Брандън Сандърсън
Към небето (4)

2.

— Бихте ли ни разказали какво правите всеки ден в канализацията, гражданино Алфир? — Госпожа Вмиър, инструкторката по Работни насоки, закима окуражително към човека, застанал пред учениците.

Гражданинът Алфир не отговаряше на представите ми за работник в канализацията. Може и да беше в съответния гащеризон, да носеше чифт гумени ръкавици, но беше красавец: с квадратна челюст, яки ръце, изпод яката на гащеризона се подаваха косми.

Почти си го представих като Беулф. Докато не заговори.

— През повечето време оправяме запушвания в системата — започна да обяснява той. — Почистваме така наречената черна вода — човешки отпадъци — за да бъде преработена, където апаратът я поема и използва — и водата, и полезните минерали.

— Струва ми се съвършено работно място за теб — прошепна Диа и се приведе към мен. — Пречистване на отпадъци? Едно стъпало по-нагоре за дъщерята на страхливец.

За съжаление не можех да я фрасна. Не само че беше дъщеря на госпожа Вмиър, ами вече бях получила предупреждение за сбиване. Още едно порицание нямаше да ми позволи да се явя на теста, което беше глупаво. Ама те не искаха ли пилотите им да са страхотни бойци?

Седяхме на пода в малка стая. За нас днес нямаше чинове; бяха взети от друг инструктор. Чувствах се като четиригодишна, на която ще й четат приказка.

— Може и да не изглежда много примамливо — продължи Алфир, — но без работата в канализацията нито един от нас няма да има вода. Пилотите не могат да летят, ако нямат нищо за пиене. В някои отношения ние вършим най-важната работа в пещерите.

Макар да бях изпуснала някои от тези лекции, бях чула достатъчно. Работниците от корпуса по вентилация, които бяха идвали в началото на седмицата, казали, че тяхната работа е най-важната. Същото бяха казали и строителите предишния ден. Също и ковачите, почистващия персонал, готвачите.

Всички бяха изнесли почти еднакви речи. Бяха ни набивали в главите, че всички сме важни части от машината, която се сражаваше с креляните.

— Всяка работа в пещерите е жизненоважна част от машината, която ни поддържа живи — подчерта Алфир в отговор на мислите ми. — Не можем всички да бъдем пилоти, но нито една работа не е по-важна от останалите.

След това каза нещо за това, че всеки трябвало да открие мястото си и да следва команди.

— За да се присъедините към нас, трябва да умеете да следвате инструкции — продължи човекът. — Трябва да сте изпълнени с желание да вършите вашата част от работата, колкото и незначителна да изглежда. Не забравяйте, че послушанието е предизвикателство.

Разбрах какво искаше да каже и поне донякъде бях съгласна с него. Пилотите нямаше да напреднат много във войната без вода, храна или пречистване на отпадъците.

Независимо от всичко, приемането на подобна работа много приличаше на примирение. Къде отиваше искрата, енергията? Нали трябваше да бъдем дръзки. Ние бяхме воини.

Класът изръкопляска любезно, когато гражданинът Алфир приключи. Пред прозорците други работници вървяха в редици под статуи с прави, геометрични форми. Понякога не приличахме толкова на военна машина, колкото на часовник, който отмерваше колко време продължаваха смените.

Учениците станаха за междучасие и аз се отдалечих преди Диа да пусне поредната хаплива забележка. Това момиче се опитваше да ми докара неприятности вече цяла седмица.

Вместо това се приближих до ученик в задната част на стаята — слабо, високо, червенокосо момче. Веднага след края на лекцията той бе извадил книга, за да чете.

— Родж — повиках го аз. — Дърдорко!

Прякорът му — позивна, която бе избрал за себе си за времето, когато стане пилот — го накара да вдигне поглед.

— Спенса! Ти кога дойде?

— По средата на лекцията. Не ме ли видя, когато влязох?

— Прехвърлях на ум схемите на електрическите вериги. По дяволите. Остава само един ден. Не си ли нервна?

— Не съм, разбира се. Защо да съм нервна? Знам всичко.

— Аз обаче не съм сигурен, че го знам. — Родж наведе глава над учебника.

— Ти шегуваш ли се? Та ти си научил всичко, Дърдорко.

— Защо не ми казваш Родж. Все още не съм си спечелил позивна. Няма и да стане, ако не изкарам теста.

— Ние задължително ще го изкараме.

— Ами ако не съм научил подходящия материал?

— Пет основни маневри за завъртане.

— Обратно зигзаговидно — отговори на мига той, — лупинг на Алстром, двойно завъртане, превъртане от крило и завой на Имбан.

— Граници на джи форс при различни маневри според ЗСД?

— Десет джи при изкачване или вираж, петнайсет джи напред, четири джи при пикиране.

— Типове бустери на изтребител-прихващач клас Поко.

— Кой модел?

— Последен.

— A-19. Да, всичко това го знам, Спенса, но какво ще стане, ако тези въпроси не са включени в теста? Ами ако има нещо, което не сме учили?

При тези думи усетих как покълва семенце съмнение. Бяхме правили практически тестове, но съдържанието на пилотския тест се менеше всяка година. Винаги имаше въпроси за бустери, части на изтребителите и маневри, но на практика можеха да включат всяка част от учебната програма.

Бях пропуснала много часове, но знаех, че не бива да се тревожа. Беулф не би се притеснявал. Самоувереността беше душата на героизма.

— Ще изкарам отличен на този тест, Дърдорко — заявих. — Ти и аз, ние ще станем най-добрите пилоти от Защитните сили на Дръзки. Ще се бием толкова добре, че креляните ще вият до небесата като пред погребална клада и ще реват и пищят от отчаяние щом ни видят, че се извисяваме.

Дърдорко наклони глава.

— Дали не попрекалих? — попитах.

— Откъде ги измисляш тези неща?

— Звучи като нещо, което би казал Беулф.

Родж се наведе отново над учебника и аз сигурно трябваше да седна до него. От една страна обаче ми беше писнало от учене и опити да натъпча ума си с какво ли не. Единственото ми желание бе предизвикателството най-сетне да настъпи.

За съжаление днес имахме още една лекция. Слушах как останалите дванайсетина ученика си бъбрят, но аз не бях в настроение да търпя глупостите им. Вместо това започнах да крача като звяр в клетка, докато не забелязах, че госпожа Вмиър тръгва към мен заедно с Алфир от канализацията.

Беше облечена в яркозелена пола, но сребърната кадетска значка на блузата й беше истинското свидетелство за постижението й. Тя бе издържала пилотския тест. Сигурно е отпаднала в летателната школа — в противен случай щеше да има златна значка, — но отпадането не беше нещо необичайно. А тук, в Огнен рай, дори кадетската значка бе символ на огромно постижение. Госпожа Вмиър имаше специални привилегии за дрехи и храна.

Не беше лоша учителка — не се отнасяше с мен по-различно, отколкото с останалите ученици и почти никога не ми се мръщеше. Донякъде я харесвах, въпреки че дъщеря й беше същество, пръкнало се от мрака, което единствено заслужаваше да бъде пронизано с меч, а трупът й използван за направата на мазила.

— Спенса — повика ме госпожа Вмиър. — Гражданинът Алфир иска да поговорите.

Стегнах се за въпросите за татко, които щяха да последват. Всички винаги ме разпитваха за него. Какво е да живееш като дъщеря на страхливец? Иска ли ми се да се скрия? Замисляла ли съм се някога да си сменя името? Хората, които си въобразяваха, че проявяват емпатия, вечно задаваха подобни въпроси.

— Чух — започна Алфир, — че си неповторима изследователка.

Отворих уста, за да избълвам нещо остро, но след това се отказах. Какво?

— Излизаш в пещерите — продължи той — да ловуваш, нали?

— Ами да — потвърдих. — Плъхове.

— Имаме нужда от хора като теб — заяви Алфир.

— В канализацията ли?

— Голяма част от машините, за които се грижим, минават през отдалечени пещери. Правим експедиции дотам и ни трябват сурови хора за тези излизания. Ако искаш работа, предлагам ти.

Работа, значи. В канализацията?

— Аз ще стана пилот — избъбрих аз.

— Тестът за пилоти е труден — заяви Алфир и погледна учителката ни. — Малцина успяват да издържат. Предлагам ти гарантирано място при нас. Не искаш ли поне да помислиш?

— Не, благодаря.

Алфир сви рамене и се отдалечи. Госпожа Вмиър ме изгледа, след това поклати глава и отиде да посрещне следващия лектор.

Подпрях се на стената и скръстих ръце. Госпожа Вмиър знаеше, че ще ставам пилот. Защо е решила, че ще приема подобно предложение? Алфир няма начин да знае за мен, ако тя не му е казала, така че какво ставаше тук?

— Няма да ти позволят да станеш пилот — разнесе се глас до мен.

Погледнах и видях — със закъснение — че съм минала покрай Диа. Тъмнокосото момиче седеше на пода, облегната на стената. Защо не си говореше с останалите?

— Нямат избор — троснах се аз. — Всеки може да издържи изпита за пилоти.

— Всеки може да го издържи — заяви Диа. — Те обаче решават кой минава и не винаги това е справедливо решение. Децата на Първите граждани влизат автоматично.

Погледнах към снимката на Първите граждани на стената. Имаше ги във всички класни стаи. Да, знаех, че децата им влизат автоматично в пилотската школа. Заслужаваха го, тъй като родителите им бяха участвали в Битката за Висина.

И татко беше участвал — но не разчитах това да ми помогне. Но пък винаги ми бяха казвали, че доброто представяне на теста е достатъчно, за да влезеш в школата, независимо от статута. Защитните сили на Дръзки — ЗСД — не ги интересуваше кой си, стига да можеш да летиш.

— Знам, че няма да ме приемат като дъщеря на Пръв — отвърнах. — Но ако издържа изпита, ще вляза. Както останалите.

— Там е работата, сладурано. Ти няма да издържиш, независимо какво направиш. Чух нашите да си говорят снощи. Адмирал Железен юмрук е дала нареждане да те отрежат. Да не би да си въобразяваш, че ще допуснат дъщерята на Преследвач да лети със ЗСД?

— Лъжкиня. — Усетих как лицето ми става студено от гняв. Тя отново се опитваше да ми се подиграва, да ме накара да се разбеснея.

Диа сви рамене.

— Ще видиш. За мен няма никакво значение. Баща ми вече ми е уредил работа в административния корпус.

Колебаех се. Това не приличаше на обичайните й обиди. Нямаше я злобната нотка, развеселените подмятания. Тя… на нея май й беше все едно дали ще й повярвам или не.

Отправих се през стаята към мястото, където госпожа Вмиър разговаряше с новия лектор, жена от Корпуса на водораслите.

— Трябва да поговорим — казах аз.

— Един момент, Спенса.

Не помръднах от мястото си, пречех на разговора им, чаках със скръстени ръце, докато госпожа Вмиър не въздъхна и не ме дръпна настрани.

— Какво има, дете? — попита тя. — Помисли ли над любезното предложение на гражданина Алфир?

— Вярно ли е, че лично адмиралът е наредила да не издържа пилотския изпит?

Госпожа Вмиър присви очи, след това се обърна и погледна към дъщеря си.

— Истина ли е? — настоях.

— Спенса — рече госпожа Вмиър и ме погледна отново. — Трябва да разбереш, че това е деликатен въпрос. Репутацията на баща ти е…

— Истина ли е?

Госпожа Вмиър сви устни в права линия и не отговори.

— Лъжа ли са? — попитах. — Приказките за равенство, че единствено уменията имат значение? Че трябва да си намериш мястото и да служиш там?

— Сложно е — рече госпожа Вмиър. Тя сниши глас. — Защо не пропуснеш утрешния тест и не спестиш унижението на всички? Ела при мен и ще обсъдим кое може да е подходящо за теб. Ако не е канализацията, тогава, може би, наземните войски.

— За да вися по цял ден на пост ли? — отвърнах и гласът ми стана по-висок. — Трябва да летя. Трябва да се докажа!

Госпожа Вмиър въздъхна, след това поклати глава.

— Много ми е мъчно, Спенса. Само че това никога няма да стане. Ще ми се поне един от учителите ти да беше достатъчно храбър, за да те откаже от тази идея още когато си била по-малка.

В този момент всичко се срути върху мен. Мечтаното бъдеще. Внимателно обмисляния изход от живота ми на подигравки и присмех.

Лъжи. Все лъжи, за които част от мен беше подозирала. Разбира се, че нямаше да ми позволят да издържа теста. Разбира се, че щях да посрамя всички, ако полетя.

Исках да се развилнея. Исках да ударя някого, да счупя нещо, да пищя, докато дробовете ми прокървят.

Вместо това изфучах от стаята, далече от присмехулните очи на останалите ученици.