Брандън Сандърсън
Към небето (60)

55.

Знаех, че е глупаво.

Адмиралът беше права. Трябваше да се върна в базата.

Само че не можех. Не само защото звездите ме зовяха, примамваха. Не само заради онова, което се случи между два удара на сърцето.

Не ме контролираше нещо друго. Поне така мислех. Само че трябваше да разбера. Трябваше да се изправя срещу това.

Трябваше да видя онова, което бе видял татко.

Летяхме все по-високо и по-високо, където атмосферата изтъня, и видяхме извивката на планетата. Продължихме още по-високо, устремихме се към дупката в пояса от отломки.

Приближих повече от когато и да било преди и този път бях удивена колко стройно и спретнато е всичко. Ние го наричахме пояс от отломки, но всъщност това не бяха отломки. Имаха си форма. Имаха и предназначение.

Огромни платформи, които отправяха светлина надолу. Други приличаха на корабостроителници. Заедно образуваха нещо като счупени черупки около планетата ни. И те се бяха подредили така, че да създадат отвор.

Минах през огромната зейнала паст. Ако се отклоня настрани, сигурно щях да попадна в обсега на защитните оръдия, за които бе споменал Коб. Тук обаче, в този своеобразен коридор, бях в безопасност.

Докато минавах първия пласт отломки, Ем-бот каза, че сме навлезли в истинския космос — въпреки че каза, че линията между атмосферата и не-атмосферата е „произволна граница, тъй като екзосферата не свършва, а изтънява“.

Притаих дъх, изпълнена със страхопочитание, докато подминавахме огромни платформи, които можеха да поберат Висина хиляда пъти, дори повече. Бяха покрити с нещо като сгради — всички притихнали, тъмни. Бяха милиони.

Някога тук са живели хора, помислих си аз. Изкачих се покрай още няколко пласта. Вече пътувахме на невероятна скорост — Маг-55, — но без напора на вятъра това нямаше значение. Скоростта е нещо относително в космоса.

Отклоних поглед от платформите към края на коридора. Там някъде бяха тихите, спокойни светлини.

— Спенса — рече Ем-бот. — Долавям радио комуникация пред нас. Една от тези точки не е звезда.

Приведох се напред, когато минахме покрай нов пласт отломки. Да, отпред виждах блестяща точка, която бе много по-близо от звездите. Кораб ли беше? Не, космическа станция. Приличаше на пумпал, със светлини от всички страни.

Около нея се движеха по-малки светлинки. Кораби. Нагласих курса ни, насочих се към станцията. Под нас една платформа се въртеше в орбитата си, отряза гледката ми към Метален рой. Щях ли да успея да се върна? Изобщо имаше ли значение?

Чух ги по-високо, гласовете на звездите. Говорът не идваше от радиото, не оформяше думи. Зовът на звездите… това беше… това бяха крелянски комуникации. Те използваха това място между ударите на сърцето, за да говорят едни с други, да са в непрекъсната комуникация. И… и умовете на мислещите машини по някакъв начин разчитаха на същата технология, за да обработват данните бързо.

Всичко това изискваше достъп до онова не-място, онова никъде.

Приближихме станцията.

— Те не знаят ли, че е опасно? — прошепнах. — Че нещо живее в онова никъде? Не знаят ли за очите?

Може би тъкмо затова използваме единствено радио, помислих си аз. Затова прадедите ни са изоставили тази напреднала технология за комуникации. Прадедите ни са се страхували от онова, което живее в нищото.

— Объркан съм и не разбирам какво имаш предвид — призна Ем-бот. — Мислех, че креляните използват нормални субсветлинни комуникации освен суперлуминалните. В обикновените мога да проникна и да ги подслушвам. След това да ги преведа.

Забавих Ем-бот, подминах кораби, които се обърнаха към моя. Те изглежда не бяха изтребители; бяха като кутии, с огромни отворени прозорци отпред.

В този момент нещо ме порази като физически удар. Промъкна се в ума ми, замъгли погледа ми. Изпищях, отпуснах се на коланите.

— Спенса! — повика ме Ем-бот. — Какво не е наред? Какво става?

Успях единствено да изскимтя. Каква болка. И… впечатления.

Те ми изпращаха образи. Те се опитваха… опитваха се да заличат онова, което виждах…

— Включвам стелт и заглушаване! — реши Ем-бот. — Спенса, долавям необичайни сигнали. Спенса?

Гласовете изчезнаха. Болката се изпари. Изпуснах дълга въздишка на облекчение.

— Не умирай, моля те — не спираше Ем-бот. — Ако това се случи, ще трябва да направя Родж мой пилот. Това съвсем няма да е най-логичната ми постъпка, защото и на двамата ще ни бъде неприятно.

— Няма да умра — заявих, облегнах се назад и докоснах шлема. — Имам дефект. Дупка вътре в мен.

— Човеците имат много дупки. Искаш ли да ти представя списък?

— Моля те, не го прави.

— Ха-ха. Това беше хумор.

— Имам дупка в ума си — признах. — Тя може да надникне в нищото, но те могат да я използват срещу мен. Мисля… мисля, че на татко са му показали някаква холограма за ума. Когато се е спуснал отново на Метален рой, той е видял онова, което врагът е искал да види.

Спомних си какво повтаряше той. Ще ви избия. Ще ви избия до един… Беше толкова тъжен, толкова мек. Той мислеше, че хората са изгубили, че приятелите му вече са мъртви. Онова, което бе видял, не е било истинско.

— Когато е прострелвал приятелите си — прошепнах, — той е мислел, че сваля креляни.

Няколко кораба като кутии приближиха до Ем-бот в чернотата. Реших, че са куриери или пък шлепове. През широкия преден прозорец видях създания, които бегло приличаха на нашите рисунки на креляни. Тъмни форми в ризници, с червени очи.

Само че тук те бяха в ярки цветове — наситено червено и синьо, изобщо не бяха тъмни. Напомниха ми донякъде на снимките на раци от старата Земя, които бях виждала по време на курса по древна биология. А „защитното облекло“, което носеха, приличаше повече на някакъв жив апарат с отвори за „главата“, така че съществата да могат да гледат навън.

Отстрани малките кораби бяха изписани с нещо като думи на странен език.

— Кетос редгор Артен листро листринс — прочете Ем-бот. — Грубо означава „Затворнически център за задържане на земляни“.

Ангели небесни. Това… звучеше зловещо.

— Можеш ли да ми кажеш какво говорят?

— По радио близо до станцията се води разговор — отвърна той, — но подозирам, че тези кораби използват комуникации, по-бързи от светлинен ускорител.

— Остави всичко, което правиш, за да ни защитиш с щита — помолих, — но не го спускай напълно. Ако изпищя или полудея, спусни го отново.

— Добре… — съгласи се Ем-бот. — Вече ми се виждаш луда, но това, предполагам, не е нищо ново.

Усетът отново се върна, чух гласовете от тъмнината на космоса. Чувах думите им, онези, които изпращаха от нищото. Знаех какво казват, нямах нужда от превод, защото на това място езиците бяха едно.

— То ме наблюдава! — каза едно от съществата. — Струва ми се, че иска да ме изяде. Това изобщо не ми харесва!

— Би трябвало да е обезсилено — върна се отговорът от станцията. — Ако те гледа, не те вижда. Ние пренаписваме образите пред очите му. Изтеглете кораба за оглед. Това не е стандартен модел на ЗСД. Любопитни сме как е построен.

— Изобщо не искам да се доближавам — рече друго същество. — Не знаете ли колко са опасни тези създания?

Любопитно погледнах през капака, когато корабът се приближи, след това се ококорих и оголих зъби. Съществото изпищя, обърна кораба си и избяга. Другите два също се отдръпнаха.

— Тази работа е за бойни дрони — рече едно друго. — Не за кораби с екипажи.

Те ми се струваха толкова уплашени. Съвсем не бяха ужасните чудовища, които си представях открай време.

Отпуснах се на седалката.

— Искаш ли да опитам да хакна системата им? — попита Ем-бот.

— Можеш ли да го направиш?

— Не е толкова лесно, колкото изглежда — отвърна той. — Ще трябва да прихвана входящ сигнал, след това да разкодирам кодовете им и да създам примерен модел, след това да прехвърля файловете, докато прониквам в местните защитени линии — и това трябва да стане, без да задействам алармите им.

— Значи, можеш ли да го направиш?

— Току-що го направих — отвърна той. — Обяснението беше много дълго. Започвам прехвърляне на данни… А, заловиха ме. Изхвърлиха ме и протокол за сигурност пречи да проникна отново.

В станцията заблестяха светлини и малко по-късно ескадрила малки кораби изскочи от един от входовете отстрани. Познавах тези изтребители. Крелянски прихващачи.

— Време е да вървим — рекох и стиснах контролните уреди, обърнах Ем-бот. — Можеш ли да ни преведеш през пояса отломки, без да задействаш платформите за защита?

— Предполага се, че креляните правят това всеки път, когато атакуват планетата — отвърна той, — така че би трябвало да е възможно.

Включих на свръхскорост, отправихме се към външния пласт отломки. Ем-бот включи някакви насоки на капака и аз ги последвах, отначало доста напрегната. Плъзнахме се близо до някои от платформите, докато си проправяхме път към планетата, но нито една от тях не откри огън по нас.

Чувствах се странно… нащрек. Очарованието, което бях изпитала преди — желанието да разбера какво кара звездите да пеят — бе изчезнало. Беше заменено от неподправен реализъм.

Идването ми тук наистина беше проява на лудост. Дори за мен. Само че докато се промъквахме покрай пластовете отломки, крелянските прихващачи изостанаха. Изглежда щях да успея да се върна на планетата.

— Добра ли се до нещо? — попитах. — От компютрите им?

— Започнах с най-важните заповеди на станцията и продължих нататък. — Не свалих много, но… О-о-о… Това много ще ти хареса.

— Кое? — попитах и включих на свръхскорост на връщане към Метален рой. — Какво си открил?

— Отговори.