Брандън Сандърсън
Към небето (19)

17.

— Обозначението ми е MB-1021, роботизирана корабна интеграция — говореше корабът.

Той не само че говореше — изглежда имаше проблем да млъкне.

— Хората обаче предпочитат „имена“ пред обозначения, затова често ме наричат Ем-бот. Аз съм разузнавателен кораб на дълги разстояния, създаден за стелт операции и соло мисии без подкрепление до локации в дълбокия космос. Освен това…

Машината замълча.

— И? — подканих го аз и се настаних в кокпита, опитах се да си обясня какво, в името на звездите, беше това чудо.

— Базата ми данни е повредена — заяви Ем-бот. — Не мога да съобщя допълнителна информация — не мога дори да се добера до параметрите на мисията си. Единственият запис, с който разполагам, е последната заповед на собственика ми: „Притаи се, Ем-бот. Осигури запаси, никакви боеве и ме чакай тук“.

— Значи собственикът ти е бил пилот, така ли? — попитах.

— Точно така. Командир Спиърс. — Той се опита да ми покаже размазан образ, който за момент замени скенер дисплея на таблото. Въпросният командир Спиърс беше гладко обръснат, млад мъж със загоряла кожа и колосана, непозната униформа.

— Никога не съм го чувала — отвърнах. — А аз знам всички известни пилоти, дори от времето на бабчето във флота. Какво е било положението с креляните, когато си дошъл тук? Те успели ли са вече да нападнат галактиката?

— Нямам спомени за такава група, а думата креляни не се появява в депата за спомени. — Той замълча. — Като проследявам степента на разпад на изотопите в паметта ми става ясно, че са минали… сто седемдесет и две години, откакто съм дезактивиран.

— Я! — възкликнах аз. — Дръзки и флотът му са се разбили на Метален рой преди около осемдесет години, а Крелянската война е започнала известно време преди това. — Бабчето каза, че войната се е водела дълго преди тя да се роди.

— Запознат съм с продължителността на живота на човеците — заяви Ем-бот, — затова стигам до заключението, че пилотът ми е загинал. Колко тъжно.

— Тъжно ли? — попитах, докато се опитвах да осмисля чутото. — Ти имаш чувства, така ли?

— Позволено ми е да се самоусъвършенствам и самостоятелно да подсилвам паметта си за симулация на органични чувства. Това ми позволява да провеждам по-добро общуване с хората, но в действителност не съм жив. Допълнителните данни за емоционален срив сочат, че би трябвало да изпитвам нещо заради смъртта на собственика ми, но депата за спомени, свързани с изчезването му — както и миналото ни заедно, — са повредени. Не помня нищо повече от името и последната му команда.

— Притаи се — повторих. — Осигури запаси, никакви боеве.

— Единствената част от депата за спомени, която е оцеляла — освен основното за самоличността и неща като използването на общия език — е открита база данни за фунгоидната популация на тази планета. Много бих искал да попълня и останалата част.

— Фунгоидна популация ли?

— Гъби. Да имаш гъби, които мога да категоризирам?

— Ти си свръхразвит стелт изтребител, който — незнайно как — притежава машинна самоличност, вградена в него… и искаш да ти донеса гъби?

— Да, много те моля — потвърди Ем-бот. — Осигури запаси. Значи да категоризирам местните форми на живот. Сигурен съм, че това е имал предвид.

— Не съм сигурна — отвърнах. — Стори ми се, че трябва да се скриеш от нещо. — Подадох се навън и погледнах крилата. — Имаш мощни деструктори на всяко крило, както и гнезда за светлинни копия отдолу. Същата огнева мощ, както нашите по-големи кораби. Ти си боен кораб.

— Очевидно не съм — възрази Ем-бот. — Тук съм, за да категоризирам гъби. Не чу ли последната ми заповед? Не бива да влизам в бой.

— Защо тогава имаш оръдия?

— За да стрелям по огромни и опасни зверове, които може би застрашават образците от гъби — изтъкна Ем-бот. — Очевидно е.

— Това е тъпо.

— Аз съм машина, следователно заключенията ми са логични — докато твоите са повлияни от органична проява на неразумност. — Няколко светлини заблестяха на таблото му. — Това е умен начин да кажа, че ти си глупавата, в случай че…

— Разбрах — прекъснах го. — Благодаря.

— Пак заповядай!

Той ми се стори напълно искрен. Само че той беше… как го каза, „роботизирана интеграция“ ли беше? Каквото и да означаваше това. Не бях сигурен доколко мога да се доверя на честността му.

Но пък той беше машина с памет — макар и повредена, — която бе създадена преди стотици години. Може би това беше разрешението на въпросите, които винаги бяхме задавали. Защо креляните не престават да ни нападат? Какво всъщност представляват те? Единствените техни описания бяха реконструкции на базата на защитното облекло, което носеха, тъй като никога не бяхме успели да заловим някой.

Вероятно навремето сме знаели отговорите на тези въпроси, но ако беше така, ги бяхме изгубили преди осемдесет години. Скоро след като сме катастрофирали тук — и сме решили, че сме в безопасност, — повечето офицери, учени и ръководен състав от стария флот се събрали в подземна пещера. Те извадили стария електронен архив от Дръзки и провели спешно съвещание. Тогава била пусната първата животозаличаваща бомба, която унищожила архивите — а заедно с тях почти всички висшестоящи от флота.

Тогава останалите от хората ни се разделили на кланове на базата на задълженията си във флота. Работещите по поддръжката на двигателите като бабчето и нейното семейство. Екипът по хидропоника — великолепни фермери — като дедите на Бим. Пехотинци като семейството на Утринна роса. Те научили по трудния начин на проба и грешка, че ако живеят на малки групи от под сто човека, крелянските сензори не успявали да ги открият, докато се крият в пещерите.

Сега, три поколения по-късно, идваше нашият ред. Бавно си проправяхме път към повърхността с тежки боеве — но за сметка на огромни празнини в спомените и историята ни. Ами ако успеех да извлека най-голямата тайна на ЗСД: начинът за унищожение на креляните, при това веднъж и завинаги?

Въпреки че… беше малко вероятно Ем-бот да има отговора. Все пак, ако старият човешки флот е знаел как да разбие на пух и прах креляните, нямало е да бъдат изправени пред почти пълно унищожение. Със сигурност имаше тайни, скрити в ума на машината.

— Можеш ли да стреляш? — попитах.

— Наредено ми е да избягвам боеве.

— Просто ми отговори — настоях. — Можеш ли да стреляш?

— Не — призна Ем-бот. — Оръжейните системи са извън моя контрол.

— Защо тогава пилотът ти е наредил да избягваш боеве? Вече не си ли в състояние да се биеш?

— Логично е, не се изисква да завършиш битка, ако не си я започнал. На мен са ми позволени минимални, основни, автономни движения и поне на теория мога да се натъкна на битка или конфликт. Това би било фатално за мен, ако съм сам, тъй като ми е нужен пилот за по-важните функции. Мога да асистирам и диагностицирам, но тъй като не съм жив организъм, не са ми поверени деструктивни системи.

— Следователно аз мога да стрелям с тях — отвърнах.

— За съжаление оръжейните системи са офлайн заради повреда.

— Супер. Какво друго е офлайн?

— Освен спомените ми ли? Бустери, подемен пръстен, хипердрайв ускорител, самовъзстановяващи функции, светлинно копие и всички мобилни функции. Освен това изглежда крилото ми е изкривено.

— Браво. Значи всичко.

— Комуникационната система и радарът функционират — подчерта той. — Както и животоподдържащата система за кокпита и сензорите за късо разстояние.

— Това ли е всичко?

— Така изглежда. — Той мълча известно време. — Веднага забелязах — с помощта на вече споменатите сензори за късо разстояние — че разполагаш с няколко вида гъби. Би ли ги поставила в анализатора на кокпита, за да ги каталогизирам?

Въздъхнах и се отпуснах на седалката.

— Когато ти е удобно, разбира се. Аз, като робот, не разбирам крехки неща като човешкото нетърпение.

Какво да правя?

— Но колкото по-скоро, толкова по-добре.

Съмнявам се, не ще успея да поправя това чудо сама, помислих си аз. Дали да не се обърна към ЗСД и да им съобщя какво съм открила? Ще трябва да призная, че съм откраднала енергийната матрица. И, разбира се, те никога няма да ми позволят да запазя кораба за себе си. Ако се обърна към ЗСД означава да го опаковам с панделка и да го поднеса не на друг, ами на адмирала, която полага огромно старание да ми съсипе живота.

— Струват ми се доста хубави гъби.

Не. Нямаше начин да предам находката си на Железен юмрук, не и без да обмисля всичко по-добре. Ако обаче възнамерявах да се опитам да поправя този кораб, тогава определено имах нужда от помощ.

— Не че ми трябва каквото и да било потвърждение, тъй като емоциите ми са най-обикновени симулации… но ти ме слушаш и чуваш какво казвам, нали?

— Слушам те — потвърдих. — Просто мисля.

— Това е добре. Не бих искал да ме поддържа човек, на когото му липсват мозъчни функции.

В този момент ми хрумна третата ужасна идея през последните дни. Ухилих се.

Може би имаше начин да получа помощ за поправката. И то от човек, който имаше много повече „мозъчни функции“ от мен.

 

 

Приблизително час и половина по-късно — доста след вечерния час — аз висях надолу с главата от светлинното въже пред прозореца на Дърдорко на третия етаж в жилищния комплекс в Огнен рай. Той се беше сгушил на леглото си и спеше. Имаше си едно малко килерче, където спеше сам и на мен открай време ми се струваше истински лукс. Родителите му се смятаха за образцови във всичките шест критерии за отглеждане на дете и им беше отпуснато жилище за многодетни семейства, но — по ирония на съдбата — Родж бе единственото им дете.

Почуках на прозореца му, косата ми висеше надолу. След това почуках отново. Накрая малко по-силно. Хайде, де; не беше минало кой знае колко време, откакто правех така.

Най-сетне сънливкото се надигна, през прозореца влизаше светлина — от светлинното въже — и подчерта подпухнали очи и бледо лице. Той примига, но не остана ни най-малко учуден, когато пристъпи напред и плъзна прозореца настрани.

— Здрасти — поздрави той. — Много време ти отне.

— Достатъчно дълго ли беше?

— За да дойдеш и да се опиташ да ме убедиш да се върна. Което нямам никакво намерение да направя. Все още не съм обмислил всичко, но съм сигурен, че решението ми…

— Да не чувам нищо по този въпрос — прошепнах. — Грабвай си гащеризона. Трябва да ти покажа нещо.

Той изви вежди.

— Сериозно е — подчертах. — Направо ще си захапеш ботушите, когато го видиш.

Обзе ме раздразнение, когато той се облегна на прозореца и ме погледна, както си висях надолу с главата — което, държа да подчертая, съвсем не беше лесно.

— Почти полунощ е, Пумпал.

— Струва си.

— Ще ме помъкнеш към някоя пещера, нали? Няма да се върна до два, дори до три.

— Ако имаш късмет.

Той си пое дълбоко дъх, след това грабна гащеризона.

— Нали си наясно, че си най-откачената приятелка, която някога съм имал.

— Стига, де. Да не се преструваме, че имаш други приятели.

— Странно — отвърна той, — че родителите ми така и не ми родиха братче или сестриче — но незнайно как се сдобих със сестра, която редовно ми докарва неприятности.

Ухилих се.

— Ще те чакам долу — рекох аз, след това замълчах. — И си вземи ботушите, Дърдорко. Повярвай ми, ще ти трябват.

— Да, да. Дай ми минутка, за да се промъкна покрай нашите. — Той дръпна завесите, а аз се спуснах на улицата и зачаках търпеливо.

Огнен рай беше странно място през нощта. Апаратът работеше винаги, разбира се. Ден и нощ бяха просто думи тук, въпреки че все още ги използвахме. Имаше задължителен цикъл на тишина — през който високоговорителите не излъчваха никакви съобщения или речи — и вечерен час за онези, които не бяха на късна смяна. Никой обаче не ти обръщаше внимание, докато вървиш по улицата, стига да си гледаш работата. Погрешното схващане в Огнен рай беше, че всички вършат нещо полезно.

Дърдорко ме намери на улицата, както бе обещал и двамата тръгнахме през пещерата — подминахме стенопис с хиляди птици в полет, всяка разделена на две от черта, двете половини леко раздалечени. Птиците се отдалечаваха от червено-оранжево слънце, което не се виждаше.

Благодарение на кадетските значки минахме покрай охраната и влязохме в тунелите. Докато вървяхме по една от по-лесните пътеки, Дърдорко ми разказа какво е ставало през изминалите няколко седмици. Родителите му били доволни, че е отпаднал; всички знаеха колко е опасно да си пилот.

— Те са горди, разбира се — подчерта той и изпъшка, докато се катереше по едни камъни след мен. — Всички се държат с мен много странно, след като видят значката. Изслушват ме, когато казвам нещо, казват ми, че идеите ми са добри, дори когато не са. Хората ми правят път, сякаш съм важна личност.

— То си е така.

— Не, аз съм точно толкова важна личност, колкото бях и преди. — Той поклати глава. — Чакат ме поне десет различни предложения за работа и разполагам с два месеца, за да реша.

— Два месеца? — повторих аз. — Без работа и без училище ли? Ще имаш свободно време?

— Да. Госпожа Вмиър се опитва да ме тласне към политиката.

— Политика — едва не спрях в тунела. — Ти?

— Представяш ли си. — Той въздъхна и седна на една близка скала. — Ами ако е права? Не трябва ли да я послушам? Всички останали са на мнение, че политиката е най-доброто, което можеш да направиш с живота си. Може би трябва да направя, каквото казват.

— А ти какво искаш?

— Да не би да те интересува? — попита той.

Трепнах и Дърдорко извърна поглед, изчерви се силно.

— Извинявай, Пумпал. Не бях справедлив. С теб. Аз сам реших да уча за пилотската школа; ти не си ме накарала насила. Да, твоите мечти направо погълнаха моите, но това стана, защото нямах никакви мечти. Почти никакви.

Той се прегърби, облегна се назад и погледна към покрива на тунела.

— Все си мисля какво ще стане, ако се случи отново? Ами ако се запаля по някое работно място, а след това открия, че съм напълно неподходящ за него? Провалих се в летенето, нали? Така че може и да продължа да се провалям.

— Дърдорко — заговорих аз и го стиснах за ръката. — Проблемът не е в това, че ще бъдеш неподходящ за онова, което си избереш. Проблемът е същият, както винаги. Че ти просто се справяш забележително в твърде много неща.

Той вдигна поглед към мен.

— Наистина ли вярваш, че е така, Пумпалче?

— Разбира се. Да, истина е, че ти сам реши, че летенето не е за теб, но аз мисля, че ако имаш недостатък, той не е, че се проваляш често. Той е, че отказваш да признаеш онова, което всички виждат. Фактът, че си невероятен.

Той се усмихна. А да видиш усмивката му бе нещо прекрасно. Напомняше ми за времето като деца, когато един отритнат и едно хлапе, което го тормозеха всички, се бяха сприятелили напук на останалите.

— Пак ще ме въвлечеш в нещо, нали? — попита той. — Нещо нелепо.

Поколебах се.

— Да… Може би.

— Добре — изправи се той. — Участвам. Да вървим да видим изненадата ти.

Продължихме, изкачвахме се, докато не го отведох до отвор на повърхността. Преведох го през входа на импровизирания ми дом и го накарах да се държи за мен, докато ни спусках вътре, тъй като вероятността той да се подхлъзне и падне бе много голяма. Той бе страхотен в много неща… но съм го виждала как изпусна осем книги върху пръстите на краката си, докато учеше през годината.

— Дано не е нещо свързано с плъхове, Пумпалче — въздъхна той, когато стъпихме на земята. — Знам, че си луда по тях, но…

Включих светлината на светлинната гривна и осветих кораба. Сякаш усетил, че е разкрит, Ем-бот включи светлините на таблото и по корпуса. Бях разчистила голяма част от камъните и така осветен, корабът съвсем не изглеждаше зле. Беше счупен, така е, с извито крило. Но определено беше различен от всички други в ЗСД.

Дърдорко остана с отворена уста, а долната му челюст провисна буквално до земята.

— Е? — подхвърлих аз. — Какво ще кажеш?

В отговор той седна на близкия огромен камък и — без да откъсва очи от кораба — започна да сваля десния си ботуш, готов да го захапе.

— Аз обаче казах ботуши, в множествено число. Но и така става.