Брандън Сандърсън
Към небето (15)

13.

Както можеше да се очаква, когато пристигнах пред сградата в 0630, от военната полиция не ми забраниха да отида право в тоалетната. Измих си ръцете, изчаках, докато останалите жени излязат. След това бързо се съблякох, хвърлих дрехи и бельо в отделението за дрехи и се пъхнах в кабинката за миене — машина, чиято форма наподобяваше на ковчег, но в тесния край имаше дупка.

Цикълът отне по-малко от две минути, но аз изчаках, докато тоалетната остане празна отново преди да изляза и да си взема вече чистите дрехи. В 0650 бях седнала заедно с останалите в класната стая. Останалите бъбреха оживено за закуската в столовата, където бяха похапнали истински бекон.

Ще оставя гневът да кипи вътре в мен, мислех си аз в опит да се успокоя, до деня, когато той експлодира и отмъщението ще бъде мое! Дотогава нека кипи. Цвърчи като сочен бекон в горещ тиган…

Небесни ангели.

За съжаление, имаше по-голям проблем. Беше 0700 и единият от тренажорите беше все още празен. Дърдорко отново закъсняваше. Как, в името на звездите, успяваше да ходи на училище рано в продължение на цели десет години, а в пилотската школа успя да закъснее два пъти един след друг?

Коб влезе с куцукане в стаята, след това спря до мястото на Дърдорко и се намръщи. След малко самият Дърдорко застана на прага. Проверих разтревожено часовника, след това се отново обърнах към него. Дърдорко носеше раницата си.

Коб не каза и дума. Просто срещна погледа на момчето, след това кимна. Старият ми приятел се обърна, готов да си тръгва.

— Какво? — скочих от мястото си. — Какво става?

— Винаги има един — обясни Коб, — в деня след първата битка. Обикновено се случва по-нататък по време на обучението, но винаги се случва.

Не можех да повярвам, затова хукнах да догоня Дърдорко в коридора.

— Дърдорко?

Той не спря.

— Дърдорко? Какво правиш? — затичах след него. — Отказваш се след една нищо и никаква битка ли? Знам, че си разтърсен, но това беше мечтата ни!

— Не, Спенса — отвърна той и най-сетне спря в празния коридор. — Мечтата беше твоя. Аз просто те придружавах.

— Нашата мечта. Толкова учене, толкова упражнения. Пилотската школа, Дърдорко. Пилотската школа!

— Повтаряш думите така, сякаш не мога да те чуя. — Той се усмихна. — Само че не съм аз този, който не чува.

Зяпнах го.

Той ме погали по рамото.

— Май не съм справедлив. Винаги съм искал да вляза. Как да не се повлияеш, когато близък човек е толкова запален и мечтае само за това. Исках да докажа на себе си, че мога да издържа изпита. И го постигнах.

— Само че когато пристигнах тук, Спенса, и усетих какво е в действителност… Когато онези огнени топки ме поразиха, разбрах, че не мога да правя това всеки ден. Извинявай, Спенса. Не съм пилот.

Тези думи не носеха никакъв смисъл за мен. Дори звуците, които излизаха от устата му, ми се струваха странни, сякаш той говореше на чужд език.

— Мислих цяла нощ — продължи той с тъга. — Знам със сигурност, Спенса, винаги съм знаел, че не съм създаден за битки. Как само ми се иска да знаех какво да правя сега. Да издържа теста бе моята цел, това е.

— Ти се измъкваш — натъртих аз. — Предаваш се. Бягаш.

Той трепна и в този момент се почувствах ужасно.

— Не е нужно всеки да стане пилот, Спенса — засече ме той. — Има и други важни работи.

— Така твърдят. Но не говорят сериозно.

— Може и да си права. Не знам. Предполагам… Трябва да мисля, че има и друго. Има ли работа, която включва единствено полагането на тестове? Излиза, че съм много добър в това.

Той ме прегърна бързо — а през това време аз стоях изпаднала в шок, — след това си тръгна. Останах да гледам след него дълго, докато Коб не излезе, за да ме повика.

— Помотай се още малко, кадет — заяви той, — и ще запиша, че си закъсняла.

— Не мога да повярвам, че просто го оставихте да си тръгне.

— Част от работата ми е да забелязвам кои деца ще помогнат повече навън, вместо да ги оставя тук, за да ги убият. — Той ме побутна леко към стаята. — Неговото място няма да е единственото празно, когато ескадрата завършва. Върви.

Върнах се в стаята и се настаних в авиотренажора си, докато обмислях чутото. Коб сякаш бе доволен да изпрати един от нас. Колко ли студенти са били свалени пред очите му?

— Добре — заговори Коб. — Да видим какво помните от вчера. Сложете коланите, сложете каските и включете холографските прожектори. Вдигни ескадрата във въздуха, командире, и докажете, че не всичко е изтекло от ушите ви върху възглавниците. След това може и да ви науча как да летите наистина.

— Ами оръжия? — попита нетърпеливо Бим.

— Звездни ангели, не — сряза го Коб. — Ще се избиете един друг. Първо основните неща.

— Ами ако отново попаднем във въздуха, в битка? — попита Артуро. Все още нямах представа как да произнасям позивната му. Амфиба? Нещо подобно беше.

— Тогава — обясни Коб — се надявайте Странница да ги сваля, момче. Стига приказки! Дадох ви заповед, кадети!

Сложих си колана и включих устройството. Преди това обаче, преди холограмата да ме обгърне, погледнах за последно празното място на Дърдорко.

 

 

Цяла сутрин се упражнявахме как да се обръщаме едновременно.

Управляването на изтребител не беше като да пилотираш стар самолет, каквито някои от външните кланове използваха. Нашите кораби не само че имаха подемни пръстени, които да ни държат във въздуха — без значение каква беше скоростта ни или липсата на такава, — изтребителите имаха мощни устройства, наречени атмосферни гребла, които до голяма степен ни оставяха на прищевките на вятърното съпротивление.

Крилата също бяха важни, а атмосферата бе добре дошла поради много причини. Можехме да изпълним стандартно завъртане, да обърнем корабите си на една страна и да се носим като птици. Можехме да изпълняваме и остри маневри като да завъртим кораба в посоката, която искаме, след това да ускорим в тази посока.

Опознах разликите, докато повтаряхме маневрите и най-сетне ми писна от летене.

Бим не спираше да пита за оръжията. Момчето със синята коса не криеше ентусиазма си и това ми харесваше. Не бях обаче много съгласна с нетърпението му да стреля — ако някой ден исках да стана по-добра от Досадник, трябваше да изуча основното. Нали тъкмо неумелите завъртания ме бяха забавили по време на вчерашния сблъсък. Така че щом Коб искаше да упражнявам завои и завъртания, щях да го правя. Щях да изпълнявам завои и завъртания, докато пръстите ми прокървят — докато не протриех плътта по ръцете си и не се превърнех в скелет.

Скелет, който можеше да се обръща и завърта много, ама много добре.

Последвах формацията наляво, след това се насочих надолу, докато Драйфа се завъртя около оста си твърде далече, чак в моята посока. Размаза се в Еф Ем, чиито невидим щит отби удара. Еф Ем не беше достатъчно добра да компенсира сблъсъка, лашна се в другата посока и изгуби контрол.

И двете паднаха, разбиха се в скалистата повърхност и последваха две експлозии.

— Небесни ангели — възкликна Еф Ем. Тя беше толкова превзета със златните катарами на ботушите и стилната прическа.

Драйфа обаче просто се изсмя. Тя често се смееше и май се забавляваше прекалено много.

— Леле! — подхвърли тя. — На това му се казва експлозия. Колко точки получавам за това изпълнение, Коб?

— Точки ли? Ти да не би да си мислиш, че това е игра, кадет?

— Животът е игра — отвърна Драйфа.

— Ти току-що изгуби всичките си точки и умря — засече я Коб. — Ако отново започнеш да падаш и не можеш да си овладееш машината, катапултирай.

— Ами… как да го направя, ще ми кажете ли още веднъж? — помоли Нед.

— Ти сериозно ли, Нед? — попита Артуро. — Нали това го правихме вчера? Погледни ръчката между краката си. Виждаш ли огромното К между тях? За какво мислиш, че се отнася?

— Реших, че означава катастрофа.

— И какво правиш при катастрофа? Ако си в изтребител? Ти…

— Обаждам ти се — прекъсна го Нед. — И казвам: „Здрасти, Артуро. Къде е скапаният лост за катапултиране?“

Артуро въздъхна. Аз се ухилих и погледнах през прозореца към следващия кораб във формацията — едва виждах момичето вътре. Татуировките на Утринна роса се виждаха дори когато беше с шлем. Тя побърза да извърне поглед. Дори не се усмихна.

Така да бъде.

— Върнете се по местата — нареди Коб. — Почти е време за обяд.

— Да се връщаме ли? — оплака се Бим. — Не може ли просто да изключим холограмите и да отидем да се натъпчем?

— Разбира се. Изключи симулатора, наяж се, след това заминавай там, откъдето си дошъл — защото нямам време за кадети, които отказват да се упражняват в кацане.

— Извинявам се, господине.

— Не хаби радиовълни с извинения, кадет. Просто следвай заповедите.

— Добре, ескадра — обади се Досадник. — Стандартна позиция, завой към 165.

Изпълнихме, подредихме се и полетяхме към виртуалната версия на Алта.

— Коб — попитах аз, — ще практикуваме ли овладяване на кораба при неконтролируемо спускане?

— Пак ли това? — попита той. — Много рядко може да попаднете в такава ситуация и ако това се случи, искам да овладеете дръпването на лоста за катапултиране. Не искам да се разсейвате с гръмки идеи да спасите кораба.

— Ами ако сме могли да го спасим, господине? — попита Джорген. — Не трябва ли добрият пилот да направи всичко по силите си, за да запази подемния пръстен? Те са толкова редки, че традицията повелява да…

— Не ми цитирай разни тъпи традиции — сряза го Коб. — Имаме нужда от добри пилоти колкото и от подемни пръстени. Ако падането ти е неконтролируемо, тогава катапултираш. Ясно ли е?

Някои от другите отговориха. Аз мълчах. Той не оспори най-важния факт — че ако кадет катапултира и корабът му се разбие, няма да лети никога повече. Може би когато станех пълноправен пилот, можех да мисля за катапултиране, но засега нямах никакво намерение да дърпам лоста.

Ако някой ми отнемеше това, бе все едно да умра.

Кацнахме и холограмите се изключиха. Останалите започнаха да се изнизват от стаята към стола за обяд, смееха се заедно колко страхотно изглеждали Еф Ем и Драйфа, когато се сблъскали. Кималин забеляза, че се бавя и се опита да спре, но Коб внимателно я избута от стаята след другите.

— Вече им обясних положението — успокои ме той, когато спря на прага. — От асансьори казаха, че снощи не си слизала в Огнен рай.

— Ами… знам една малка пещера, на около половин час път пеша извън града. Прецених, че ще спестя време, ако остана там. Цял живот съм проучвала тунелите. Там ми е добре.

— Както прецениш. Днес донесе ли си обяд?

Поклатих глава.

— Отсега нататък си носи. Няма да търпя гладът да те разсейва по време на обучението. — След това тръгна. Скоро след това чух гласове в далечината. Откъм столовата се носеше смях.

Замислих се дали да не се поупражнявам още, но не бях сигурна дали ми е позволено да ползвам машините без инструктор. Нямах намерение да седя и да бездействам цял час, затова реших да се поразходя. Странно колко изтощена се чувствах от летенето, а имах още много нервна енергия заради седенето.

Излязох от сградата — забелязах двамата военни полицаи в коридора. Да не би да ме пазеха да не открадна някоя филия хляб? Адмиралът хабеше много ресурси заради враждебното си отношение към един кадет. От друга страна, ако искаш битка, тогава се бий, за да победиш — и аз щях да направя точно това.

Излязох от базата на ЗСД и се насочих към овощната градина извън оградата. Въпреки че имаше работници, които се грижеха за дърветата, други хора в униформи вървяха между тях, по продължение на пътеката имаше пейки. Май не бях единствената, която се наслаждаваше на истинските растения. Не на гъби или мъх, а на истински дървета. Отделих цели пет минути, за да докосвам кората и листата, донякъде убедена, че всичко това е направено от някаква страхотна пластмаса.

Най-сетне излязох и вдигнах поглед към пояса с отломки. Както винаги, различих форми, убито сиво, линии в небето, въпреки че беше твърде далече, за да видя нещо конкретно. Точно над мен се движеше някаква светлина, толкова ярка, че не можех да гледам право в нея, без очите ми да се насълзят.

Не забелязах дупки сред отломките. Онзи случай с татко беше единственият, когато видях космоса — там горе имаше твърде много пластове боклуци, които кръжаха в безсистемна орбита.

Какви ли са били хората, които бяха построили всичко това? Някои от децата в моя клан дори шушукаха, че Метален рой бил всъщност старата земя, но татко се изсмя, когато чу. Очевидно планетата била твърде малка, а ние имахме карти на земята, които не пасваха.

Но те са били човешки същества или поне са използвали нашия език. Поколението на бабчето — екипажът на Дръзки и флотът — са знаели, че Метален рой е тук. Бяха дошли на старата изоставена планета нарочно. Да се скрият, въпреки че кацането е било много по-катастрофално, отколкото са възнамерявали. Опитах се да си представя какво им е било. Да изоставят небето, да слязат от корабите, да бъдат принудени да се разделят на кланове и да се крият. Странно ли са се чувствали, когато са вдигали очи и са виждали тавана на пещера, както се чувствах аз всеки път, когато поглеждах нагоре и виждах небето?

Продължих да обикалям по пътеките на овощната градина. Работниците тук излъчваха някакво грубовато приятелско отношение. Усмихваха ми се, когато минавах. Някои ме поздравяваха бързо, неофициално. Питах се как ли ще реагират, ако разберат, че съм дъщерята на Преследвач, небезизвестния страхливец?

След като обиколих градината и се насочих към класната стая, се разминах с доста хора в костюми и поли, тръгнали на официална обиколка в овощната градина. С такива дрехи се обличаха посетителите от долу; богати на заслуги хора, които се бяха преместили в дълбоките пещери, на по-безопасни, по-защитени места, където да оцелеят след бомбардировка. Хора като Джорген и приятелите му.

Струваха ми се прекалено… чисти.

Докато се отдалечавах, забелязах нещо любопитно: между овощната градина и базата видях редица малки хангари за автомобили. Вратата на единия беше вдигната и там се подаваше хавъркрафта на Досадник. Надникнах, забелязах лъскавия хром и бебешко синия цвят. Готин, удобен и очевидно скъпа кола. Защо беше забутан тук, извън базата?

Може би не иска останалите кадети да го молят да ги вози, помислих си аз. Едва потиснах желанието си да направя някоя гадория на автомобила. Едва.

Минах през портата, след това пристигнах в стаята ни преди останалите. Отидох и седнах на мястото си — вече имах чувството, че много отдавна не съм сядала в кокпит. Настаних се и въздъхнах щастливо. Погледнах настрани и открих, че някой ме наблюдава.

Скочих почти до тавана. Не бях забелязала застаналата до стената Утринна роса. Истинското й име беше Магма или Магна, но така и не го бях запомнила. Ако можех да съдя по подноса на плота пред вичианката, тя си беше донесла храната тук и се хранеше сама.

— Здрасти — започнах. — Какво имаше за обяд? Мирише на сос. Яхния с водорасли ли? Картофено пюре? Свински пържоли? Не се страхувай, че ще ти взема обяда. Аз съм войник. Давай го направо.

Тя просто извърна глава, а лицето й си остана безизразно.

— Твоите хора са от тюлените, нали? — попитах. — На борда на Дръзки. Аз съм наследница на хората от флагманския кораб — екипажа от машинното. Може прабабите и дядовците ни да са се познавали.

Тя не отговори.

Стиснах зъби, след това станах от мястото си. Застанах пред нея и я накарах да ме погледне в очите.

— Проблем ли имаш с мен? — попитах.

Тя сви рамене.

— Справи се с него — продължих.

Тя отново сви рамене.

Докоснах я по ключицата.

— Не ме предизвиквай. Пет пари не давам колко са страховити вичианците; няма да ходя никъде, освен нагоре. И пет пари не давам дали ще ми се наложи да те стъпча и прескоча, за да стигна там.

Врътнах се и се върнах в тренажора, настаних се и се почувствах доволна. Трябваше да покажа такова отношение на Досадник. Спенса воинът. Да… усещането беше велико.

Най-сетне останалите се върнаха и заеха местата си. Кималин застана до мен. Дългата й, къдрава, тъмна коса подскочи, когато се завъртя на една страна, след това на другата, сякаш да провери дали останалите ни гледат.

Пусна питка хляб в скута ми.

— Коб ни каза, че си забравила да си донесеш обяд — прошепна тя. След това се изправи и тръгна в обратната посока, заговори високо. — Каква прекрасна гледка на небето се разкрива оттук! Както казва Светицата: „Добре че е светло през деня, в противен случай нямаше да можем да виждам колко е красив денят!“.

Коб я погледна и изви очи.

— Затегнете коланите — обърна се той към групата. — Време е да научим нещо ново.

— Оръжия ли? — попита нетърпеливо Драйфа. Бим закима, докато се настаняваше.

— Не — отсече Коб. — Обръщане. В другата посока. — Каза го равнодушно, а когато аз се изкисках, той ме погледна гневно. — Това не беше шега. Аз не се шегувам.

Да, бе, сигурно.

— Преди да пуснем холограмите — продължи той, — трябва да ви попитам как се чувствате след досегашните инструкции.

— Какво? — попита Нед и стисна широката рамка, за да влезе в кокпита си. — Нашите чувства ли?

— Да, вашите. Какво?

— Просто съм… изненадан, Коб — призна Нед.

— Задаването на въпроси и слушането са значителна част от ефективното преподаване, Никога! Така че млъквай и ме остави да продължа.

— Ами добре, господине.

— Щурмови командир? Ти какво мислиш по въпроса? — попита Коб.

— Увереност, господине. Тези тук са кръгла нула, но аз мисля, че ще можем да ги обучим. С вашия опит и моя…

— Достатъчно — прекъсна го Коб. — Никога?

— В момента съм малко объркан… — призна Нед. — И ми се струва, че изядох прекалено много енчилади…

— Драйфа!

— Отегчена, господине — не скри тя. — Може ли просто да се върнем към играта?

— Двуглав дракон с тъпо име?

— Амфисбена, господине! — подсказа му Артуро. — Честно казано, не бях много навътре в днешните занимания, но се надявам упражненията на основни неща да ни бъдат от полза.

— Отегчен — повтори Коб и записа нещо в клипборда, — и си мисли, че е по-умен, отколкото е в действителност. Страннице?

— Върховничко!

— Пилотите никога не се чувстват „върховничко“, момиче. Ние сме заредени с енергия.

— Или — добавих аз — нахъсани от възможността да сеем смърт сред нахлуващите врагове.

— И това — кимна Коб, — ако сте психопати. Утринна роса?

— Добре — промълви татуираната.

— По-високо, кадет!

— Добре.

— И? Тук имам три реда. Трябва да запиша все нещо.

— Аз… пет пари не дава… за много… — отговори тя със силен акцент. — Добре. Добре достатъчно, така ли?

Коб вдигна поглед от написаното и присви очи. След това записа нещо на листа.

Утринна роса се изчерви и сведе очи.

Тя не говори английски, осъзнах аз. Ангели небесни. Аз съм пълна идиотка. На старите кораби са били включени различни култури от земята — разбира се, че има групи, които след като в продължение на три поколения са живели в изолирани кланове, не говорят моя език. Дори не бях се замисляла досега.

— Бим? — попита Коб. — Момче, ти имаш ли вече позивна?

— Още мисля по въпроса! — призна Бим. — Искам да попадна на нещо хубаво! Ами… какво да кажа… та кога ще ни научите на оръжията?

— Ще ти връча личното си оръжие — заяви Коб, — ако обещаеш да се застреляш. Просто ще напиша „нетърпелив да бъде убит“. Тъпи формуляри. Еф Ем!

— Непрекъснато се чудя на токсичната агресия, която присъства навсякъде в културата на Дръзки — заяви добре облеченото момиче.

— Това е нещо ново — записа Коб. — На адмирала много ще й хареса. Пумпал?

— Гладна, господине. — Освен това бях тъпа. Невероятно тъпа. Погледнах отново към Утринна роса и се замислих как бях решила, че е надменна. Сега вече виждах нещата в нова светлина, след като чух изразения тромав акцент и грешните изречения. Как тя извръщаше поглед, когато някой разговаряше с нея.

— Добре, приключихме с това — повиши глас Коб. — Затягайте коланите и пуснете холограмите!