Брандън Сандърсън
Към небето (13)

11.

Пулсът ми препускаше. Лицето ми изстина.

Осъзнах, че в този момент не се страхувам.

Все се притеснявах, че ще умирам от страх. Бълвах гръмки думи, преструвах се. Само че в колко битки бях участвала? Една или две с другите деца, когато бях по-малка. Няколко спаринга в часовете по джудо.

От една страна се тревожех, че когато се озова в небето, ще изпадна в паника, че ще докажа, че съм страхливката, както твърдяха останалите. Че ще оправдая лъжите… всички онези лъжи, които разпространяваха за татко.

Сега обаче, със спокойна и стабилна ръка, аз отнех от дросела и завих, опитах се да заема позиция зад врага. Бях запозната с техниките в боя от близко разстояние. Знаех ги наизуст; бях ги записала в полетата на всички бележки, които си водех в час, независимо от предмета.

Независимо от това бях безнадежден случай. Направих завоя прекалено широк и Драйфа едва не се размаза в мен, защото се наклонихме вътре във виража по различно време.

— Леле — възкликна тя, когато и двете се съвзехме. — По-трудно е, отколкото изглежда, а?

Крелянският кораб избра Джорген за атаката си, насочи към него огнен залп. Опитах се да помогна, но този път завоят ми се оказа прекалено остър. Джорген, Нед и крелянският кораб изчезнаха някъде зад мен в поредица от резки, къси маневри.

Изчервих се, почувствах се безпомощна. Винаги си бях представяла, че просто ще… ами, че ще ми идва отвътре. Само че трябваше да се старая дори за да насоча изтребителя си в правилната посока.

Креляните отново заеха позиция зад Досадник — който изруга приглушено, след това изпълни почти съвършено двойно отбранително завъртане. Неочаквано цялата тази работа ми се стори напълно истинска. Та той беше един от колегите ми. А врагът правеше всичко по силите си, за да го убие.

— Браво, Джорген — обади се Коб. — В бъдеще обаче внимавай с тези маневри. Ако летиш много по-добре от останалите, креляните веднага ще те вземат на прицел. Ако успеят да разпознаят командира, ще се опитат да отстранят първо него.

— Не трябва ли първо да атакуват слабите пилоти? — попита Еф Ем. — Онези, които могат да убият най-лесно?

Само че креляните не мислеха по този начин. Те винаги се целеха първо в най-добрите пилоти, които успееха да открият, в опит да разкъсат командната верига.

— Ще ви обясня по-късно — отвърна Коб с напрегнат глас. — Нед, трябва да си по-близо до Джорген, ако има как. Нека креляните се притеснят, че си зад него, ако се опитат да го последват.

Добре че креляните набелязваха добрите пилоти, защото ние с Драйфа щяхме да се окажем лесни мишени. Едва управлявахме изтребителите си. Затова пък Досадник… той изпълни съвършен лупинг на Алстром и почти успя да се изплъзне на крелянския кораб.

За съжаление, следващото завъртане на Досадник не беше толкова умело — той го изпълни добре, но когато излизаше от маневрата, случайно се оказа срещу останалата ескадра. Чух го как изруга по радиото, когато се опита да извие, но това насочи вражеския огън право към останалите.

Те се пръснаха, корабите поеха във всички посоки. Бим неочаквано притисна Утринна роса, мълчаливото момиче с татуировките. Изтребителите им отскочиха един от друг, но не удариха другите. Няколко огнени изстрела удариха кораба на Дърдорко, но щитът му издържа. Той продължаваше да крещи по радиото, докато попаденията разтърсваха неговия Поко.

Стиснах зъби, сърцето ми блъскаше неудържимо, докато двете с Драйфа успяхме — най-сетне — да се отправим в правилната посока. Това означаваше да минем между пръснатите кораби и този път едва не се сблъсках с Бим.

Звездни ангели. Разбирах начина на мислене на адмирала, но нямаше начин да се включим в битката. Както беше тръгнало, единствените погребални клади днес щяха да бъдат нашите. Горката Кималин беше научила как да управлява височината си и се отдръпна на петстотин фута под нас.

Досадник едва успяваше да избяга от креляните, въпреки че отдавна вече бе зарязал Нед. Аз натиснах дросела напред и корабът ми компенсира за кратко джи форса, но след няколко секунди тласъкът ме лепна за седалката и ме накара да се почувствам по-тежка.

— Къде са тези подкрепления! — попита Досадник, докато врагът стреляше по него и поразяваше щита му.

— Идват всеки момент — успокои го Коб.

— Може и да нямам никакъв момент! — негодуваше Джорген. — Ще се опитам да накарам кораба да ме последва по-високо, за да може наземната артилерия да го прихване. Съобщете им по радиото.

— Веднага — съгласи се Коб. — Щитът на крелянския кораб е все още вдигнат, така че може да се наложи да го задържиш на прицел достатъчно дълго, за да могат артилеристите да направят няколко попадения.

— Добре… Ще се опитам… Каква е тази червена светлина на таблото?

— Щитът ти е свален — отвърна тихо Коб.

Аз мога да го спася, помислих си, обзета от отчаяние. Трябва да го спася! Двамата бяха набрали доста височина. Единствената ми надежда беше да се добера до тях бързо, да остана зад крелянския кораб и да го сваля. Затова насочих носа на кораба си нагоре и натиснах дросела напред, влязох на свръхскорост.

Джи форса буквално ме смаза, докато летях, и аз се почувствах по-тежка. Това бе наистина странно усещане, много по-различно от онова, което си бях представяла. Усещах как кожата ми се опъва, сякаш се канеше да се отлепи от лицето, а ръцете ми натежаха и ми стана още по-трудно да управлявам.

Най-лошото бе, че стомахът ми се преобърна и усетих позив за повръщане. След няколко секунди започна да ми причернява.

Не… Бях принудена да стисна дросела и да го върна назад, да забавя кораба си. Едва успях да запазя съзнание.

Под мен масивните оръдия, които защитаваха база Висина, започнаха да стрелят, но ми се сториха тромави и бавни в сравнение с профучаващите изтребители. Експлозиите ехтяха във въздуха зад малкия Поко на Джорген и странния, недовършен крелянски кораб. Избухна светлина, когато едно от наземните оръдия порази вражеския кораб, разруши щита му, но той продължи да лети и да следва Джорген.

Нямаше начин следващият изстрел да го пропусне.

Не!

В този момент един-единствен лъч устремен нагоре прониза крелянския кораб през средата. Той се разцепи сред огън и отломки.

Джорген въздъхна шумно.

— Благодаря за подкреплението, Коб.

— Не бяха те, синко — призна Коб.

— Я! — възкликна Кималин. — Да не би да го уцелих? Уцелила съм го! Добре ли си, Досадник?

Намръщих се и погледнах надолу. Изстрелът беше на Кималин. Тя беше заела позиция по-ниско, настрани, не за да избяга, а за да има добра видимост към врага, без да уцели някой от останалите.

Бях наистина удивена. Джорген изглежда изпитваше същото.

— Звездни ангели! — възкликна той. — Страннице, ти току-що размаза крелянски кораб от разстояние.

Коб се разсмя.

— Май досието ти е истина, Страннице.

— Позивната… — започна тя, след това въздъхна. — Няма значение. Оставам Странница. Благодаря, господине.

— Какво става? — полюбопитства Джорген.

— Тя е дъщеря на наземни артилеристи от Пещерата на изобилието — обясни Коб. — Историята показва, че хората с добра точност на по-малки наземни оръдия стават добри пилоти. Въртящите се седалки на по-малките оръдия създават навика за стрелба в движение, а младата Странница има впечатляващо точен мерник.

— Ако трябва да сме честни, дори нямах намерение да се явявам на теста за пилоти — довери тя. — Само че когато наборната комисия от ЗСД дойде, ме накара да направя демонстрация, така че нямах избор освен да им покажа. „Най-добрата скромност личи, когато се хвалиш“, както е казала Светицата. След като ми казаха, че мога да се справя… признавам, че тази мисъл ме развълнува.

Неочаквано мястото й сред нас придоби смисъл.

— Край на разговорите — нареди Джорген, все още малко разтреперан. — Докладвайте, има ли ранени.

— Ами… — започна Дърдорко. — Уцелиха ме.

— Какви са пораженията?

— Просто съм уплашен — призна той. — Въпреки че… повърнах в кораба си.

Драйфа се изсмя високо, когато чу тези думи.

— Дърдорко, връщай се в базата — нареди на мига Джорген. — Утринна роса, ескортирай го. Останалите, подредете се.

Ние се подчинихме, този път много по-покорно. Приказките утихнаха, докато наблюдавахме битката в далечината, но скоро подкреплението дойде и ни освободиха. Коб нареди да се върнем в базата заедно с другата ескадра кадети, които бяха използвани за фалшиво подкрепление.

Кацнахме близо до корабите на Дърдорко и Утринна роса; двамата си бяха тръгнали, може би за да намерят място, където Дърдорко да седне и да се успокои. Той лесно се стряскаше; трябваше да го намеря, ако искаше да поговори с някого.

Докато излизахме от корабите си, Драйфа извика възторжено и се спусна към Кималин.

— Първият ти свален кораб! Ти успя, преди да си завършила пилотската школа. Направо ще повърна.

Кималин очевидно не знаеше как да приеме хвалебствията на останалите, когато се скупчихме около нея, стиснали шлемовете, за да я поздравим. Дори Досадник й кимна и вдигна победоносно юмрук.

Проправих си път към него. Той беше летял страхотно.

— Досадник… — повиках го аз.

Той се врътна към мен и засъска.

— Ти. Трябва да поговорим, кадет. Имаш спешна нужда да си промениш отношението.

Какво? А пък аз се канех да му направя комплимент.

— По една случайност — сопнах му се аз — ти си този, който трябва да си промени лицето.

— Така ли ще я караме? Проблеми ли искаш да създаваш? Откъде измъкна този пилотски гащеризон? Аз си мислех, че кражбата от трупове е незаконна.

Небесни ангели. Той може и да летеше като бог, но това лице… Все още имах желание да го фрасна.

— Ти внимавай — озъбих се аз и ми се прииска да имаше нещо, на което да стъпя, за да сме на една височина. — Когато си пречупен и не можеш да си намериш място, след като паднеш от високия си пиедестал, аз ще стъпча сянката ти и ще се смея на нещастието ти.

— Ти си едно откачено малко момиченце, Пумпал.

Малко момиченце ли?

Малко момиченце, а?

— Аз…

— Внимание! — изкрещя Коб и докуцука при нас.

Малко момиченце?

Кипях от гняв — спомням си как ме сгълчаха одеве — но успях да се овладея и да се подредя с останалите. Нарочно не поглеждах Досадник.

— Това беше — започна Коб, — едно от най-срамните и най-вдъхновяващи изпълнения, които съм виждал от кадети! Засрамете се. Но имате право и да се почувствате горди. Грабвайте си раниците от тренировъчната стая и ме чакайте в стая Епсилон на школата за разпределение по стаи. Всички трябва да се настаните и да се приведете в приличен вид.

Останалите кадети се втурнаха напред. Опитах се да остана, да попитам къде е Дърдорко, но Коб ми нареди да вървя. Изглежда не му беше приятно хората да го чакат, докато куцука бавно.

Аз останах след другите и се почувствах… както каза Коб. Бях колкото засрамена, толкова и горда.

Бях летяла. Бях участвала в битка. Аз…

Аз бях Защитните сили на Дръзки.

Същевременно, изпълнението ми беше ужасно. Колкото и да се хвалех, независимо от подготовката ми, аз бях по-скоро в тежест, отколкото от помощ. Чакаше ме много работа.

И щях да успея. Щях да се науча. Аз бях воин, както ме беше научила бабчето. А воините не бягаха от провалите, а се стягаха и постигаха по-добри резултати.

Докато вървяхме по коридорите на сградата, високоговорителите пропукаха.

— Днешната битка беше невероятна победа — започна адмирал Железен юмрук. — Тя бе доказателство за силите и упоритостта на Дръзки. — Не забравяйте за какво се биете. Помнете, че ако врагът успее да пусне животозаличаваща бомба, те ще унищожат не само тази база, но и всички долу, всички, които обичаме. Вие сте на огневата линия между цивилизацията и лудостта.

— Най-вече искам да поздравя новите кадети от все още безименните Ескадри B и C. Първото им участие в битка доказва, че те с някои изключения са достойна за възхищение група.

С някои изключения. Небесни ангели. Как бе възможно адмиралът на ЗСД да е толкова дребнава?

Отидохме в класната стая, където си бяхме оставили багажа с дрехите, които бяхме донесли във Висина. Тъкмо мятах раницата на гръб, когато ударих с нея Драйфа. Атлетичното момиче се разсмя и подхвърли, че одеве тя за малко не се била забила в мен и аз се усмихнах. Тя изглеждаше вдъхновена, не отчаяна от начина, по който се бяхме представили.

Докато вървяхме към коридорите със спалните помещения за кадети, Драйфа остана с мен, за да не съм сама. Другите пред нас се смееха на нещо, което Нед беше казал и аз си казах, че няма да позволя Железен юмрук да ме сломи. Хората от ескадрата бяха мои съюзници и изглежда — с изключение на Досадник — бяха свестни. Може би тук, за пръв път, щях да намеря мястото си.

Стигнахме при спалните помещения за кадетите, два коридора със стаи — единият за момчетата и отделен за момичетата. Всички знаеха за стриктното правило, че не се допускат романтични връзки в пилотската школа; никакви откачени прояви не бяха позволени до завършването. Че кой имаше време за подобни неща? Трябваше обаче да призная, че Бим изглеждаше страхотно в пилотски костюм. И синята му коса ми харесваше.

Отидохме с момчетата да видим как е Дърдорко. Стаята им беше почти толкова малка, колкото нашата с мама и бабчето в Огнен рай. Малката стаичка имаше по две легла едно над друго, опрени на всяка стена. Артуро, Нед и Досадник имаха табели на леглата, а Дърдорко вече се беше настанил на четвъртото. За Бим беше внесено походно легло. Горкият.

Дърдорко спеше — поне се правеше, че спи, но това означаваше, че засега иска да е сам. Затова с момичетата тръгнахме към нашия коридор. Намерихме стаята за нас и тя се оказа също толкова малка и претъпкана. Имаше четири легла, също като стаята за момчетата и на всяка табелка пишеше кое легло на кого е. На Кималин, Драйфа, Еф Ем и Утринна роса бяха написани истинските имена — но аз предпочитах да мисля за тях с позивните им. Освен може би за Кималин. Тя наистина ли искаше да я знаят като Странница? Трябваше да поговоря с нея.

В този момент обаче се разсеях от нещо друго. За мен нямаше легло с табелка. Нямаше дори походно легло.

— Неприятно — отбеляза Кималин. — Май походното легло е останало за теб, Пумпал. Когато го донесат. Ако искаш, готова съм да се разменим.

Това момиче беше твърде мило, за да остане при военните.

Та къде беше походното ми легло? Погледнах в коридора и видях, че Коб пристига с накуцване. Двама мъже в униформи на военна полиция спряха зад него, след това останаха там — не дойдоха при нас, но очевидно чакаха нещо.

Отидох при Коб и оставих другите в стаята.

— Господине?

— Постарах се. Отказаха да ме изслушат. — Той направи гримаса. — Няма легло за теб. Няма предвидено и ядене в столовата.

— Какво? — Не бе възможно да съм чула правилно.

— Допускат те в класната ми стая — по този въпрос последната дума е моя — но останалите от ЗСД не одобряват онова, което правя. Нямам никаква власт за настаняването, а те са решили да не отделят ресурси за теб. Можеш да се обучаваш и, за щастие, можеш да летиш на Поко. Това обаче е всичко. Съжалявам.

Усетих как лицето ми изстива и в мен избликва гняв.

— И как ще летя, след като дори не мога да ям?

— Ще трябва да се храниш в Огнен рай — обясни той, — където отпускат дажби за семейството ти. Ще трябва да пътуваш с асансьорите всяка вечер и да се връщаш сутрин.

— Че за асансьорите понякога са нужни часове! — негодувах аз. — Цялото ми свободно време ще минава в пътуване! Как да бъда член на ескадрата, след като не мога да живея с другите? Това е… Това е…

— Възмутително — довърши вместо мен Коб и срещна погледа ми. — Съгласен съм. Означава ли това, че ще се откажеш?

Поех си дълбоко дъх, след това поклатих глава.

— Браво на момичето. Ще кажа на останалите, че ти е отказано легло поради някаква тъпа вътрешна политика. — Той погледна военните полицаи. — Тези приветливи господа ще те изведат от комплекса, за да се уверят, че няма да спиш на улицата. — Той се приведе към мен. — Това е просто поредната битка, Пумпал. Предупредих те. Няма да ти улеснят живота. Ще следя за възможност да оправя тази работа. Дотогава бъди силна.

След това закуцука нанякъде.

Аз се облегнах на стената, останала без сили, сякаш някой ми беше отрязал краката. Никога няма да намеря своето място, осъзнах. Адмиралът ще се погрижи.

Полицаите решиха, че след като Коб си е тръгнал, могат да приближат.

— Тръгвам — казах, метнах на гръб раницата и тръгнах към изхода. Те ме последваха.

Исках да се сбогувам с другите, но… Нямах желание да им обяснявам. Затова просто си тръгнах. Щях да отговоря на въпросите им на сутринта.

Неочаквано се почувствах напълно изтощена.

Не им позволявай да видят, че са те пречупили, помислих си аз и тръгнах с изпънат гръб. Военните полицаи ме изведоха от сградата и в един от коридорите, по които минавахме, бях почти сигурна, че зърнах Железен юмрук да ме наблюдава, докато ме отвеждат.

Щом излязох от школата, войниците ме оставиха. Дотук с желанието да се уверят, че няма да спя на улицата. Може би Железен юмрук искаше точно това — да ме арестуват за скитничество и тя да успее да ме изхвърли от ЗСД.

Започнах да крача пред сградата, не исках да си тръгвам. Не исках да оставя другите и чувството за приятелска близост, което си представях.

Сама. Ето че отново бях сама.

— Просто не мога да го понеса, Коб! — разнесе се глас наблизо.

Това да не би да беше… Досадник?

Пристъпих по-близо до сградата и надникнах иззад ъгъла. Там беше задният вход на школата. Да, видях Досадник близо до входа да разговаря с Коб, който стоеше вътре.

Досадник вдигна ръце.

— Как да бъда щурмови командир, след като те не ме уважават? Как да давам заповеди, след като ме наричат по този начин? Трябва да намеря начин да го избия от тях. Да забраня. Да им наредя да ми се подчиняват.

— Синко — заговори Коб, — ти май не знаеш много за военните.

— Цял живот се обучавам за това!

— Тогава би трябвало да знаеш. Уважението не идва със значката. Идва с опита и времето. А пък името, то вече ти лепна, така че има само два варианта. Или не обръщай внимание и се примири с него и се надявай да го забравят, или го приеми, за да не ти е неприятно.

— Няма да направя такова нещо. То е равносилно на неподчинение.

Поклатих глава. На това му се казваше ужасен лидер.

— Хлапе… — започна Коб.

Досадник скръсти ръце.

— Трябва да се прибера. Очакват ме на официална вечеря с посланика на Високата пещера точно в седем. — Досадник тръгна към невероятно красив автомобил на улицата. Частен хавъркрафт със свой собствен, малък подемен пръстен. На няколко пъти бях виждала такива долу.

Досадник се качи в автомобила и го запали. Моторът измърка, някак по-първично от гладката мощ на бустера.

Небесни ангели-и-и, помислих си аз. Колко е богат този тип?

Семейството му сигурно имаше тонове заслуги, след като можеха да си позволят подобно нещо. А това означаваше, че е прекалено богат, за да спи с останалите. Той потегли с едно плавно движение. Стори ми се несправедливо, че онова, което ми бе отказано на мен, той захвърля като развалена хапка месо от плъх.

Метнах багажа на рамо, след това си тръгнах. Минах през портата на оградения комплекс на ЗСД, където други военни полицаи записаха излизането ми в една тетрадка. След това поех по широката улица към асансьорите. Кварталът ми се намираше в далечния край на Огнен рай, така че наистина щях да пътувам часове по този начин. Май трябваше да си намеря друго място, за да оставам близо до асансьорите долу.

Направо ми се гадеше. Тръгнах към асансьорите, но за тях чакаха дълги опашки, може би заради проблемите, които бяха имали по-рано. Стегнах се, готова да чакам, но след това се обърнах и погледнах наляво — зад сградите, зад полята. База Висина може да имаше щит и ограда, докато този импровизиран град — пълен с фермери, които бяха от Дръзки по различен начин — нямаше ограда. За какво ли? Единственото нещо навън беше прах, скали и… пещери.

Тогава ми хрумна една мисъл. Не беше далече…

Отдръпнах се от опашката за асансьорите и тръгнах покрай сградите, покрай насажденията. Фермерите, които работеха там, ме погледнаха, но не казаха нищо, когато излязох от града. Това беше истинският ми дом: пещерите, скалите, откритото небе. Бях прекарвала тук повече време след смъртта на татко, отколкото в Огнен рай.

Бяха ми нужни трийсет минути, за да се добера до пещерата с катастрофиралия кораб, но се ориентирах без много лутане. Отворът беше по-малък, отколкото го помнех, но аз си носех светлинното въже и успях да се спусна.

Старият кораб ми се стори по-разрушен, отколкото помнех. Може би защото току-що бях летяла на нов изтребител. Въпреки това пилотската кабина беше удобна, а седалката се спускаше до долу.

Идеята беше глупава. Ако паднеха отломки, можех да остана затрупана в пещерата. Само че бях твърде наранена, твърде изтощена и твърде изтръпнала, за да ми пука.

И така — легнала в импровизирано легло на забравен кораб — аз се унесох и заспах.