Брандън Сандърсън
Към небето (8)

6.

Минаха часове.

Гневът ми одеве беше жарък като магма. Сега изпитвах единствено студ. Бях изтръпнала.

Гласове от партито се носеха от друга част на сградата.

Чувствах се използвана и най-вече… празна. Не трябваше ли да си счупя молива, да разхвърлям масите в гнева си? Не трябваше ли да обмислям отмъщение към враговете си, към техните деца и внуци? Не трябваше ли да се държа по типичния за Спенса начин?

Вместо това седях и гледах пред себе си. Не помръднах, докато звуците от партито не заглъхнаха. Най-сетне една помощничка надникна в стаята.

— Ами, трябва да си тръгваш.

Не помръднах.

— Сигурна ли си, че не искаш да си тръгваш?

Трябваше да ме извлекат оттук. Представих си как го правят — много героично и дръзко — но очевидно помощничката нямаше подобно намерение. Тя угаси лампите и ме остави на светлината на червено-оранжевите отблясъци на аварийните лампи.

Най-сетне станах и отидох до чина при стената, където Железен юмрук — може би случайно — беше оставила тестовете, които децата на Първите граждани й бяха дали. Прегледах купчинката; всеки от тях си беше написал единствено името, останалите въпроси бяха празни.

Взех най-горния, първия, който й беше предаден. На него пишеше Джорген Уейт, последвано от въпрос.

1. Посочете четири важни битки, които са осигурили независимостта на пещерняците от Дръзки като първата държава на Метален рой.

Това беше подвеждащ въпрос, тъй като хората сигурно щяха да забравят сблъсъка Юникарн — за него не се говореше много. В него обаче напъпилите ЗСД за пръв път бяха използвали изтребители с второ поколение модели, построени тайно в Огнен рай. Върнах се на чина си и седнах, след това отговорих на въпроса.

Преминах на следващия, след това на следващия. Въпросите бяха хубави. Не просто списъци с дати или части. Имаше математически въпроси за скоростите по време на битка. Повечето обаче бяха въпроси за намерение, мнение и лично предпочитание. Трябваше доста да помисля над два, опитах се да реша дали да кажа онова, което мислех, че се иска в теста, или да дам правилния отговор.

И двата пъти се спрях на второто. А и на кого му пукаше?

Бях завършила, когато чух някакви хора да говорят навън. Портиери и чистачи, ако можех да съдя по разговора.

Неочаквано се почувствах глупаво. Дали да изпищя и да накарам насила някой нещастен чистач да ме извлече за косата? Бях сломена. Не можеш да спечелиш всяка битка, няма нищо срамно в това да изгубиш, когато врагът ти е по-многоброен. Обърнах теста и почуках с молив по него, все още седнала в почти пълния мрак, работех на отблясъците на аварийното осветление.

Започнах да скицирам кораб във формата на W на гърба на теста. Тогава у мен започна да се оформя откачена идея. ЗСД не бяха създадени като военна част; отначало били група мечтатели със своя луда идея. Накарай апарата да проработи, създай кораби по плановете, оцелели след катастрофата на планетата.

Те бяха построили свои собствени кораби.

Вратата се отвори и вътре нахлу светлина от коридора. Чух как отвън изтрака кофа и двама започнаха да се оплакват колко много течности били разплискани в стаята за партита.

— Излизам след малко — подвикнах, докато довършвах скицата. Мислех. Питах се. Мечтаех.

— Защо си все още тук, хлапе? — попита чистачът. — Не ти ли се ходеше на парти?

— Не ми се празнуваше.

Той изсумтя.

— Не се ли справи добре на теста?

— Оказа се, че няма значение — натъртих. Погледнах го, но светлината падаше отзад, очертаваше единствено силуета му на прага. — Някога… — започнах аз. — Някога имали ли сте чувството, че са ви принудили да бъдете какъвто не сте?

— Не. Щях да се наложа.

Въздъхнах. Мама сигурно се тревожеше безумно за мен. Станах и приближих до стената, където помощникът беше оставил торбата ми.

— Защо го искаш толкова много? — попита чистачът. Нямаше ли нещо познато в гласа му? — Опасно е да си пилот. Повечето ги убиват.

— Едва по-малко от петдесет процента ги свалят през първите пет години — отвърнах. — Не всички умират. Някои катапултират. Други се разбиват, но оживяват.

— Да, знам.

Застинах, след това се намръщих и погледнах фигурата. Не виждах лицето, но нещо проблесна на гърдите му. Медали ли бяха това? Може би пилотска значка? Присвих очи и забелязах сако на ЗСД и официални панталони.

Този човек не беше чистач. Все още чувах двамата да си говорят в коридора и да си подхвърлят шеги.

Изпънах гръб. Човекът пристъпи бавно към бюрото ми и аварийното осветление разкри, че е стар, някъде на петдесет, с чисто бели мустаци. Куцаше.

Взе теста, който бях попълнила, след това го прелисти.

— Кажи защо? — попита най-сетне той. — Защо го искаш толкова много? Никога не задават най-важните въпроси на тези тестове. Защо искаш да станеш пилот?

За да се докажа и да изчистя името на татко. Това беше незабавният отговор, въпреки че нещо друго се опитваше да го измести. Нещо, което татко казваше понякога, нещо заровено у мен, често засенчено от мисли за отмъщение и изкупление.

— Защото трябва да видиш небето — промълвих.

Мъжът изсумтя.

— Ние се наричаме наследници на Дръзки — заяви той. — Основната идея на хората ни е фактът, че не се предаваме. А пък Железен юмрук винаги е толкова изненадана, когато някой й се противопостави. — Той поклати глава, след това остави теста и още нещо.

Обърна се и закуцука към вратата.

— Чакайте — повиках го аз. — Кой сте вие?

Той застана на прага и светлината от коридора показа лицето му по-ясно, с мустаците, с очите, които изглеждаха… стари.

— Познавах баща ти.

Чакай малко. Наистина познавах този глас.

— Мелез? — досетих се. — Това си ти. Ти беше неговият партньор.

— В един друг живот — отвърна той. — Седем точно другиден, сграда 5, стая C-14. Покажи значката, за да те пуснат.

Значката ли? Върнах се при чина и открих върху теста ми — значка на кадет.

Грабнах я.

— Само че Железен юмрук каза, че никога няма да ме допусне до пилотска кабина.

— Аз ще се оправя с Железен юмрук. Класът е мой; аз решавам кои ще ми бъдат студенти и дори тя не може да ми попречи. Прекалено важна е за подобни изпълнения.

— Прекалено важна ли? Да дава заповеди ли?

— Военен протокол. Когато станеш достатъчно важен, за да нареждаш как една армада да води битка, си твърде важен, за да се месиш как началникът на снабдяването си върши работата. Ще видиш. Знаеш много, ако може да се съди по теста, но има и неща, които не знаеш. На номер седемнайсет си сбъркала.

Седемнайсет… — прерових бързо теста.

— Численото превъзходство ли?

— Правилният отговор беше да отстъпиш и да чакаш подкрепления.

— Не е вярно.

Той се напрегна, а аз бързо прехапах език. Трябваше ли да споря с човека, който току-що ми беше дал кадетска значка?

— Аз ще те пусна в небето — рече той, — но те няма да те галят с перце. И аз няма да те щадя. Няма да бъде справедливо.

— Има ли изобщо нещо справедливо?

Той се усмихна.

— Смъртта. Тя се отнася към всички ни като с равни. Седем точно. Не закъснявай.