз. Само веднъж бях опитвала сладолед, когато бях дете и татко имаше заслуги, за да ми вземе. — Защо ни е да ядем подобно нещо?

— Не знам — отвърна Ем-бот. — Великият спор за хаоса причинен от човека. Нали не си забравила.

— Който все още не си обяснил — напомни му Дърдорко.

— А! Мислех, че е очевидно — изненада се Ем-бот. — Човеците имат свободна воля. Свободната воля е способността да вземат нерационални решения — да реагират срещу стимули. Така става невъзможно рационален изкуствен интелект да предвиди напълно човешките действия, защото макар аз да проявявам съвършено разбиране към вашите вложени данни, вие пак можете да направите нещо, което е напълно непредсказуемо.

Обърнах се към Дърдорко, намръщих се, опитах се да осмисля чутото.

— Това означава, че сте странни — добави Ем-бот.

— Ами… — заекнах аз.

— Не се тревожи. Независимо от всичко аз те харесвам.

— Нали каза, че това било популярна теория? — попита Дърдорко.

— За мен — уточни Ем-бот.

— И каза, че има много писано за нея — продължи приятелят ми.

— От мен — добави Ем-бот. — По-рано днес. Написах седем хиляди страници. Процесорите ми работят много бързо, нали разбирате. При условие, че по-голямата част от написаното е само „човеците са странни“, повторено 3756932 пъти.

— Нали трябваше да правиш диагностика? — заяде се Дърдорко.

— Дърдорко, това ми отне около трийсет секунди — заяви Ем-бот. — Трябваше ми нещо по-ангажиращо, което да запълни времето ми.

Момчето въздъхна и пусна нов винт в чашката до него.

— Нали си наясно, че това чудо е ненормално?

— Стига да го накараш да лети, нямам нищо против. Ти… нали можеш да го накараш да лети?

— Не съм ненормален — отбеляза Ем-бот.

— Ами — започна да обяснява Дърдорко, без да обръща внимание на машината — след като сменим кабелите, трябва да прегледаме всмукателните отвърстия, спомагателните системи и останалите сглобки. Ще прегледам атмосферното гребло, а ти разглоби Грав капс и ги прегледай.

— Ако всичко това е наред, значи вътрешностите са в добра форма. След това ще мислим какво да правим с крилото. Наближава част от стажа ми, където ще уча дизайн и производство и може и да успея да поръчам нови части за това крило. Въпреки че може и да ти възложа да изчукаш някои извити места. Така всичко ще бъде наред освен голямото.

— Бустерите — напомних аз. Ем-бот имаше място за три, един голям и два малки.

— Мисля, че ще лети добре с един централен бустер. Няма начин да поръчам да ми направят нещо толкова голямо. Така че, ако искаме това нещо да полети, ще трябва да ми намериш части. Стандартен модел на ЗСД би трябвало да свърши работа — каквото и да е от A-17 до A-32 ще пасне на мястото с малко работа от моя страна.

Въздъхнах и се отпуснах върху камъните. Най-сетне се измъкнах изпод изтребителя, за да пийна.

Нов бустер. Подобно нещо нямаше да намеря в депото за рециклиране, нямаше как да го открадна от случаен хавъравтомобил. Това беше военна технология. Трябваше да открадна от изтребител. А подобна кражба нямаше да мине за нещо дребно и незначително… щеше да е равносилно на измяна.

Не, помислих си аз. Оправянето на Ем-бот беше страхотна мечта, но не можех да стигна чак дотам.

Въздъхнах, отпих дълга глътка от манерката, след това проверих часовника си. 0605. Дърдорко се измъкна и посегна към своята манерка.

Подсвирнах на Кръвожадния, който ме имитира съвършено.

— Трябва да вървя — обърнах се към Дърдорко. — Трябва ми време да се скрия в женската тоалетна и да се почистя преди часовете.

— Разбира се — съгласи се той и потропа по крилото на кораба с гаечния ключ. — Не знам защо ти трябва да ходиш там, след като можеш да използваш почистващото устройство на кораба.

— Той има ли такова? — заковах се на място аз.

— Снабден е с всякакви удобства, включително преработка на отпадъци като част от капсулата в кокпита. Вчера донесох сапун и системата работи; контролът е малката клавиатура в левия край на кокпита. Капакът се затъмнява, за да имаш усамотение. Така нещото няма да ти се присмива, докато се почистваш.

— Че защо ми е да й се присмивам? — попита Ем-бот. — Крехкото човешко същество — и миризмите, причинени от неефективното й излъчване на биологична енергия — не са повод за смях.

Просто се усмихнах. Беше ми омръзнало да се промъквам в почистващата система на базата и непрекъснато се притеснявах, че адмирал Железен юмрук ще използва този факт като извинение, за да ме отстрани.

— Има смисъл, че си снабден с почистващо устройство — заговорих на Ем-бот, когато се качих в кокпита. — Ти каза, че си далекообхватен разузнавателен кораб, нали?

— Екипиран съм за мисии в дълбокия космос.

— С четири деструктора — подчерта отдолу Дърдорко, — и съвършени атмосферни гребла и забележително бърз. Това е боен кораб, Пумпал. Вероятно има и опцията за полети на далечни разстояния, както той каза.

— Значи можеш да се грижиш за пилота дълго — отбелязах аз и затворих капака. — Пътувал си сред звездите.

— Хипердрайв ускорителят е извън строя — оплака се Ем-бот.

— Как си се справял? — попитах. — Какво е „хипердрайв ускорител“? И какво си проучвал?

Колкото и да беше странно, корабът мълчеше. Кокпитът — както бе обещано — притъмня, когато натиснах копче на панела, който ми показа Дърдорко.

— Нямам подобни сведения — отвърна тихо Ем-бот. — Ако можех да изпитвам страх, Пумпал, щях… щях да се страхувам от това. Аз не съм автопилот; не летя сам, това е забранено, освен за много бавни маневри. Затова съм хранилище на знания. В това съм добър.

— Само дето си забравил всичко.

— Почти всичко — отвърна жално той. — Освен… заповедите си.

— Притаи се. Зареди. Не влизай в битка.

— И отвори база данни за каталогизиране на гъби. Това е… в момента съм само това.

— Надявам се Дърдорко да успее да поправи депото ти за спомени, за да възстановим онова, което си изгубил. В противен случай ще запълним депата ти снови спомени. По-хубави.

— Данните не показват подобна възможност.

— Не е и нужно — уверих го аз. — Ще видиш.

— ВСХПЧ — отвърна Ем-бот. — Ще ти позволя да прочетеш седемте хиляди страници, които съм написал, но съм програмиран да избягвам случаи, в които хората се чувстват непълноценни заради невероятно странните си прояви.

Спуснах седалката на легло, след това напипах почистващата капсула в задната част на кабината — тя не се виждаше веднага, но аз знаех какво да търся: дупка, която да отворя, в която да се пъхна. Дългата, тясна почистваща капсула се изтегли от фюзелажа.

Съблякох се, натъпках дрехите в отделението, след това насочих крака към капсулата и се плъзнах навътре. Затворих като натиснах копче до мен и активирах капсулата.

Държах очите си затворени, тъй като бях цялата в пяна и светли проблясъци. Почувствах се разкошно, че си имам собствена почистваща капсула. В моя квартал трите капсули се използваха от дванайсет апартамента. Използването бе определено като време.

— Накарах те да се почувстваш зле, нали? — попита Ем-бот.

Не бях от срамежливите, но гласът му ме накара да се изчервя. Не бях свикнала да говоря, докато съм в капсулата.

— Добре съм — отвърнах, след като и лицето ми беше измито. — Харесва ми как говориш. Различно. Интересно.

— Не аз съм измислил ВСХПЧ, за да се почувстваш зле — обясни той. — Аз просто… трябва ми обяснение. Защо казваш неща, които не са истина.

— Ти никога досега ли не си чувал за лъжи?

— Не знам. Може и да съм. Но това знание го няма.

Стори ми се толкова крехък. Как бе възможно голям, тежко въоръжен изтребител да звучи толкова уязвимо?

— Ти си единственият източник на информация, с който разполагам — призна Ем-бот. — Ако ми кажеш неща, които не са истина, какво да вложа в депото на спомените? Така рискувам да съхранявам неверни данни.

— Това е риск, с който всички живеем, Ем-бот — отвърнах. — Не можем да знаем всичко — а част от онова, което си мислим, че знаем, се оказва, че не е истина.

— Това не те ли плаши?

— Разбира се, че ме плаши. Ще се постарая да не те лъжа.

— Добре. Благодаря ти.

Той замълча и аз се отпуснах, насладих се на дългото почистване и през всичкото време си представих как заедно с Ем-бот влизам в битка, оръдията му стрелят, спасявам моята ескадра от страшна орис, също като Жана д’Арк на верния си жребец.

Това бяха хубави мечти. Нищо че жребецът ми не спираше да пита за гъби.