Брандън Сандърсън
Към небето (41)

37.

Когато стигнах в база Висина, вече бях изработила солиден план. Всичко се въртеше около единствения човек, за когото знаех, че има достъп до записите на битките.

Офисът на Коб беше малък, той го поддържаше безупречно чист, нямаше следа от лични вещи. Нямаше снимки по стените, никакви книги по полиците.

Днес той бе седнал и работеше нещо на тясното си бюро, четеше някакви доклади и отбелязваше с червен молив. Вдигна глава, когато почуках на прозореца, след това се върна към работата си.

Отворих предпазливо вратата.

— Еф Ем те търсеше — подхвърли той и премести един лист върху друга купчина. — Казах й, че не знам къде се намира пещерата ти. Ако искаш да се свържеш с другите, включи на 1250 на радиото. Това е честотата на дома на Артуро.

— Благодаря. — Поех си дълбоко дъх и казах грижливо планираните думи. — Господине, надявам се да не си навлека неприятности с това, но двамата с Джорген ходихме извън базата и донесох значката на Драйфа. За семейството й. — Пристъпих напред и я поставих на бюрото му. — Той се обади на наземните служби и ги предупреди, че минаваме.

Коб въздъхна.

— Доколкото знам, не е забранено. — Взе значката. — Разбра ли се по този въпрос със спасителни операции?

— Ами, не, господине.

— Това означава още документи за мен — въздъхна той.

— Организирахме й пилотско погребение, господине — отвърнах. — Най-доброто, което можахме да направим. Ще го кажете ли на семейството й вместо мен?

Той прибра значката.

— На тях ще им стане приятно, кадет. Съмнявам се, че дори от спасителни операции ще се оплачат, когато им представя така нещата. Но не се опитвай да ми навличаш повече неприятности тази седмица.

— Ще се постарая, господине — отвърнах и се опитах да намеря начин да се прехвърля на въпроса, който ме интересуваше. Нещо, което нямаше да събуди подозренията на Коб. — Ще ми се да използвам някак времето си. Толкова много отпуск ме обърква.

— Медицинският отпуск може да се окаже досаден — съгласи се Коб. — Харесвам Тиор, тя настоява за даване на съвети на пилотите, все добри идеи. Тя обаче трябва да разбере, че последното, от което група изпълнени с мъка войници имат нужда, е допълнително свободно време.

— Няма да ми позволят нито да летя, нито да се обучавам, но може би… — престорих се, че мисля. — Може ли да погледам стари битки? Да уча от тях.

— Архивът е в сграда H — посочи Коб. — Те имат шлемове, които можеш да използваш, за да гледаш битките. Ще ти трябва код за достъп за вратата. Две шест четири нула седем.

Поне десет различни аргументи, с които възнамерявах да го залея, угаснаха на устните ми.

Стана… лесно.

— Ами, благодаря — отвърнах и се постарах да не показвам колко съм развълнувана. — Тогава отивам.

— Кадетите нямат право да използват архива. Ако си навлечеш неприятности, кажи им, че съм те изпратил да ми донесеш нещо, след това изчезвай. Аз ще подготвя документите, ако се наложи. Скапани бюрократи. — Коб премести лист от една купчинка на друга. — И още нещо, Пумпал.

— Да, господине?

— Понякога отговорите, от които се нуждаем, не пасват на въпросите, които задаваме. — Вдигна поглед към мен. — А понякога страхливецът превръща мъдреците в глупаци.

Срещнах погледа му, изчервих се, замислих се над онова, което казах вчера. Когато бях обзета от гняв. Само защото искате да оправдаете вашата проява на страх, не означава, че и ние трябва да направим същото!

— Много се извинявам, господине… за…

— Заминавай. Не съм напълно готов да се разправям с теб.

— Добре, господине.

Излязох от офиса. Изражението му ми разкри, че той много добре знаеше защо искам да гледам стари битки. Веднага бе разбрал намеренията ми.

Защо тогава ми даде кода за достъп?

Отидох до сградата, използвах кода и тръгнах към лавиците на архива. Много бяха пълни със стари книги, пренесени от екипажа на флота: истории на Старата земя, писания на философи. Главно старинни неща, но имаше и съвременни произведения. Ръководства и истории.

Тук имаше пилоти, значките им блестяха на сините гащеризони. Докато ги гледах, разбрах защо Коб ми е позволил да го направя. Оставаха ми по-малко от два месеца до завършването. От една страна ми се струваше невероятно, че е минало толкова време. От друга, много събития се бяха струпали през тези месеци.

И в единия, и в другия случай скоро щях да получа достъп до мястото. Може би Коб знаеше, че неизбежно ще открия тайните, затова нямаше нищо против да ми позволи да вляза още сега. Да не би да се страхуваше, че някой ще ми откаже тази привилегия, дори след като завърша? Затова искаше да е сигурен, че имам шанс сега.

Не посмях да помоля да ме насочат; не исках да рискувам някой да забележи цвета на значката ми и да попита какво търси кадет тук. Обиколих тихата, вмирисана на застояло стая, докато не открих стена с малки метални касетки с дати и имена на битки на гърбовете. Бяха квадратни, четири сантиметра на четири и аз видях как една жена пилот взема кутийка от стената и я включва в прожекционната машина. Тя се наведе напред и притисна очи към стойката, за да гледа.

Точно това исках, въпреки че тези кутийки бяха с дати пет години назад. Зад ъгъла открих втора стая. Вратата беше затворена, но прозорците отстрани показваха, че вътре има още кутийки. Пробвах кода на Коб на вратата.

Отвори се и аз се шмугнах вътре. Сърцето ми блъскаше. Вътре нямаше никой друг и късият метален рафт стигаше чак докъдето исках. Битката за Висина. Преди нея имаше още няколко, но тази сякаш грееше на рафта, викаше ме. Нямаше липсващи касети. Тези очевидно не ги местеха често. Тук нямаше и уред за гледане. Следователно… можех ли просто да я взема и да изляза?

Храбра. Дръзка. Въпреки че напоследък не се чувствах така.

Взех кутийката и излязох от стаята. Не зазвуча аларма. Макар да не можех да повярвам, излязох от стаята, стиснала находката в ръка.

Тайната. Беше в ръката ми. Дължах много на Коб — не само за днес, ами за всичко. Задето беше намерил място за мен в класната си стая, когато никой друг не искаше да ми даде шанс. Задето ме беше търпял през всичките тези седмици, задето не ме удари в лицето, когато го нарекох страхливец.

Щях да му се реванширам. Все щях да намеря начин. Пъхнах кутийката в джоба и тръгнах към тренировъчната сграда. Сигурно можех да я включа в авиотренажора си, въпреки че не бях наясно дали мога да го използвам, докато съм в отпуск по медицински причини.

Бях така погълната от мислите си, че не забелязвах хората, с които се разминавах, докато някой не ме повика.

— Чакай. Пумпал?

Застинах на място и се обърнах. Беше Еф Ем, облечена в пола. Да, истинска пола и блуза, късата й руса коса скрита под сребърна барета.

— Звезди, ти къде беше? — попита тя и ме стисна за ръката. — В твоята пещера ли?

— Че къде другаде да бъда?

— В отпуск си — натърти тя. — Властващото авторитарно управление е отслабило зловредната си хватка. Можем да излизаме от базата.

— Аз излизам от базата всяка вечер.

— Това е различно — отвърна тя и ме потегли за ръката. — Ела. Имаш късмет, че Странница ме изпрати да й взема нещо.

— Кималин ли? — попитах. — Виждала ли си я след като си тръгна?

— Разбира се. Не се е преместила на друга планета. Идвай.

Нямаше да успея да разубедя Еф Ем, когато тя бе в такова настроение… затова се оставих да ме повлече след себе си. Излязохме през портала. Минахме покрай редиците сгради и хлътнахме в една, на която досега не бях обръщала много внимание.

Вътре се разкри съвършено нов свят.