Брандън Сандърсън
Към небето (48)

44.

През следващите няколко дни тренирах на кораби, които ми се струваха тромави. Обикновени. Бяха с много по-ниско качество в сравнение с великолепните моменти, прекарани в кокпита на Ем-бот. Не помагаше и фактът, че използвахме тежки изтребители: клас Ларго, които бяха въоръжени до зъби с деструктори, а някои дори с ОМП ракети.

След това се прехвърлихме на изтребители клас Слатра, които приличаха повече на лъскави совалки или товарни кораби, вместо на истински изтребители. Те бяха снабдени с много на брой превключватели за защитен щит, които непрекъснато осигуряваха бариера за сигурността на особено важни товари или лица.

Те си имаха своето място и предназначение, но бяха твърде едри и тежки, така че нито летяха по-бързо от крелянските кораби, нито бяха по-маневрени от тях. Затова повечето пилоти летяха на клас Поко или клас Фреза, все кораби, които успешно следваха скоростните прихващачи на креляните.

Дори когато тренирахме на сравнително бързите Фреза, всеки завой — всяко задействане на бустера — ме караше да мисля как скорострелно откликваше Ем-бот. Затова започнах да се питам дали не бе настъпил моментът да разкажа на ЗСД за него. Той ме беше изоставил. Очевидно програмата му беше развалена. Така че имах пълното право да изпратя екип от инженери в пещерата, за да го разглобят.

Той бе просто машина. Защо тогава да не изпълня намеренията си?

Ти притежаваш свободна воля, бях му казала аз. Можеш сам да избираш…

— Внимавай, Пумпал! — предупреди ме Еф Ем и аз се стреснах. Бях се приближила прекалено много до нея. Ангели небесни, трябваше да внимавам как летя.

— Извинявай — отвърнах. Хрумна ми, че има недостатъци, когато си тренирал в симулатор, където можеш да се взривиш и отново да се включиш в битката. Изглежда бях придобила лоши навици, които можеха да се обърнат срещу мен сега, докато летяхме на истински кораби и имаше истински последствия.

Правихме сложни упражнения във формации от по трима, разменяхме местата си. Най-сетне Коб ни повика обратно в базата.

— Пумпал и Еф Ем — рече той, — и двете сте по-добри на малките кораби.

— Няма ли всички да сме по-добри на тях? — обади се Джорген. — От месеци тренираме на Поко.

— Не — отвърна Коб. — Ти, специално, ми се струва, че ще се справиш чудесно на един Ларго.

— Иска да ти каже, Джорген, че си бавен — отбеляза Еф Ем. — Нали така, Пумпал?

Изръмжах нещо в отговор, разсеяна от мисли за Ем-бот. И за Драйфа. И от спомените за очите, които бяха около мен, както Коб ме беше предупредил. И…

— И ангели небесни. — Събираше ми се прекалено много.

— На нея й харесва, когато летя бавно — заяви Джорген и се насили да се изсмее. — По-лесно й е да се разбие в мен, ако реши. — След толкова месеци, той все още помнеше случая, когато победих, като се разбих в него. Не казах нищо, защото се почувствах засрамена и разочарована.

Поехме обратно и колкото и да бе дразнещо, казаното от Джорген се оказа истина. Като командир, той можеше да ме засича и предизвиква.

— Пумпал — повика ме той. — Какво не е наред?

— Нищо.

— Не ти вярвам — отвърна той. — Ти пропусна супер възможност да ми се присмееш.

Истината бе… истината бе, че исках да говоря с него. Едва не го направих, но нещо ме възпря. Може би собствените ми страхове. Те ми попречиха да говоря с Дърдорко, когато разбрах за татко и не ми позволиха да споделя с Коб — чак досега — какво съм видяла.

Целият ми свят се рушеше около мен. А пък аз се борех отчаяно да го опазя, държах се за онова, на което преди разчитах — на самоувереността си. Така отчаяно ми се искаше да бъда онази, която бях преди, момичето, което поне се преструваше, че не й пука от нищо.

Джорген прекъсна връзката и до Висина летяхме в пълно мълчание. Щом пристигнахме, съобщихме, че сме готови за приземяване и кацнахме.

— Добра работа свършихте днес — похвали ни Коб. — Имам позволение да ви дам допълнителен половин ден отпуск, за да се подготвите за завършването след две седмици.

Свалих си шлема и го подадох на жената от наземния екип, след това равнодушно я последвах по стълбата. Свалих защитния костюм и почти не погледнах Еф Ем, след това натъпках ръце в джобовете на гащеризона и тръгнах да обикалям територията на ЗСД.

Половин свободен ден. Какво да правя? Преди щях да се върна в пещерата, за да работя над Ем-бот, но сега вече не. Това бе приключило. Писах, за да кажа на Дърдорко — тайно — че първият полет се е получил, но не му съобщих, че корабът се е изключил. Притеснявах се, че той ще настоява да предадем Ем-бот на ЗСД.

Озовах се в овощната градина, точно пред стената на базата. Но притихналите дървета не ми предложиха обичайното спокойствие както преди. Вече не знаех какво искам, но определено не бяха дървета.

Забелязах малките хангари близо до овощната градина. Един беше отворен и в него се виждаше син автомобил и сянка, която се движеше около него, докато Джорген вадеше нещо от багажника.

Върви, настояваше нещо у мен. Върви поговори с него, с някого. Престани да се страхуваш.

Застанах пред гаража. Джорген затвори багажника, след това се стресна, изненадан, че ме вижда.

— Какво има, Пумпал? — попита той. — Не ми казвай, че ти трябва още една енергийна матрица.

Поех си дълбоко дъх.

— Веднъж каза, че ако имаме нужда да поговорим с някого, да се обърнем към теб. Каза, че това била работата ти на командир, да разговаряш с нас. Сериозно ли говореше?

— Аз… — Той сведе поглед. — Пумпал, извадих тези думи от наръчника си.

— Знам. Но сериозно ли го каза?

— Да. Моля те, кажи ми какво не е наред. Да не би да е заради напускането на Артуро?

— Всъщност, не — признах. — Въпреки че и това ми оказа влияние. — Прегърнах се, сякаш се опитвах да се стегна. Можех ли да му кажа? Можех ли да го изрека?

Джорген заобиколи колата, след това седна на предната броня.

— Каквото и да е станало, мога да го оправя.

— Нищо не оправяй — отвърнах. — Просто слушай.

— Ами… Добре.

Влязох в гаража и се настаних на бронята до него, погледнах към широко отворената врата на хангара. Вдигнах очи към небето и далечния пояс отломки.

— Баща ми — започнах, — той е бил предател. — Поех си дълбоко дъх. Защо бе толкова трудно да го кажа?

— Винаги съм се борила с тази мисъл — продължих. — Бях убедила себе си, че не е истина. Само че Коб ми позволи да изгледам записа на Битката за Висина. Татко не е избягал, както всички разправят. Направил е нещо много по-лошо. Той е преминал към другата страна и е свалил наши кораби.

— Знам — отвърна тихо Джорген.

Разбира се, че знаеше. Всички ли са знаели освен мен?

— Чувал ли си за нещото, наречено дефект? — попитах.

— Чувал съм, Пумпал, но родителите ми не ми обясниха какво е това. Наричат го глупост, каквото и да е то.

— Мисля… Мисля, че е нещо в човека, което го кара да служи на креляните. Това лудост ли е? Татко изведнъж се е присъединил към тях и е свалил свои колеги. Изглежда нещо се е случило, нещо странно. Това е очевидно.

— Като научих, че греша за него, разтърси се целият ми свят. Железен юмрук ме мрази, защото е имала доверие на татко, а той я е предал. Тя е сигурна, че аз имам същия дефект като него и използва сензори на шлема ми, за да ме тества.

— Това е тъпо — отвърна той. — Виж, родителите ми имат много заслуги. Можем да се обърнем към тях… — Той си пое дълбоко дъх и изглежда забеляза изражението ми. — Добре — спомни си той. — Няма да оправям нищо, само ще те слушам.

— Само слушай.

Той кимна.

Отново се прегърнах с ръце.

— Не съм сигурна дали мога да се доверя на собствените си сетива, Джорген. Има… знаци, които са се проявили при татко преди да премине на страната на врага. Същите знаци забелязвам у себе си.

— Какви например?

— Чувам звуци от звездите — прошепнах. — Виждам стотици точки светлина, които мога да се закълна, че са очи, които ме наблюдават. Изглежда изпускам от контрол всичко в живота си — или може би никога не съм имала контрол. И… Джорген, това е наистина ужасяващо.

Той се наведе напред, преплете пръсти.

— Ти знаеш ли за бунта на Дръзки? — попита.

— Имало е бунт?

Той кимна.

— Не би трябвало да знам за него, но чуваш разни неща, когато имаш родители като моите. През последните дни се появило неразбирателство за посоката, в която бил поел флотът. Половината кораби се разбунтували срещу командния състав. Сред бунтовниците бил и инженерният състав.

— Моите прадеди — прошепнах.

— Те са ни докарали на Метален рой — уточни Джорген. — Те станали причината да се разбием тук, за наше собствено добро. Само че… говори се, хората шушукат, че инженерите били в съглашение с креляните, че врагът ни искал да ни насочи тук, да попаднем в капан.

— Моите прадеди били от научния екип на Дръзки и също сме били на страната на бунтовниците. Родителите ми не искали хората да знаят за бунта — според тях, това единствено щяло да стане причината за приказки и разправии. Може и така да са възникнали приказките за тази глупост с дефекта, че креляните умеели да контролират умовете ни.

— Не мисля, че е глупост, Джорген — отвърнах. — Мисля… струва ми се, че е истина. Мисля, че ако аз отида в небето с останалите от вас, има вероятност… може да се обърна срещу вас всеки момент.

Той ме погледна, след това протегна ръка и я отпусна на рамото ми.

— Ти — заяви тихо той — си наистина невероятна.

Наклоних глава на една страна.

— Какво?

— Ти — повтори той — си невероятна. Всичко в моя живот е било планирано. При това много внимателно. Всяко нещо има смисъл. Разбирам го. След това се появяваш ти. Пренебрегваш авторитета. Следваш чувствата си. Говориш като някоя валкирия от скапана балада! Би трябвало да те мразя. Докато аз, напротив…

Той стисна рамото ми.

— Когато летиш, ти си невероятна. Толкова решителна, толкова умела, толкова страстна. Ти си истински огън, Пумпал. Когато всички останали са спокойни, ти си като разгоряла се клада. Красива си, като току-що изкован меч.

Усетих как у мен се надига топлина. Не бях готова да почувствам подобно нещо.

— Пет пари не давам за миналото — срещна погледа ми Джорген. — Пет пари не давам дали съществува риск. Искам да летиш с нас — защото съм напълно сигурен, че ще бъдем в по-голяма безопасност, когато си до нас. Независимо дали има митичен дефект или не. Готов съм да рискувам.

— Железен юмрук мисли, че е нещо като при татко.

— Пумпал. Не можеш да вземаш решения за бъдещето на базата на нещо, което не разбираме.

Погледнах го отново, срещнах очите му, които бяха наситено кафяви. В средата имаше оттенъци на светло сиво, точно около зениците. Досега не бях забелязвала.

Той неочаквано пусна рамото ми, отпусна се назад.

— Извинявай — рече той. — Преминах направо на режим „оправя“ вместо „слушай“, нали?

— Не, всичко е наред. Дори ми помогна.

Той се изправи.

— Значи… ще продължиш да летиш?

— Засега — примирих се аз. — Ще се постарая да не се блъскам в теб, освен когато не е абсолютно наложително.

Той се усмихна по напълно нетипичен за Досадник начин.

— Трябва да вървя — имам проба за новата униформа по случай дипломирането.

Изправих се и аз и двамата се спогледахме с неудобство. Последния път, когато имаше някакво подобие на задушевен разговор — онзи път на площадката за излитане — той ме беше прегърнал. Това все още ми се струваше странно. Вместо това му подадох ръка и той я пое. След това обаче се приведе към мен.

— Ти не си баща си, Пумпал — натърти той. — Запомни го. — След това стисна за пореден път рамото ми преди да се качи в автомобила си.

Отстъпих назад, за да му направя място да потегли, но след това осъзнах, че не знам какво да направя оттук нататък. Да се върна ли в базата, за да потренирам? Дали пък да не отида до пещерата на Ем-бот, където той си стоеше безжизнен? Какво да правя със свободното си време?

Отговорът ми се стори очевиден.

Крайно време бе да посетя семейството си.