Брандън Сандърсън
Към небето (12)

10.

Към площадката за излитане ли?

Сега ли?

След един-единствен ден обучение, така ли?

Коб удари силно копче на бюрото и изключи всички холограми. Запитах се дали това не е някакъв тест или странен ритуал за приемане на новите, но бледото лице на Коб ми разкри, че има нещо друго. Тази работа не му беше по вкуса.

Къде, в името на звездите, беше акълът на адмирала? Тя със сигурност нямаше да позволи цялата ескадра да бъде избита като наказание, задето Коб ме е допуснал в ЗСД. Нали така?

Излязохме от класната стая без всякакъв ред.

— Дърдорко — повиках го аз и хукнах заедно с най-добрия си приятел по коридора, докато алармата виеше в далечината. — Можеш ли да повярваш? Направо не е истина.

— Не. Все още не мога да повярвам, че съм тук, Пумпал. Когато ме повикаха и ми казаха за резултата, помислих, че ще ме обвинят, че съм преписвал! След това адмиралът ми връчи награда и се снимахме. Беше почти толкова невероятно, колкото и начинът, по който Коб те е допуснал след…

— Това няма значение — срязах го бързо. Не исках някой да подслуша и да разбере, че съм приета при необичайни обстоятелства.

Погледнах настрани и видях Досадник да тича наблизо. Присви очи към мен. Направо супер.

Изскочихме от сградата за обучение и се събрахме на стъпалата отвън точно когато ескадра изтребители клас „Фреза“ се изстреляха към небето. Една от дежурните ескадри; обикновено те бяха по няколко заедно с още една или две ескадри, които да бъдат повикани при спешен случай.

Защо тогава имаха нужда от нас? Просто не разбирах.

Коб излезе от сградата и посочи подредените десет изтребители клас Поко на близка площадка. Наземните техници им слагаха стълби.

— Забързайте! — изкрещя Досадник. — Към изтребителите! Помните ли си номерата?

Кималин спря на място.

— Ти си шест, Страннице — напомни Коб.

— Всъщност позивната беше Странна птица…

— Размърдайте се, глупаци! — изрева Коб. — Имате заповед! — Погледна към небето. Две звукови бомби избухнаха от корабите, които бяха излетели по-рано. Макар да бяха далече, тътенът разтърси прозорците.

Забързах към кораба си, качих се по стълбата към отворения кокпит и спрях. Моят кораб.

Човек от наземния персонал се качи по стълбата след мен.

— Ще влизаш ли? — попита той.

Изчервих се, след това скочих в кокпита.

Той ми подаде шлем и се наведе.

— Този кораб тъкмо излезе от ремонт. Ще го използваш, когато имаш заповеди, въпреки че няма да бъде сто процента твой. Ще го делиш с кадет от друга ескадра, докато не отпаднат достатъчно.

Сложих си шлема и вдигнах палци към човека. Той слезе и прибра стълбата. Капакът на кокпита се затвори, след това се запечата. Седях в мълчание, поемах си дъх, след това протегнах ръка и докоснах копчето, което задействаше подемния пръстен. Таблото светна, корабът зажужа. Това го нямаше в симулацията.

Погледнах настрани — към столовата, в която се бях забила преди по-малко от четири часа.

Никакъв стрес. Правила си го поне сто пъти, Спенса.

Само че не можех да си избия от главата обсъждането от по-рано днес. На кадетите, които катастрофират или катапултират — по традиция — не им позволяват да завършат…

Стиснах лоста за контрол на височината и зачаках заповеди. След това се изчервих отново и натиснах синьото копче, което включваше радиото.

— … някой да й помаха — чух гласа на Артуро в шлема. — Еф Ем, виждаш ли…

— Пумпал на линия — представих се аз. — Извинявайте.

— Добре, ескадра — започна Досадник. — Вдигнете се плавно и леко, както се упражнявахме. Направо на хиляда и петстотин фута, след това кръжим.

Стиснах управлението и открих, че сърцето ми блъска в гърдите. За пръв път в небето.

Излитаме. Вдигнах моя Поко вертикално. Беше великолепно. Чувството за движение, джи форса ме притисна, гледката на базата, която се смаляваше под мен… откритото небе, което ме зовеше към дома…

Изравних надясно, когато висотомерът показа хиляда и петстотин. Останалите се подредиха в редица до мен, яркосините подемни пръстени блестяха под всеки изтребител. В далечината видях светкавици от битката.

— Ескадра докладвай — нареди Досадник.

И деветимата потвърдихме, че всичко е наред, след това замълчахме.

— Сега какво? — попитах.

— Опитвам се да се обадя за заповеди — отвърна Досадник. — Не знам на коя честота трябва да…

— Тук съм — разнесе се гласът на Коб по радиото. — Изглеждате добре, кадети. Линията ви е почти съвършена. Освен теб, Страннице.

— Странна птица, господине — поправи го Кималин — и наистина, нейният изтребител се беше вдигнал с може би петдесет фута над останалите. — И… просто ще си стоя тук доволно, че няма да се блъсна в нищо. Както казва Светицата: „Няма нищо лошо в това от време на време да грешиш“.

— Така си е — съгласи се Коб. — Само че аз имам заповеди от въздушното командване. Командире, отведи ескадрата си на две хиляди фута, след това дросел до точка две Маг и се насочете — внимателно — извън града. Ще ви кажа кога да спрете.

— Разбрано — отвърна Досадник. — Всички на две хиляди и кръжите, този път, Страннице, искам да спреш точно.

— Дадено, Досадник — отвърна тя.

Той изруга тихо, докато ни водеше нагоре — толкова високо, че градът под нас заприлича на играчка. Все още виждах отблясъците в далечината, въпреки че падащите отломки тук бяха повече. Резки червен огън, които оставяха дим след себе си и падаха право през бойното поле.

Следвахме инструкциите на Коб, натиснахме дроселите напред и включихме бустерите. И ето че летях — наистина летях — за пръв път. Не беше бързо и през повечето време се потях и бях прекалено предпазлива за всяко движение. Част от мен бе все още изпълнена със страхопочитание.

Най-сетне мечтата ми се сбъдваше.

Поехме към бойното поле, но преди да стигнем много далече, Коб отново заговори.

— Спрете тук, кадети — нареди той почти спокойно. — Получих по-подробна информация. Няма да се включвате в битката — проблем с асансьорите ни хвана неподготвени. Една от ескадрите, които бяха резерва, са заклещени долу.

— Те ще ви сменят скоро. Дотогава адмиралът иска да изглежда така, сякаш имаме повече подкрепления, отколкото в действителност. Тя изпрати вас и друга ескадра кадети да кръжите извън града. Креляните няма да долетят, за да включат в боя нови кораби.

Кимнах бавно и си спомних един от уроците на бабчето. Всички войни се водят на базата на подвеждане, казал Сун Дзъ. Когато можем да атакуваме, трябва да изглеждаме така, сякаш е невъзможно. Когато сме наблизо, трябва да накараме врага да мисли, че сме далече; когато сме далече, трябва да го убедим, че сме наблизо. Имаше смисъл да използваме няколко фалшиви ескадри, които да притеснят креляните.

— Господине — заговори Джорген, — бихте ли ни казали какво става на бойното поле? За да бъдем готови, просто за всеки случай.

Коб изръмжа.

— Всички сте минали теста, следователно би трябвало да знаете основната крелянска стратегия.

Понечих да отговоря, но Артуро ме изпревари.

— Когато отломките започнат да се сипят — заговори бързо той, — креляните често използват този момент, за да маскират показанията на радарите. Летят ниско под нашите наземни противоавиационни оръдия и се опитват да приближат Висина. Ако се доберат, могат да пуснат животозаличаваща бомба.

Потръпнах. Животозаличаващата бомба не само че щеше да изпари всички във Висина — независимо от щитовете — ами щеше да срути пещерите, да погребе Огнен рай и да разруши апарата.

— Креляните невинаги използват животозаличаващи бомби — намесих се аз. — Тях ги пренася специален бавен бомбардировач. Вероятно са много скъпи или се правят трудно или нещо такова, защото креляните често изтеглят бомбардировача, ако преценят, че е застрашен. — В повечето случаи креляни и ЗСД се биеха над падащи отломки. В тях често се намираха подемни пръстени, които можехме да използваме на направата на повече изтребители.

— Може и да си права — отвърна недоволно Артуро. — Но той попита за базовата им стратегия. Базовата стратегия е да се опитат да разрушат Висина.

— Три от четири сблъсъка никога не включват животозаличаваща! — засякох го аз. — Ние мислим, че се опитват да ни изтощят, да унищожат колкото е възможно повече кораби, тъй като на нас ни е по-трудно да ги заменим, отколкото на креляните.

— Добре — прекъсна ни Коб. — Двамата можете да се перчите някой друг път. И двамата сте много умни. Сега млъквайте.

Останах да седя в кокпита, без да съм сигурна дали да се зарадвам на комплимента, или да се чувствам обидена. Това… изглеждаше обикновен микс от емоции, когато ставаше въпрос за Коб.

— Никой в днешната битка не е виждал животозаличаващ бомбардировач — заяви Коб. — Това не означава, че няма да дойде, но днешният рой от отломки съдържа значителен брой машини със стари подемни пръстени.

Ха, помислих си аз. Бях права. Погледнах настрани, за да видя Артуро и да злорадствам, но така и не го видях в редицата от кораби.

— Господине — заговори отново Досадник, — има нещо, което открай време ме притеснява покрай начина, по който се бием. Ние реагираме на креляните, нали така? Когато започнат да се сипят отломки, ние излитаме, за да ги проверим. Ако открием креляни, започва битка.

— По принцип е така — отвърна Коб.

— Това означава, че ние им позволяваме да изберат бойното поле — продължи Досадник. — А начинът да се спечели една война е като изненадаме врага. Като го държим на нокти. Като го караме да мисли, че няма да нападнем, когато нападаме и обратното.

— Някой е чел твърде много Сун Дзъ — рече Коб. — Той се е бил в различни времена, командире, и тактиката му е била коренно различна.

— Не трябва ли поне да се опитаме да пренесем битките при креляните? — попита Досадник. — Да атакуваме базите им преди да започнат да падат отломки, независимо къде? Защо никой не говори по този въпрос?

— Има си причини — отвърна Коб. — Те не са за кадети. Съсредоточи се над настоящите си заповеди.

Намръщих се при тези думи, защото не можех да не призная — макар и с нежелание — че Досадник задава уместни въпроси. Погледнах праз рамо към зеленото петно, което беше Висина. Още нещо ми се стори странно. Коб беше превъзходен пилот и Първи гражданин. Беше летял в Битката за Висина. Ако имаха нужда от резерви, дори единствено, за да поддържат илюзията, защо той не беше горе в небето, заедно с нас?

Останахме да седим притихнали още няколко минути.

— И така… — заговори Бим. — Някой иска ли да ми помогне да си избера позивна?

— Да — намеси се и Досадник. — И аз имам нужда от позивна.

— Аз пък си мислех, че вече знаем твоята, Досадник — намеси се Нед.

— Не може да наричате командира си с по този срамен начин — възнегодува Досадник.

— Защо да не може? — попита Драйфа. — Какво й беше името на жената известен пилот с името за газ или…

— Пръдня — обадих се аз. — От Първите граждани. Тя се пенсионира наскоро и е била забележителен пилот. Сто и трийсет вражески попадения. При средно двайсет сблъсъка на година.

— Няма да ми викате Досадник — възмути се Досадник. — Това е заповед.

— Както кажеш — намеси се Еф Ем. — Досадник.

Усмихнах се и погледнах към кораба на Еф Ем точно до моя. Познавала ли го е преди? Стори ми се, че долових слаб акцент в гласа й. Същият, с който говореха и трите момчета — акцентът на богати хора от долните пещери. Каква ли беше историята й?

Светлините продължаваха да проблясват в далечината и аз усетих как едва се сдържах да стисна дросела, да подам максимална мощност и да излетя натам. Пилотите се биеха, може би умираха, а аз просто си седях тук. Що за воин бях?

Такъв, който се заби в столовата първия път, в който включи двигателите, помислих си аз. Независимо от всичко наблюдавах светлините, опитах се да си представя битката и присвивах очи, за да зърна крелянски кораб.

Останах шокирана, когато видях един да се носи към нас.

Бях виждала стотици техни кораби, пресъздадени в изкуството. Малки, тумбести, те имаха странно недовършен вид — зад тях се носеха жици също като опашки. Този имаше малък, матов кокпит. Повечето крелянски кораби експлодираха, когато бяха повредени или когато се разбиваха, но в някои, много малко на брой, откривахме изгорели останки от гадните ризници, които носеха. Но така и не бяхме видели истински крелянин.

— Досадник! — повиках го аз.

— Не ме наричай…

— Джорген! Командире! Все едно как се наричаш! Погледни на твое единайсет, на около двеста фута надолу. Виждаш ли го?

Той изруга тихо.

Драйфа заговори.

— Добре! Играта започва!

— Това не е игра, Драйфа — сряза я Досадник. — Инструктор Коб?

— Тук съм. Какво има?

— Крелянски кораб, господине. Лети ниско, под обсега на противовъздушните оръдия и се насочва към Висина.

Коб не отговори веднага. Седях, стиснала с потните си ръце управлението, и следях кораба с очи.

— Въздушното командване знае за него — съобщи след малко Коб. — Попълненията се качват в корабите си в момента. Ще пристигнат след малко.

— Ами ако не побързат? — попитах аз. — Ами ако този кораб носи животозаличаваща?

— Въздушното командване го следи, Пумпал — успокои ме Коб. — Корабът не е бомбардировач. Самотен кораб не е в състояние да нанесе такива щети.

— С цялото ми уважение, господине, но не съм съгласен — намеси се Джорген. — Базата може и да е защитена с щит, но той може да порази фермерите с унищожителна огнена сила и ще избие десетки преди…

— Познавам възможностите на проклетите креляни, момче. Благодаря ти. — Коб си пое дълбоко дъх. — Близо ли е?

— Да, господине, и приближава още повече.

Линията замлъкна, след това, най-сетне, той се обади отново.

— Можете да се включите, но останете на отбранителна позиция. Никакво перчене, кадет. Искам да го разсейвате, докато подкрепленията излетят.

Кимнах, нервна пот изби по лицето ми вътре в шлема. Бях готова да полетя.

— В готовност сме, господине! — заяви Досадник. — Никога, ти ще ми партнираш!

— Разбрано, Джорг — отвърна Нед.

Два кораба се отделиха от редицата ни. Преди да се усетя, бях сграбчила дросела и изфучах след тях.

— Пумпал — обади се Досадник. — Върни се в редицата!

— Имаш нужда от мен — отвърнах. — Колкото повече сме там, толкова по-голяма е вероятността да го уплашим и да го насочим към истинските бойци!

— А тя ще има нужда от партньор — заяви Драйфа, изскочи от редицата и ме последва.

— Не, не! — негодуваше Досадник. — Всички останали да заемат местата си в редицата!

— Вземи я — посъветва го Коб. — Драйфа и Пумпал, вие сте с щурмовия командир и неговия партньор. Останалите задръжте позициите си. Не искам да се сблъскате едни с други, докато сте там.

Досадник мълчеше. Четиримата заедно полетяхме напред, за да пресрещнем натрапника, набрахме скорост, подготвяхме се да застанем пред вражеския изтребител преди да се приближи прекалено много до Висина. Тревожех се, че няма да пристигнем навреме, че той ще прелети покрай нас. Нямаше нужда да се страхувам.

В мига, в който приближихме достатъчно, той се завъртя и се насочи право към нас.