Брандън Сандърсън
Към небето (43)

39.

Дърдорко си беше тръгнал, когато се върнах в пещерата, но ми се стори, че доста е напреднал с работата по бустера. Кръвожадния седеше на една скала близо до крилото и аз го почесах по главата, докато отивах към кабината, след това се качих.

Усетих странно чувство на нещо… нещо неизбежно. Носех отдавна покрита тайна в джоба си — отговорите, най-сетне, за случилото се с татко. Защо изведнъж бях завладяна от нежелание?

Затворих кабината.

— Ем-бот, знаеш ли как да извадиш холограмата от това нещо? — показах металната кутийка, показах му достъпа на дъното.

— Да — отвърна той. — Това е стандартен формат. Виждаш ли портовете под панела, маркиран с „A-118“? Трябва ти порт „SSXB“.

Последвах инструкциите, поколебах се за кратко преди да включа касетката.

Ем-бот си тананикаше.

— Я! Любопитно. Любопитно.

— Кое?

— Проточвам съспенса, за да се насладиш на изненадата.

— Моля те, не го прави.

— Хората предпочитат…

— Просто ми кажи.

— Добре, само се оплакваш. Тук има доста данни. И 3-D холокарта, но също така и оригиналните данни от корабния транспондер, радиосигнали от битката, дори материал, заснет с камера. Това много трудно може да се промени.

Да се промени. Не бях се замисляла над това, но сега се разтревожих.

— Сигурен ли си?

— Веднага ще забележа техническата намеса. Искаш ли да го видиш?

— Да.

Не.

— Тогава слизай.

— Да сляза ли?

— Холопрожектора ми може да ти покаже малка версия на битката.

Излязох от пилотската кабина и почесах Кръвожадния по главата — той се премести до носа на кораба и тупна на каменния под.

Пред мен се разрази битка. Когато Коб ни наблюдаваше как летим, всичко беше обляно в ярки цветове — ярко червени и сини кораби. Вместо това Ем-бот ми показа корабите в точна миниатюра. Те летяха на вълни пред мен, толкова истински, че не се сдържах и протегнах ръка, за да ги докосна — което ги раздроби на частици от нещо, което не беше точно светлина.

След това се появиха креляните, изглеждаха дори още по-незавършени от обикновено. Бяха с по-неправилни форми. От тях стърчаха кабели под странни ъгли, по крилата им имаше разкъсани места, личеше къде са скърпвани с метал. Малката ми пещера се превърна в бойно поле.

Седнах да наблюдавам мълчаливо. Холопрожекторът на Ем-бот не пресъздаваше звуци. Корабите се взривяваха и намираха мълчаливо смъртта си. Летяха като комари без крила и жужене.

Познавах битката. Бях я изучавала, бях запомнила тактиката. Като я гледах обаче, я преживявах. Бях си представяла великите маневри, докато четирийсет човека се бяха сблъскали с два пъти и половина повече врагове. Представих си дръзката им защита. Тя бе равносилна на отчаяние, но те винаги се контролираха.

Сега, след като бях пилот, усетих хаоса, неуловимия ритъм на битката. Тактиката не ми се стори велика, не беше и героична, по-скоро импровизирана. Това повиши мнението ми за пилотите.

Продължи известно време — по-дълго от сблъсъците, в които бе участвала Звездна ескадра — и го открих с лекота. Беше най-добрият боец от всички, той водеше нападенията. Почувствах се арогантна, че мога да забележа кораба на татко сред хаоса, но имаше нещо в начина, по който той летеше…

— Можеш ли да идентифицираш пилотите? — попитах.

Малки надписи се появиха над всеки кораб с позивните и обозначенията.

НАДЕЖДА СЕДЕМ, пишеше на кораба. ПОЗИВНА: ПРЕСЛЕДВАЧ.

Арогантна или не, аз го бях открила веднага. Опитах се да докосна кораба и усетих, че в очите ми са избликнали сълзи. Глупаво момиче. Избърсах ги, докато татко летеше с партньора си. Позивна: Мелез. Коб.

Към тях се присъедини друг изтребител. Позивна: Железен юмрук. След това още два, които не познавах. Позивни: Бунт и Антика. Петимата бяха единствените останали от първоначалната ескадра от осем. Загиналите в битката бяха много; от четирийсетте започнали в битката, сега бяха двайсет и седем.

Станах и тръгнах след кораба на татко, докато се стрелкаше из пещерата. Първите граждани се биеха отчаяно, но храбростта им даде резултат и те отблъснаха креляните. Знаех, че ще стане така, въпреки това гледах с притаен дъх. Корабите се взривяваха като малки светкавици. Някои отдаваха живота си за онова, което щеше да се превърне в първото стабилно общество с правителство на Метален рой след катастрофата на Дръзки.

И обществото, и правителството имаха много недостатъци. Еф Ем беше права колко несправедливо е всичко, колко целенасочено и авторитарно. Но то беше нещо. То съществуваше благодарение на тези хора — тези пилоти — които бяха отблъснали креляните.

Към края на битката креляните се оттеглиха, за да се прегрупират. От наученото знаех, че ще дадат само още един отпор преди най-сетне да се оттеглят в небето. Човешката бойна линия се промени, ескадрите се прегрупираха и аз почти чувах как потвърждават местоположението си.

Познавах този момент. Моментът, в който…

Един кораб — на татко — се отдели. Сърцето ми почти спря. Притаих дъх.

Той обаче полетя нагоре.

Скочих на една скала, след това на крилото на Ем-бот, опитах се да последвам татко, докато летеше все по-нагоре в небето. Протегнах ръка и си представих какво е видял. Незнайно как знаех какво е — татко бе забелязал дупка в отломките, като онази, която ми показа. Същата, която видях за втори път, докато летях с Ем-бот, когато късовете бяха застанали в правилен ред.

Усетих нещо в изчезването му. Изобщо не беше проява на страх. Според мен, този ход — да полети нагоре — бе очевиден. Битката продължаваше цял час. След като врагът се бе прегрупирал за ново нападение, татко се е разтревожил, че ще изгубят битката.

Затова бе направил нещо отчаяно. Бе отишъл да разбере откъде идват креляните. За да се опита да ги спре. Усетих студ, докато го наблюдавах как се изкачва. Правеше онова, което винаги ми беше казвал, че ще направи.

Беше се опитал да се устреми към нещо по-високо.

Корабът му изчезна.

— Той не е избягал — прошепнах. Отново избърсах сълзите от очите си. — Той е нарушил формацията. Може би не е последвал заповедите. Но не е избягал.

— Е — заговори Ем-бот, — това…

— Това покриват! — извиках и погледнах към кабината на Ем-бот. — Заклеймили са го като страхливец, защото е полетял, когато не е трябвало.

— Дали да не…

— Коб е знаел през всичкото време. Това сигурно го е разкъсвало. Той затова не лети; чувството за вина заради лъжите, които е повтарял. Но какво е видял татко? Какво се е случило с него? Дали той…

— Спенса — повика ме Ем-бот. — Прескачам малко напред. Гледай.

Петънце светлина, също като звезда се спусна от тавана на пещерата. Корабът на татко се връщаше? Протегнах се към него и холограмният кораб се сниши, премина през ръката ми. Когато татко стигна при останалите четири кораба от ескадрата си, той включи ОМП и свали щитовете им.

Чакай. Какво?

Докато наблюдавах, креляните се върнаха за мощна, финална атака. Татко направи съвършен лупинг и включи деструкторите си, унищожи един от собствените си колеги.

Не бе възможно…

Позивна: Бунт загина в огнена топка. Татко изви, присъедини се към креляните, които не стреляха по него — поддържаха го, докато атакуваше друг член от ескадрата си.

— Не — ахнах. — Не, това е лъжа!

Позивна: Антика загина, докато се опитваше да избяга от татко.

— Ем-бот, това не е той — изкрещях аз.

— Жизнените показатели са същите. Не мога да видя какво се е случило горе, но корабът е същият, със същия пилот. Това е той.

Той унищожи поредния кораб пред очите ми. Той бе ужасът на бойното поле. Лавина от метал и огън.

— Не.

Железен юмрук и Мелез се обединиха и последваха татко. Той свали още някой. Беше убил четирима Първи граждани.

— Аз… — Чувствах се празна. Сринах се на земята.

Мелез стреля. Татко избегна попадението, но Мелез не го остави, последва го. Най-сетне го уцели.

Корабът на татко избухна в малка адска топка, парченцата се понесоха в спирала надолу, валяха като горящи отломки.

Едва изгледах остатъка от битката. Стоях на мястото, където бе изчезнал корабът на татко. Накрая хората победиха. Останалите креляни се спасиха с бягство.

Четиринайсет оцелели.

Двайсет и пет мъртви.

Един предател.

Холограмата се изключи.

— Спенса? — повика ме Ем-бот. — Емоционалното ти състояние е на замаяност.

— Сигурен ли си, че няма начин данните да се подправени?

— Питаш за вероятността записът да бъде фалшифициран, без да забележа ли? Като знам с каква технология разполагат хората ти? Просто невероятно. Казано с човешки думи, не, Спенса. Няма начин да е фалшифициран. Много съжалявам.

— Защо? — промълвих. — Защо ще прави подобно нещо? През всичкото време ли е бил един от тях? Или… или е нещо, което е видял там горе?

— Не разполагам с данни, които да отговорят на тази въпроси. Имам гласов запис от битката, но анализът ми го определя като нормален разговор по време на битка — поне докато баща ти не вижда дупката в небето.

— Пусни го — настоях. — Нека го изслушам.

— Чувам звездите.

Сама го поисках, но когато чух гласа на татко отново — след толкова години — ме заля вълна от чувства. Болка, любов. В този момент отново станах малко момиченце.

— И аз ги виждам, Коб — заяви татко. — Както ги видях по-рано днес. Дупка в пояса. Мога да се промъкна.

— Преследвач! — повика го Железен юмрук. — Остани на място.

— Мога да се промъкна, Джуди. Трябва да пробвам. Трябва да видя. — Той замълча, след това гласът му притихна. — Чувам звездите.

Линията заглъхна за кратко. След това Железен юмрук заговори.

— Върви — рече тя. — Вярвам ти.

Записът приключи.

— След това — чух гласа на Ем-бот, — баща ти поема към отломките. Сензорите не засичат какво се е случило там. Приблизително пет минути и трийсет и девет секунди по-късно, той се връща и напада.

— Казва ли нещо?

— Разполагам със съвсем къс клип — каза Ем-бот. — Предполагам, че искаш да го чуеш.

Не исках. Но трябваше. По лицето ми се стичаха сълзи, слушах, когато Ем-бот пусна записа. Отворен канал с много гласове, които говореха насред хаоса на битката. Ясно чух гласа на Коб, когато крещеше на татко.

— Защо? Защо, Преследвач?

След това, едва доловим над останалите гласове, чух татко. Тих. Тъжен.

— Ще ви избия — заяви той. — Ще ви избия всички.

Пещерата притихна отново.

— Това е единственият път, в който говори след завръщането си — уточни Ем-бот.

Поклатих глава, опитах се да намеря смисъл.

— Защо ЗСД не са разкрили това? Не са имали проблем да го заклеймят като страхливец. Защо не са се придържали към истината, след като тя е още по-лоша?

— Мога да се опитам да позная — отвърна Ем-бот. — Но се страхувам, че без допълнителна информация само ще си измислям.

Изправих се, след това се качих в пилотската кабина на Ем-бот. Натиснах бутона за приключване, затворих капака и изключих светлините.

— Спенса?

Свих се на кълбо.

Останах да лежа така.