Брандън Сандърсън
Към небето (45)

41.

Две седмици по-късно се чувствах малко по-спокойна, докато летях на моя изтребител Поко над долини и оглеждах повърхността на планетата.

— Не забелязвам нищо — съобщих по радиото.

— И аз — обади се Еф Ем. Тя летеше до крилото ми.

— Важното е да не си отклонявате вниманието по време на дълъг оглед — заговори женски глас в шлемовете ни. — Да си добър скаут не означава да можеш да виждаш добре, а да не изпускаш вниманието си по време на тази монотонна работа. Не бива да позволявате на ума ви да потъва в мечти.

Значи съм загазила, помислих си аз.

— Ако бъдете зачислени към скаутски екип — продължи жената, позивна: Блясък, — ще получите кораб клас Вал, който вместо деструктори „Стюарт 138“ има само един, „131“, с много по-малка огнева мощ. Затова пък сензорната ви система е по-добра, по-далекообхватна, улавя повече подробности. Опасно е, ако заловите крелянски враг, който лети под радара — но за щастие те често използват все една и съща тактика, когато се опитват да се изплъзнат на наземните ни оръдия. Тъй като знаете какво ще направят, можете да предвидите действията им.

Все едни и същи приказки. Ако знаете какво ще направи врагът, имате предимство. Бях пробвала това по време на битката, когато загина Драйфа. Спасих Кималин, но оставих партньорката си сама.

Никой не ме обвини; бях постъпила правилно, когато се отделих, за да защитя Кималин. Това обаче продължаваше да ме измъчва.

Освен това… вече не обръщах внимание. Опитах се да се съсредоточа и да търся креляни, но знаех, че не съм създадена за подобна служба. Трябваше ми нещо, което да грабне вниманието ми, да ме погълне, също като добра битка.

Блясък продължи да ни залива със съвети. Как да забележим следата на ниско прелитащ кораб по шарките в прахта. Как креляните заобикалят хълмове, когато се опитват да се скрият от скенерите. Как да разберем дали нещо в далечината е кораб или оптическа илюзия. Всичко това бе полезно и важно. Дори да не беше за мен, аз бях доволна, че Коб ни караше да пробваме различни роли. Така опитът ми ставаше по-широк, превръщаше абстрактна тактика като „флангова атака“, изрази като „запасни кораби“ и „скаутски екипи“ в нещо реално.

Чух пропукване в небето. Обучението ни със скаутите се провеждаше по време на истинска битка.

— Как се справяте с… емоциите? — попита Артуро. — Със скаутските задължения, когато… нали се сещате…

— Когато всички останали се бият и може би умират ли? — попита Блясък.

— Да — потвърди момчето. — Всеки инстинкт, който притежавам, настоява, че трябва да полетя към битката. Това тук ми се струва… проява на страхливец.

— Ние не сме страхливци! — повиши глас Блясък. — Ние летим на кораби, които притежават една незначителна частица от въоръжението дори на Поко. Ако попаднем на крелянин, може да ни се наложи да се бием, да ги забавим сами, за да спечелим време за…

— Извинявам се! — прекъсна я Артуро. — Не исках да излезе така!

Блясък въздъхна.

— Ние не сме страхливци. ЗСД ясно показва, че не сме. Но може и да ви се наложи да преглътнете… някой и друг поглед от време на време. Това е част от жертвата, която всички правим, за се уверим, че пещерите на Дръзки са в безопасност.

Завих на няколко пъти в различни посоки, опитах се да се възползвам от времето, за да упражня маневри на ниска височина. Най-сетне падането на отломки зад нас престана и Коб се обади.

Подредихме се във формация, потвърдихме състоянието и местонахождението си и полетяхме към базата, където кацнахме. Докато чакахме наземния екип, аз погледнах към столовата и по устните ми затрепка усмивка. Спомних си как се забих в нея на първия ден.

Нахлулото чувство на вина заличи усмивката ми. Бяха минали едва три седмици от смъртта на Драйфа. Нямаше причина да се радвам.

Сив се качи по стълбата, затова отворих капака на пилотската кабина и си свалих шлема, подадох й го.

— Добро кацане — каза тя. — Има ли нещо по кораба, което трябва да огледаме днес?

— Имам чувството, че контролната сфера опира в нещо — отвърнах. — Сякаш оказва отпор, когато я движа.

— Довечера ще смажем механизма — обеща тя. — Как работи копчето за приемане? Все още ли заяжда? Ние… — Тя продължи да обяснява, докато на близка платформа не се приземи изтребител клас Камдън. От лявата страна на фюзелажа излизаше дим. Сив изруга и се плъзна надолу по стълбата, след това затича натам с още неколцина от наземния персонал.

Сърцето ми се сви, когато видях горкия кораб. Слязох и отидох при Джорген, който бе застанал в края на нашата площадка. Останахме да гледаме пожара. Наблизо кацнаха още бойци и един ми се стори — ако изобщо бе възможно — в още по-ужасна форма. Ангели небесни. Ако това бяха оцелелите, колко ли пилоти бяхме изгубили?

— Ти слушаше ли канала на щурмовия командир? — попитах го аз.

— Да — кимна Джорген. — Притиснали са ги, след това две ескадри противникови кораби ги обстрелвали. Сякаш креляните специално са се целели в точно тези изтребители, без да обръщат внимание на когото и да било друг.

Въздъхнах, когато Артуро и Еф Ем дойдоха при нас. Гледахме мълчаливо как наземният екип измъква пилота в полусъзнание от горящия кораб и спасява живота й. Останалите обливаха кораба с пяна.

— Пумпал, онзи ден се оказа права — обърна се към мен Артуро. — Когато каза, че ЗСД губи войната.

— Не губим — възмути се Джорген. — Не говори такива неща.

— Те са много, ама много повече от нас — натърти Артуро. — И става още по-лошо. Ще ти покажа статистиката. Креляните получават нови попълнения, докато ние не смогваме.

— Издържали сме години — негодуваше Джорген. — Винаги сме усещали, че това е краят на дните. Нищо не се е променило.

Двамата с Артуро се спогледахме. Нито един от нас не вярваше на това.

Най-сетне Джорген ни повика за рапорта след битката с Коб. Тръгнахме към сградата и — колкото и да беше странно — открихме Коб застанал отвън. Разговаряше с някакви хора на входа.

Артуро се закова на място.

— Какво става? — попитах го аз.

— Това е мама — посочи той жената, която разговаряше с Коб. Тя беше облечена във военна униформа. — Ангели небесни.

Той ускори крачка, почти затича, за да стигне по-бързо при Коб и майка си. Забързах и аз, за да го настигна, но Джорген ме стисна за рамото и не ми позволи да продължа.

— Какво? — изсъсках. — Какво става?

Пред нас Коб отдаде чест, когато Артуро спря при тях. Той отдаде чест на Артуро. Погледнах към Джорген и забелязах, че устните му са стиснати в права линия. Пристъпих напред, но той отново ме дръпна назад.

— Остави ги — нареди той. Еф Ем спря при нас, наблюдаваше какво става, без да каже и дума. Изглежда знаеше нещо.

Коб подаде нещо на Артуро. Значка ли беше това?

Момчето погледна значката, след това понечи да я хвърли на земята, но майка му го стисна за ръката. Той постепенно се успокои, след това с нежелание отдаде чест на Коб. Артуро се обърна към нас, след това отдаде чест и на нас.

Майка му отстъпи настрани, а той се обърна бавно и я последва. След тях тръгнаха двама мъже в костюми.

Коб докуцука при нас.

— Може ли някой да ми каже какво стана току-що? — попитах. — Хайде де. Поне намекнете. Трябва ли да се тревожа за Артуро?

— Не — отсече Джорген. — Родителите му го изтеглят от ЗСД. Канят се да го направят от няколко седмици, откакто за малко не го свалиха. Изпаднали са в паника. Това, разбира се, е неофициално. Никой не иска да признае, че се страхува за сина си.

— Задействали са връзките си — добави Коб. — Адмиралът е направил компромис. Артуро получава пилотска значка, но не завършва.

— И как точно става това? — попита Еф Ем.

— Няма никакъв смисъл — съгласих се аз. — Той не е завършил, но става пълноправен пилот.

— Освободен е с почести от служба — уточни Коб. — Официално става, защото ще бъде необходим като супервайзър на товарни полети за семейството си — ако получим достатъчно части, нужни за запалването, ще имаме нужда от тези пратки от другите пещери. Вие тримата, хайде. Да чуем рапорта ви.

Коб тръгна, последван от Еф Ем и Джорген. Тези двамата ми се сториха примирени, сякаш бяха очаквали подобно нещо.

Аз не ги последвах. Бях възмутена заради Артуро. Родителите му го бяха изтеглили просто така.

Джорген очаква същото да се случи с него, спомних си аз. Може би всички те са готови за такова нещо. Поне онези, които са от семействата със заслуги.

Докато стоях пред сградата на школата, за пръв път осъзнах, че съм единственият обикновен човек в ескадрата, стигнал дотук. Това, колкото и да беше необяснимо, ме ядоса. Как смеят родителите му да го закрилят точно когато започна да става опасно? Най-вече против неговото желание.

Джорген спря на прага, а другите продължиха напред.

— Ей — повика ме той. — Идваш ли?

Направих крачка към него.

— Родителите на Артуро никога нямаше да му позволят да лети за постоянно — обясни той. — Честно казано, изненадан съм, че им трябваше толкова много време, за да изпаднат в паника.

— И с теб ли ще се случи същото? Да не вземе утре и твоят баща да дойде?

— Все още не. Артуро няма да влиза в политиката, за разлика от мен. Трябва да изкарам няколко битки като пълноправен пилот преди родителите ми да ме изтеглят.

— Значи малко опасност, след това ще бъдеш защитен. Глезен. На безопасно място.

Той трепна.

— Наясно ли си, че единствените от екипа ни, които умряха, бяха обикновените — сопнах се аз. — Бим, Утринна роса, Драйфа. Сред тях няма нито един от дълбоките пещери!

— Те бяха и мои приятели, Пумпал.

— Ти, Артуро, Нед, Еф Ем. — Бодвах го с пръст в гърдите след всяко име. — Вие бяхте преминали обучение предварително. Имахте предимство, което ви опази живи, докато страхливите ви семейства не ви осигурят по някой и друг медал и не започнат да ви показват като доказателство, че сте много по-добри от останалите от нас!

Той стисна ръцете ми, за да престана да го бода в гърдите, но аз не бях бясна на него. По погледа му разбрах, че той е точно толкова възмутен, колкото съм и аз. Не му беше никак приятно, че е вързан по този начин.

Стиснах пилотския му гащеризон с две ръце. След това беззвучно отпуснах чело на гърдите му. Бях колкото възмутена, толкова и уплашена. Страхувах се да не изгубя още приятели.

Джорген се напрегна, най-сетне пусна раменете ми и — тъй като не знаеше какво друго да направи — ме прегърна. Би трябвало да се почувстваме неловко. Вместо това се оказа успокояващо. Той разбираше. Чувстваше загубата също като мен.

— Почти не бях истинска част от тази ескадра — прошепнах, — а сега тя е разпарчетосана отново. От една страна се радвам, че той е в безопасност и ще бъде в безопасност, но от друга страна съм ядосана. Не можеше ли и Драйфа да е в безопасност, или пък Бим?

Джорген не отговори.

— Коб ни каза още първия ден, че само един или двама от нас ще успеят — продължих. — Кой е следващият, който ще умре? Аз? Ти? Защо след десетилетия дори не знаем с кого се бием и защо го правим?

— Знаем защо, Спенса — отвърна тихо той. — За Огнен рай и Висина. За цивилизацията. А ти си права, че начинът, по който правим нещата, не е справедлив. Само че това са правилата, по които играем. Те са единствените, които знам.

— Защо при теб всичко опира до правилата? — попитах, челото ми все още притиснато в гърдите му. — Ами емоциите, какво ще кажеш за чувствата?

— Ами… не знам. Аз…

Стиснах очи и се притиснах по-близо. Мислех за ЗСД, за Висина и Огнен рай, за факта, че вече нямаше на какво да се противопоставям. Цял живот се борех срещу онова, което говореха за татко.

Какво да правя сега?

— Изпитвам много чувства, Пумпал — рече най-сетне той. — В момента се чувствам много неловко. Дори не съм предполагал, че си от хората, които си падат по прегръдките.

Пуснах гащеризона му и той отпусна ръце.

— Ти ме награби пръв — настоях.

— Ти ме нападаше!

— Едва докосвах гърдите ти, за да подчертая каквото казвах.

Той изви очи и моментът свърши. Колкото и да беше странно — когато отидохме при Еф Ем и тръгнахме към новата ни класна стая, — осъзнах нещо. Наистина се чувствах по-добре. Съвсем малко по-добре, но на фона на това какъв беше животът ми напоследък, бях готова да приема малкото, колкото и незначително да беше то.