Брандън Сандърсън
Към небето (27)

24.

От години не си бях изпускала така нервите.

Може и да говорех агресивно, но като дете не се бях забърквала в бой. Преструвах се на воин, на нещо подобно на воин, но истината бе, че когато повечето хлапета ме чуеха как говоря, се отдръпваха. Ако трябва да съм честна, колебанието им не беше от страх, по-скоро от неудобство заради странната ми самоувереност.

Получаваше се. Така ги държах настрани и не попадах в положение, когато да изгубя контрол. Защото това можеше да се случи, но нямаше да се проявя като храбър воин от приказките. Щях да се държа като притиснат в ъгъла, обезумял плъх. Както когато хванах Фин Елстин да краде обяда на Дърдорко. Фин се оказа с насинено око и счупена ръка. Аз трябваше да прекарам една година в младежка пробация и ме изритаха от часовете по джудо, защото съм била прилагала насилие.

Тогава не бях пълнолетна, така че действията ми не застрашиха шансовете ми за пилотската школа. Днешното нападение беше различно. Днес бях на достатъчно години и знаех какво върша.

Седнах на една от пейките в овощната градина пред комплекса на ЗСД. Какво щеше да ми направи Джорген? Ако се обърнеше към адмирала, щяха да ме изритат. Щеше да се приключи. И си го заслужавах.

Наистина не приличах на воините от приказките на бабчето. Нямах нищо общо с тях. Едва си вършех задълженията след като приятелите ми загинаха в битка, а сега изгубих контрол заради няколко тъпи обиди. Защо не успявах да се контролирам? Защо настръхвах, когато Джорген приказваше тези неща? Бях живяла с тях цял живот.

Когато небето притъмня и най-близката светлина се измести, аз продължавах да седя в овощната градина, чаках, очаквах военна полиция да дойде за мен. Единственото, което чувах беше тих звук… жужене. Идваше от раницата.

Намръщих се и порових вътре, докато не напипах радиото. Вдигнах го и натиснах копчето за звук.

— Здравей — каза Ем-бот. — Спенса? Мъртва ли си?

— Може би.

— О-о-о. Също като котка!

— Какво?

— Честно казано, не съм сигурен — отвърна Ем-бот. — Логично е, след като говориш с мен, значи вероятността се е развила в наша полза. Ура!

Облегнах се назад на пейката и с неудоволствие задъвках парче пастърма. Ако ще идват за мен, да идват. По-добре да си похапна. Не се чувствах гладна, но напоследък бе все така. Прекалено много месо на плъх.

— Ще ми обясниш ли с кого се биеше? — попита Ем-бот.

— Вече говорихме по този въпрос. С креляните.

— Говориш нещо неуточнено. Никой обаче не ми обясни. Ти просто очакваш да знам.

Насилих се да преглътна месото и да го отмия с малко вода. След това въздъхнах и вдигнах радиото.

— Креляните са извънземни.

— И двете страни сте извънземни — подчерта Ем-бот. — На практика е така. Тъй като не сте на родната си планета. Поне така мисля.

— Все едно, те се опитват да ни унищожат. Те са създания със странни брони и ужасни оръжия. Старейшините ни казват, че са разрушили нашата империя сред звездите и почти са ни изтребили. Може ние да сме последните останали от човечеството, а креляните са твърдо решени да приключат с нас. Изпращат кораби, някои с бомби, наречени животозаличаващи, които могат да проникнат вътре в пещерите и да унищожат живите същества в тях.

— Хм — изсумтя Ем-бот. — Защо не ви бомбардират от орбита?

— Какво?

— Не че разбирам от подобни неща — добави той. — Не съм бойна машина. Очевидно.

— Имаш четири оръдия.

— Сигурно някой ги е монтирал, когато не съм гледал.

Въздъхнах.

— Ако питаш защо не пускат животозаличаващите бомби отвисоко, тази планета е заобиколена от древна защитна система. Стандартната крелянска стратегия е да прелетят покрай тях, след това да се скупчат и да се опитат да разбият изтребителите ни или да се промъкнат по-ниско. Ако унищожат наземните ни оръдия или пуснат бомби, могат да елиминират уменията ни да правим нови изтребители. Тогава с нас е свършено. Единственото, което стои между човечеството и пълното унищожение, е ЗСД. — Отпуснах се на мястото си.

Което означава, помислих си аз, че трябва да преглътна дребните дрязги и да се съсредоточа над летенето.

Какво ми казваше татко?

Главите им са каменни, сърцата са изковани от камък. Насочи очи към нещо по-грандиозно…

— Ем-бот? — повиках го аз. — Ти помниш ли нещо за човешката цивилизация? Преди креляните. Знаеш ли какво е било?

— Депата ми за спомени по тези въпроси са почти напълно развалени.

Въздъхнах от разочарование и натъпках храната си в раницата, подготвих се да се прибера. Само че не можех да го направя. Не и докато се чувствах така, сякаш някой бе опрял пистолет в главата ми. Нямах намерение да се крия в пещерата си и да чакам да ме повикат, за да давам обяснения за дисциплината си.

Трябваше да посрещна това гордо и да приема наказанието си.

Метнах раницата на гръб и тръгнах обратно към база Висина, минах през пропускателния пункт. Тръгнах по дългия път — пътеката покрай столовата и площадката за излитане — за да видя за последен път моя Поко.

Минах покрай неподвижните смълчани кораби под погледите на наземните екипи. От лявата ми страна забелязах моята ескадра в столовата, вечеряха и се смееха. Джорген го нямаше, но той обикновено не ядеше с обикновените студенти. Освен това сигурно беше отишъл право при адмирала, за да докладва какво съм му направила.

Момчетата от военна полиция отдавна бяха престанали да ме придружават до изхода вечер. Всички бяхме наясно с правилата и те бяха доволни, че ги следвах. Така че никой не ме спря, когато влязох в сградата на школата, минах покрай нашата стая — беше празна — след това спрях пред офиса на Коб. И той беше празен.

Това бяха единствените места, които бях посещавала. Поех си дълбоко дъх, след това спрях преминаваща помощничка и я попитах дали знае къде да намеря адмирала по това време.

— Железен юмрук ли? — попита тя и ме огледа цялата. — Тя обикновено няма време за кадети. Кой е инструкторът ти?

— Коб.

Изражението й се промени.

— А, той ли. Да, този семестър има група, нали? Отдавна не е поемал работа. От него ли искаш да се оплачеш?

— Ами… нещо такова.

— Сграда C — посочи тя с брадичка. — Ще намериш личния персонал на адмирала в залата пред офис D. Те могат да те преместят в друга ескадра. Честно да ти кажа, изненадана съм, че не се случва по-често. Знам, че той е Пръв гражданин и всичко останало, но… Както и да е, успех.

Излязох от сградата. Решителността ми се засилваше с всяка крачка и аз забързах. Щях да обясня какво съм направила и да си поискам наказанието. Аз контролирах съдбата си сама, дори когато тази съдба означаваше изключване.

Сграда C се оказа неприветлива тухлена постройка в далечния край на базата. Беше построена като бункер, с процепи вместо прозорци и ми се стори, че е напълно подходящо място, на което да намеря Железен юмрук. Как щях да убедя персонала й да ме пусне при нея? Не исках някой незначителен служител да ме изхвърли от школата.

Надникнах през няколко прозореца от външната страна на сградата и не ми беше трудно да открия Железен юмрук, въпреки че кабинетът й се оказа изненадващо малък. Малка ъглова стаичка, пълна с книги и морски спомени. През прозореца я видях как погледна към старомоден часовник на стената, след това затвори бележника си и стана.

Ще я хвана, когато излиза, реших аз. Минах отпред на сградата, за да чакам, подготвях речта си. Нямаше извинения. Просто щях да изброя фактите.

Докато чаках, чух ново жужене от раницата. Това ли беше повикването? Да не би да ме викаха задето съм нарушила дисциплината? Извадих радиото и натиснах копчето.

Нещо странно стана по линията. Музика.

Невероятно. Извънземна — не приличаше на нищо, което бях чувала преди. Огромна група инструменти свиреха заедно в завладяваща, трогателна, красива координация. Не беше просто човек с флейта или барабан. Сто великолепни духови инструменти, пулсиращи барабани — тръби, но не като призив за битка, не като боен вик. Много по-… беше като душата за величествена, въздействаща мелодия.

Заковах се на място, слушах, докато музиката се носеше по радиото. Беше като светлина. Красотата на звездите, но… но като звук. Триумфален, удивителен, невероятен звук.

Прекъсна неочаквано.

— Не — казах аз и разтърсих радиото. — Не, искам още.

— Записът ми е развален оттук нататък — отвърна Ем-бот. — Извинявам се.

— Какво беше това?

— Симфония на Дворжак „От новия свят“. Попита ме какво е било човешкото общество преди. Открих този откъс.

Усетих как коленете ми се подгъват. Седнах на една саксия до вратата към сградата и стиснах безценното радио.

Значи сме създавали такива неща? Толкова красиви звуци? Колко ли хора е трябвало да се съберат, за да изсвирят това? Имахме музиканти, разбира се, но преди Висина събирането на твърде много хора на едно място водеше до разрушения. Затова по традиция нашите изпълнители бяха ограничени до трио. А това звучеше сякаш участват стотици.

Колко ли репетиции, колко време бе посветено на нещо толкова фриволно — и толкова прекрасно — като създаването на музика?

Насочи очи към нещо по-велико.

Чух гласове, които приближаваха откъм сградата. Натъпках радиото в раницата и се почувствах глупаво, избърсах ъгълчетата на очите. Точно така. Бях дошла, за да се предам. Време бе да действам.

Вратата се отвори и Железен юмрук — облечена в колосана бяла униформа — излезе.

— Не разбирам защо баща ти мисли така, кадет — казваше тя. — Очевидно щях да ти избера друг инструктор, ако не беше настояването на баща ти…

Тя се закова на място, когато ме забеляза на пътеката. Прехапах устни. Един от адютантите държеше вратата отворена и аз веднага познах адютанта. Млад мъж с кафява кожа, облечен в гащеризон на кадет и униформено палто.

Досадник. Значи ме беше изпреварил.

— Адмирале — отдадох чест аз.

— Ти — рече тя и устните й се извиха надолу. — Не ти ли е забранено да използваш базата на ЗСД след края на часовете? Трябва ли да повикам военна полиция да те изведе? Трябва да поговорим по този въпрос. Наистина ли живееш в непроучена пещера, вместо да се връщаш долу?

— Госпожо — започнах аз, като продължавах да отдавам чест. Не погледнах Джорген. — Поемам пълна отговорност за действията си. Наясно съм, че трябва да помоля официално да ми бъде наложено…

Досадник блъсна вратата, при което адмиралът подскочи и аз млъкнах. Той ме стрелна с яден поглед.

— Аз… — продължих и погледнах отново адмирала. — Трябва официално да помоля да ми бъде наложено дисциплинарно…

— Извинете, адмирале — побърза да ме прекъсне Досадник. — Това е за мен. Само минута. — Той прекрачи към мен и ме стисна за ръката. Трепна, когато вдигнах незабавно юмрук, но аз с нежелание му позволих да ме отведе настрани.

Адмиралът нямаше намерение да чака двама кадети. Тръгна си със сумтене и се качи в елегантен черен хавъркрафт, който чакаше на пътя.

— Какво ти става пък на теб? — разсъска се Досадник.

— Дойдох, за да се предам — вирнах брадичка. — Няма да позволя тя да чуе само твоята версия.

— Звезди над нас. — Той погледна към автомобила и сниши глас. — Върви си у дома, Спенса. Да не би да искаш да те изключат?

— Няма да седя и да чакам да ги изпратиш след мен. Ще се боря.

— Не се ли бори предостатъчно за един ден? — Той потри чело. — Просто си върви. Ще се видим утре в час.

Какво? Не успявах да проследя логиката му. Да не би той да искаше първо да страдам?

— Утре ли си решил да ме издадеш? — попитах.

— Изобщо нямам намерение да те издавам. Да не би да си мислиш, че искам да изгубя още един човек от ескадрата си? Имаме нужда от всеки пилот.

Поставих ръце на ханша и го изгледах. Той ми се стори… искрен. Раздразнен, но искрен.

— Значи… чакай. Защо тогава имаш среща с адмирала?

— Веднъж седмично каним адмирала на официална вечеря в дома на родителите ми в долните пещери — обясни той. — Малко по-зле е от останалите вечери, когато идват на гости лидерите на Народното събрание. Виж, извинявай. Не биваше да те провокирам. Лидерът трябва да води хората след себе си, не да ги тласка пред себе си. — Той ми кимна, сякаш това беше достатъчно.

Не бях убедена. Бях се настроила, стегнала за удар, готова да поема деструктор право в лицето. А сега той просто… щеше да ме пусне ли?

— Аз откраднах енергийната матрица на автомобила ти — избъбрих.

— Какво?

— Знам, че ме подозираш. Да, аз го направих. Така че давай. Предай ме.

— Звезди над нас! Ти ли си била?

— Ами… Да, очевидно. Кой друг?

— Колата имаше скапан стартер и аз повиках механик от гилдията. Реших, че е дошъл и е работил по автомобила.

— В базата ли?

— Не знам! Бюрокрацията по тези места е невероятна. Когато се обадих да се оплача, те започнаха да се извиняват, затова реших… — Той вдигна ръка към челото си. — Защо, за бога, ще ми изтръгнеш енергийната матрица?

— Ами… исках да ти смачкам фасона. — Свих се при тази скапана лъжа. — Като те оставя безсилен и нещастен! Да, символ на пълното, тотално подронване на авторитета ти! Емблема на предизвикателство! Вдигнах го като древен варварски вожд, който ще открадне сърцето на…

— Не ти ли е създала много работа? Не можа ли просто да ликвидираш заряда като нормално човешко същество?

— Не знам как.

— Няма значение. Ще ми се реваншираш по-късно. Като не ме обиждаш пред останалите от ескадрата. Поне за един ден.

Стоях пред него и мислех. Той май не искаше разправия. Я!

— Виж — рече Досадник и погледна към черния автомобил. — Знам какво е да живееш в сянката на родителите си. Така. Извинявай. Няма повече да правя онова, което… направих. Повече обаче няма да ме удряш.

— Добре.

Той ми кимна и хукна, извини се на адмирала, докато се качваше.

— Следващия път ще те изритам! — провикнах се след него. — Ха! — Той, разбира се, не ме чу. Останах да гледам след тях, докато се отдалечаваха, след това поклатих глава и си вдигнах раницата. Изобщо не разбирах Джорген. Все още бях в ЗСД. А той… Джорген не търсеше отмъщение. Не искаше да се разправяме повече.

Навремето може би щях да се изсмея на това, но сега можех единствено да кажа, че начинът, по който се държа, бе благороден. Той слагаше ескадрата на първо място.

Устреми поглед към висините…

Вдигнах радиото към устата си, докато излизах от базата, разкъсвана от противоречиви чувства — но най-вече облекчена.

— Ем-бот. Пусни ми онази песен още няколко пъти, моля те.