Брандън Сандърсън
Към небето (10)

8.

Десет симулатора с пилотски кабини бяха инсталирани в средата на стаята, подредени в кръг, обърнати навътре. Всеки обемен симулатор имаше седалка, контролна конзола и част от корпуса, вграден около нея — въпреки че нямаше капак. Изглеждаха така, сякаш бяха откъснати от истински изтребители.

Вместо конусовидните носове на корабите всеки един имаше огромна кутия, монтирана отпред, висока може би един метър и петдесет сантиметра широка. Двете с Кималин очевидно бяхме първите пристигнали и аз погледнах часовника на стената. Беше 0615. За пръв път в живота аз бях не само подранила, бях първа.

Всъщност, втора, защото Кималин се втурна напред, за да огледа тренажорите.

— Я! Май сме първи. Светицата винаги казва: „Ако не можеш да пристигнеш първа, поне се постарай да не закъсняваш“.

Влязох в стаята, оставих раницата и заразглеждах тренажорите. Познах контролния панел — бяха взети от кораби клас Поко, базов модел на бързия модел изтребители на ЗСД. Вратата се отвори и влязоха още двама кадети. По-ниското момче отпред имаше тъмносиня коса и беше йонгиец. По-голямата част от екипажа на Йонг-Гуанг, от стария флот, беше от Китай и Корея на земята.

Момчето със синя коса се усмихна широко, когато огледа стаята, и остави раницата си до моята.

— Леле. Класната ни стая!

Момичето зад него влезе наперено, сякаш притежаваше всичко тук. Беше слаба, атлетична, с руса коса, вързана на опашка. Беше с яке от униформа на ЗСД върху гащеризон, който висеше свободно, сякаш бе излязла на разходка в града.

Скоро бяха последвани от момиче с татуировка на долната челюст. Тя беше вичианка — от пещерата Вичи. Не знаех много за тях, единствено че са наследници на тюлените от стария космически флот. Вичианите си имаха своя култура и се държаха настрани, въпреки че им се носеше славата на страхотни воини.

Усмихнах й се, но тя побърза да извърне поглед и не отговори, когато Кималин се представи дръзко. Добре тогава, помислих си аз.

Кималин изкопчи имената и родните пещери на другите двама. Момчето със синята коса беше Бим и наистина беше йонгиец. Кланът му беше част от екипа по хидропоника^[1] на стария кораб и се бяха настанили в близка пещера, където разработваха подземни ферми, осветени и поддържани от древните машини. Никога не бях опитвала храната, отглеждана там; тя се пазеше за онези, които бележеха завидни постижения или имаха принос за индустрията.

Атлетичното момиче беше Худия, от Огнен рай. Не я познавах, но пещерата беше огромна, с многобройно население. Времето за начало на часа наближаваше, когато високо момиче влезе и се представи като Фрея. Красиво име от митологията на древните норвежци, което харесах. Името отиваше на вида й. Макар да беше слаба, тя бе висока, може би метър осемдесет и пет, имаше руса, късо подстригана коса. Ботушите й бяха чисто нови, лъснати до блясък, стегнати със златни катарами.

Ставахме шест. Щяха да дойдат още. Около десет минути преди началото на часа трима млади мъже влязоха заедно. Двама от тях не познавах, но първият — с кафява кожа и къса къдрава коса — се забелязваше заради красивото лице с бебешко излъчване.

Момчето от теста, сетих се аз. Синът на Първи гражданин, който бе допуснат без изпит.

Браво. Бяха ни натресли безполезен аристократ, който живееше в най-ниските — и най-безопасни — пещери на Дръзки. Беше в школата не благодарение на умения или интереси, а защото искаше да има значка на кадет и да се чувства важен. Ако можех да съдя по начина, но който другите двама говореха, веднага ги набелязах като негови близки приятели. Бях готова да се обзаложа, че и тримата са влезли, без да полагат изпит, така че в групата ни имаше трима, които не заслужаваха да са тук.

Високият с бебешкото лице отиде към централните места на кръга. Как бе възможно момче да има лице само за удари? Той прочисти гърло, след това плесна силно с ръце.

— Внимание, кадети! Така ли искате да се представим на инструктора? Пръснати наоколо, докато бърборим? Стройте се!

Кималин, господ да благослови звездите й, скочи и се опита да застане мирно. Двамата приятели пристъпиха напред и също се подредиха, изпънаха гърбове и гърди по-добре от истински войници. Всички останали просто гледаха момчето.

— Какво ти дава право да ни нареждаш? — попита Худия, атлетичното момиче от моята пещера. Тя остана облегната на стената, със скръстени ръце.

— Искам да направя добро първо впечатление на инструктора, кадет — отвърна досадникът. — Помислете си колко вдъхновяващо ще бъде, когато влезе и ни намери строени и стегнати.

Худия изсумтя.

— Вдъхновяващо ли? Ще приличаме на група подмазвачи.

Досадникът не й отвърна и огледа тримата кадети. Поклати глава към Кималин, чиято версия на „мирно“ бе да застане на пръсти и да отдаде чест с две ръце. Беше направо нелепо.

— Изглеждаш нелепо — сряза я досадникът.

Момичето посърна, отпусна рамене. Веднага ме завладя гняв и желание да я защитя. Да, той беше прав, но нямаше нужда да я излага по този начин.

— Кой те е учил да заставаш мирно? — попита той. — Ще ни засрамиш всички. Няма да търпя подобно нещо.

— Да — намесих се аз. — Ще ти открадне призванието, тъй като очевидно това е твоя работа, досаднико.

Той ме огледа от главата до петите и очевидно забеляза кръпката на пилотския ми гащеризон. Беше на татко и му бяха нужни сериозни поправки, за да ми стане.

— Познавам ли те, кадет? — попита той. — Струваш ми се позната.

— Седях на първия ред за теста — отвърнах, — когато ти предаде листата си, без да си попълнил дори един въпрос. Може би си ме видял, когато огледа останалите в стаята, за да видиш как изглеждат хората, когато им се налага да работят, за да постигнат нещо.

Той стисна устни в права линия. Май бях засегнала болно място. Чудесно. Първа кръв.

— Избрах да не разхищавам ресурси — отвърна той, — да не карам някой да оценява теста ми, след като вече ми е предложено място.

— Място, което не си заслужил.

Той погледна към останалите кадети в стаята, които ни наблюдаваха с интерес, след това сниши глас.

— Виж…

— Да се строя ли? — повторих. — Пак ли се опитваш да ни командваш?

— Очевидно е, че аз ще ви бъда щурмови командир. Свиквай да изпълняваш онова, което кажа.

Арогантен син на супернова.

— Само защото си се намъкнал с измама в…

— Не съм се намъкнал с измама!

— Само защото си купил мястото си в пилотската школа не означава, че ще бъдеш щурмови командир. Я внимавай. Не ме превръщай в свой враг.

— А ако го направя?

По дяволите, беше толкова дразнещо, че се налагаше да вдигам лице към него. Скочих от мястото си, за да стана малко по-висока за спора — нещо, което силно го изненада.

Той наклони глава.

— Какво…

— Винаги атакувай от благоприятна позиция! — заявих. — Когато приключим, досаднико, ще задържа мръсната ти, разтопена значка като трофей, докато димящият ти кораб обозначава погребалната ти клада и последния ти дом на мястото, където се намира смазаният ти, пречупен труп.

В стаята се възцари пълно мълчание.

— Добре… — въздъхна досадникът. — Това беше… доста описателно.

— Благословени да са звездите ти — добави Кималин. Худия вдигна палци към мен и се ухили, въпреки че останалите в стаята очевидно нямаха никаква представа какво да мислят за мен.

Ами… май бях прекалила. Бях свикнала да вдигам скандали; животът ме беше научил да редя агресивни заплахи, за да накарам хората да се отдръпнат. Трябваше ли обаче да го правя тук?

Усетих нещо странно в този момент. Изглежда нито един от тези хора нямаше представа коя съм. Те не бяха расли близо до моя квартал; не бяха ходили на училище с мен. Може и да бяха чували за татко, но за тях бях просто поредният кадет.

Тук не бях момичето с плъховете, нито дъщеря на страхливец.

Тук бях свободна.

Тъкмо в този момент вратата се отвори и инструкторът ни — Мелез — застана на прага, стиснал чаша горещо кафе в едната ръка и клипборд в другата. На светлината го познах от снимките на Първи граждани, въпреки че косата му беше посивяла, а мустаците го състаряваха.

Сигурно сме му се сторили истинска менажерия. Аз все още бях стъпила на седалката на тренажора и стърчах над натрапника. Някои от останалите се кискаха на разправията ни, докато Кималин отново се опита да отдаде чест.

Мелез погледна часовника. Беше точно седем.

— Дано не прекъсвам нищо интимно.

— Ами… — започнах аз. Скочих от седалката и се опитах да се засмея.

— Това не беше шега! — излая Мелез. — Аз не се шегувам! Стройте се пред далечната стена, до един!

Подчинихме се бързо. Докато се подреждахме, Досадник отдаде чест по съвършен начин и застана мирно.

Мелез го погледна и заговори.

— Не се подмазвай, синко. Това не е базово обучение и вие не сте мухльовци от сухоземните сили.

Досадник посърна и отпусна ръка, след това застана мирно.

— Моля за извинение, господине!

Мелез изви очи.

— Казвам се капитан Коб. Позивната ми е Мелез, но можете да ме наричате Коб или господине, ако държите. — Той пристъпи покрай редицата, личеше му, че куца и отпи глътка кафе. — Правилата в тази класна стая са простички. Аз преподавам. Вие учите. Всичко, което пречи на този процес, ще стане причина някой от вас да загине. — Той спря до мястото, където се бях подредила до Досадник. — Това включва и флиртуването.

Усетих как лицето ми се вледенява.

— Господине! Не съм…

— Това включва и да не си позволявате да ми отговаряте! Вече сте в школата за пилоти, звездите да са ви на помощ. Четири месеца обучение. Ако искате това време да мине, без да ви изритат или свалят, тогава завършвате. Това е всичко. Няма тестове. Няма оценки. Вие сте в кокпита и трябва да ме убедите, че заслужавате да сте там. Отсега нататък аз съм единственият човек с власт за вас.

Той зачака, наблюдаваше как ще откликнем. Всички проявиха здрав разум и не казаха нищо.

— Повечето от вас няма да изкарат — продължи той. — Четири месеца може и да не е дълго време, но ще ви се стори цяла вечност. Някои от вас ще напуснат заради стреса, други ще бъдат убити от креляните. Обикновено ескадра от десетима приключва с един завършил за пилот, може би двама. — Той спря в края на редицата, където Кималин хапеше устни.

— От вашата група обаче… — добави Коб, — ще остана силно изненадан, ако дори един от вас успее. — Закуцука настрани, остави чашата кафе на малък чин в предната част на стаята, след това разрови листовете в клипборда. — Кой от вас е Джорген Уейт?

— Аз, господине! — отговори Досадник и се изпъна още повече.

— Браво. Ти си щурмови командир.

Ахнах.

Коб ме погледна, но не каза нищо.

— Джорген, ще ти трябват двама помощник-командири. Искам имената до края на деня.

— Мога да ви ги кажа още сега, господине. — Той посочи двамата си приятели — по-ниско момче и друго, по-високо. — Артуро и Нед.

Коб отбеляза нещо на клипборда.

— Чудесно. Всички да си изберат места. Сега ще…

— Чакайте — прекъснах го аз. — Това ли е? Така ли се избира щурмови командир? Няма ли поне да видите как се справяме преди това?

— Заемете местата си, кадети — повтори Коб, без да ми обръща внимание.

— Ама… — не се примирявах аз.

— Освен кадет Спенса — продължи той, — която да ме чака в коридора.

Прехапах език и изфучах към коридора. Трябваше да потисна негодуванието си, но… я стига! Той веднага посочи Досадник. Просто така ли?

Коб ме последва, след това затвори спокойно вратата. Подготвих се за избухване, но той се врътна към мен и засъска.

— Да не би да се опитваш да провалиш всичко, Спенса?

Преглътнах отговора, шокирана от неочаквания му гняв.

— Ти имаш ли представа, че ми се наложи да си заложа главата, за да те вкарам в този клас? — продължи той. — Отрекох, че си седяла в стаята часове наред, настоявах, че тестът ти е почти съвършен. Независимо от това ми бяха нужни цялата ми репутация и влияние, които съм си извоювал през годините, за да постигна своето! А ти при първия възможен случай надигаш глас.

— Ами… Но вие не видяхте какво правеше този преди часа! Той се перчеше, твърдеше, че ще стане щурмови командир.

— Оказва се, че има основателна причина!

— Ама…

— Ама какво? — попита Коб.

Преглътнах думите, които се канех да избълвам и замълчах.

Той си пое дълбоко дъх.

— Добре. Успяваш да се контролираш поне донякъде. — Той потри вежди с палец и показалец. — Съвсем същата си като баща си. През половината време имах желание да го удуша. За съжаление, ти не си той — налага ти се да живееш с онова, което той е направил. Трябва да се контролираш, Спенса. Ако излезе така, сякаш те закрилям, някой ще изпищи, че не е редно и ще те извадят от класа ми за нула време.

— Значи не можете да ме закриляте? — попитах. — А може да закриляте сина на аристократ, на когото дори не му се е налагало да попълва теста.

Коб въздъхна.

— Извинявам се — подхвърлих.

— Не, аз започнах темата — съгласи се той. — Ти знаеш ли кое е това момче?

— Син на Първи гражданин.

— Синът на Джешуа Уейт, героиня от Битката за Висина. Тя е летяла седем години със ЗСД и има над сто потвърдени сваляния. Съпругът й е Алджърнън Уейт, председател на Народното събрание и старши майстор в най-голямата междупещерна компания за строеж на изтребители. Те са сред най-видните личности в долните пещери.

— Значи синът им и приятелите му ни стават командири само заради онова, което са направили родителите им, така ли?

— Семейството на Джорген притежава три частни изтребителя и той е тренирал на тях, откакто е навършил четиринайсет. Има почти хиляда часа в кокпита. Ти колко имаш?

Изчервих се.

— Приятелите му — продължи Коб, — са Нед Стронг — който има двама братя в ЗСД в момента, а Артуро Мендес, син на пилот от търговския флот, е от шестнайсет години в ЗСД. Артуро е бил копилот на баща си и има двеста часа летателно време. Пак ще те попитам, ти колко имаш?

— Ами… — поех си дълбоко дъх. — Извинявам се, че поставих под съмнение решението ви, господине. Сега ли е моментът, когато трябва да правя лицеви опори или да почистя тоалетната с четка за зъби или нещо подобно?

— Вече казах, че това не е обучение за пехотата. Наказанията тук не са някакви тъпотии. — Коб отвори вратата към стаята. — Докарай ме до ръба и наказанието ще бъде съвсем простичко: няма да ти дам шанс да летиш.