Брандън Сандърсън
Към небето (5)

3.

Скрих се в тихите пещери. Не смеех да се върна при мама и баба. Мама определено щеше да бъде щастлива — беше изгубила съпруг заради креляните и се ужасяваше, че ще ме сполети същата съдба. Бабчето… тя щеше да ме посъветва да се боря.

С кого да се боря. Военните не ме искаха.

Чувствах се като глупачка. От колко време само си казвах, че ще стана пилот, а истината бе, че не съм имала никакъв шанс. Учителите ми са ми се присмивали тайничко години наред.

Минах през непозната пещера в самия край на онази, която бях проучила, намирах се на часове път от Огнен рай. Срамът и гневът продължаваха да ме притискат.

Каква глупачка бях.

Стигнах до самия ръб на подземна скала и коленичих, активирах светлинната гривна на татко като докоснах дланта си с два пръста — действие, което гривната щеше да усети. Тя засия по-ярко. Бабчето каза, че сме ги били донесли с нас на Метален рой, че те били част от екипировката, използвана от изследователи и воини от стария човешки космически флот. Нямах право да имам такава гривна, но нали всички си мислеха, че тя е унищожена при катастрофата на татко.

Поставих китка на камъка и докоснах отново дланта с пръсти. При тази команда енергийното въже се залепваше за скалата, свързваше гривната с камъка.

Потупване с три пръста отпускаше въжето. По този начин можех да се кача до ръба — стиснала въжето — и да се спусна до дъното. След като се добрах там, потупване с два пръста освобождаваше въжето от скалата горе, след това се прибираше вътре в гривната. Не знаех какъв е принципът на работа, единствено, че трябваше да я презареждам на всеки месец или два, нещо, което правех като тайно я включвах в енергоизточниците в пещерата.

Пропълзях в пещера пълна с гъби кърди. Имаха гаден вкус, но бяха ядливи — и плъховете ги обичаха. Тук щеше да се окаже чудесно място за лов. Затова изключих светлината и се настаних, готова да чакам, ослушвах се внимателно.

Никога не се бях страхувала от тъмнината. Тя ми напомняше за упражнението, на което бабчето ме научи, когато се носех нагоре към пеещите звезди. Не можеш да се страхуваш от тъмнината, ако си боец. А аз бях боец.

Аз… аз щях… щях да стана пилот…

Погледнах нагоре, опитах се да отблъсна чувството на загуба. Вместо това се понесох нагоре. Понесох се към звездите. Отново ми се стори, че нещо ме зове — звук, подобен на далечна флейта.

Драскане от някъде наблизо ме върна. Нокти на плъх по камъните. Вдигнах харпуна, познатите движения ме водеха и извикаха едва доловима светлина от гривната.

Плъхът се врътна към мен, обзет от паника. Пръстът ми потрепери на спусъка, но аз не стрелях, когато той припна нанякъде. Какво значение имаше? Наистина ли щях да продължа живота си сякаш нищо не се беше случило?

Обикновено проучванията ме разсейваха от проблемите. Днес обаче те не спираха да се натрапват, измъчваха ме също като камъче, попаднало в обувката. Помниш ли? Нали помниш, че мечтите ти току-що бяха откраднати?

Чувствах се точно както през първите дни след смъртта на татко. Тогава всеки миг, всеки предмет, всяка дума ми напомняше за него и за ненадейно зейналата в гърдите ми дупка.

Въздъхнах, след това закрепих единия край на светлинното въже към копието и му наредих да залепне за следващото нещо, до което се докосне. Прицелих се във върха на друга скала и стрелях, залепих блестящото въже на място. Изкачих се нагоре, харпунът изтрака в презрамките на гърба ми.

Като дете си представях, че татко е оцелял след катастрофата си. Че го държат в плен в безкрайните, непроучени тунели. Представях си как го спасявам, също като герой от приказките на бабчето. Гилгамеш, Жана д’Арк или Тарзан от Грейстоук. Герои. Пещерата потрепери леко, сякаш от възмущение, и от тавана се посипа прах. Имаше взрив на повърхността.

Този път беше близо, помислих си аз. Толкова ли високо се бях качила? Извадих тетрадката с ръчно рисувани карти. Вече бях стояла тук прекалено дълго. Часове наред. Поспах в една от пещерите по-назад…

Погледнах часовника на гривната. Нощта беше дошла и си беше отишла, приближаваше обедно време в деня на теста — той щеше да се състои вечерта. Май трябваше да се връщам. Мама и бабчето щяха да се тревожат, ако не отидех на теста.

По дяволите да върви тестът, помислих си аз и си представих възмущението, което щях да изпитам, ако ме върнат на вратата. Вместо това се покатерих през тясна пукнатина и попаднах в друг тунел. Поне тук, поне този път, ръстът ми беше предимство.

Ново попадение разтресе пещерите. След като падаха толкова много отломки, качването до повърхността си беше пълна глупост. Пет пари не давах. Бях в безотговорно настроение. Усетих, почти чух как нещо ме тласка напред. Продължих да се изкачвам, докато най-сетне се добрах до пукнатина на тавана. През нея влизаше светлина, но тя беше равномерна, стерилно бяла, не достатъчно оранжева. Нахлу и хладен, сух въздух, което бе добър знак. Изтласках раницата си напред, след това се промъкнах през процепа и се озовах при светлината.

Повърхността. Вдигнах поглед и видях отново небето. То винаги ме караше да притаявам дъх.

Далечна светлина в небето огряваше част от земята, но аз бях потънала почти напълно в сенките. Над мен небето проблясваше от пороя падащи отломки. Те изписваха черти също като разрези. Формация от три изтребителя, клас разузнавачи Поко профуча оттам, наблюдаваха. Падащи отломки често поразяваха части от кораби или други космически боклуци, а спасеното от тях можеше да се окаже ценно. Те обаче направо побъркваха радарите ни и можеха да замаскират нашествие на креляните.

Стоях в синьо-сивата прах и оставих страхопочитанието към небето да ме завладее, усетих как ме връхлита особено чувство, когато вятърът докосна бузите ми. Бях излязла съвсем близо до база Висина, виждах я в далечината, тя беше едва на трийсетина минути пеша. След като креляните вече знаеха къде се намираме, нямаше причина да крием базата, така че тя бе разширена от скрит бункер в няколко просторни постройки, около които бе издигната стена, имаха противовъздушна отбрана и невидим щит, който да я защитава от падащите отломки.

Извън стената групи хора работеха над малка площ с нещо, което винаги ми се струваше странно: дървета и поля. Какво точно правеха там? Да не би да се опитваха да отглеждат храна на прашната почва?

Не смеех да се приближа. Охраната щеше да реши, че съм клошар от далечна пещера. Имаше обаче нещо драматично в изпъкващата зеленина на тези поля и високите стени на базата. Висина беше свидетелство за нашата решителност. В продължение на цели три поколения човечеството бе живяло като плъхове и номади на тази планета, но повече нямаше да се крием.

Изтребителите се насочиха към Висина и аз направих крачка към тях. Насочи очи към висините, беше казал татко. Към нещо по-грандиозно…

Къде ме доведе това?

Метнах раницата на гръб, взех харпуна и поех в обратната посока. Бях минавала по близък пасаж преди и реших, че с повече проучване ще съединя някои от моите карти. За съжаление когато пристигнах открих, че входът към пасажа се е срутил.

Отломки от космоса бяха паднали наблизо и бяха вдигнали облаци прах. Видях малки късчета, които падаха отгоре, огнени парчета метал…

Бяха се насочили право към мен.

Небесни ангели!

Хукнах обратно по пътя, по който бях дошла.

Не. Ненененене! Въздухът потръпна и аз усетих топлината на приближаващото срутване.

Там! Забелязах малкия отвор на пещера на повърхността — отчасти пукнатина, отчасти вход към пещера. Хвърлих се натам, подхлъзнах се и се изтъркалях вътре.

Зад мен прозвуча страшен трясък, който сякаш разтърси цялата планета. Обзета от ужас, аз включих светлинното въже и ударих с ръка камъка, докато падах през вихрещия се хаос. Отскочих нагоре, свързах светлинното въже към стената, докато скали и камъни се сипеха около мен. Пещерата потрепери.

След това всичко утихна. Замигах, за да почистя очи от прахта и открих, че вися на светлинното въже в центъра на малка пещера, може би десет или петнайсет метра висока. Бях си изгубила раницата и си бях ожулила силно ръката.

Браво. Направо страхотно, Спенса. Така става, когато побеснееш. Изпъшках, усетих, че главата ми пулсира, след това докоснах с пръсти дланта, за да освободя въжето и се спуснах на пода.

Тупнах долу и притаих дъх. Някъде в далечината проехтяха нови трясъци, но и те заглъхнаха.

Най-сетне се изправих на разтрепераните си крака и се изтупах от прахта. Забелязах, че презрамката на торбата ми се подава от камъните наблизо. Изтеглих я, след това проверих манерката и картите вътре. Всичко беше наред.

Харпунът беше друга работа. Открих дръжката, но от останалото нямаше и следа. Сигурно беше затрупано под планина от боклуци.

Отпуснах гръб на един камък. Знаех, че не трябва да излизам на повърхността, докато падат отломки. Направо си бях изпросила онова, което ми се случи.

Някъде наблизо се чу драскане. Плъх може би? Вдигнах незабавно дръжката на харпуна, след това се почувствах двойно по-глупава. Независимо от всичко се изправих на крака, метнах торбата на рамо и увеличих светлината на гривната. Някаква сянка се дръпна настрани и аз я последвах, куцукайки. Може би щях да открия друг изход.

Вдигнах гривната във въздуха и осветих пещерата. Светлината се отрази в нещо пред мен. Метал ли беше това? Може би една от водоносните тръби?

Тръгнах натам и останах без дъх, когато осъзнах какво виждам. Там, сгушен в един ъгъл на пещерата — заобиколен от каменни късове — стоеше кораб.