Брандън Сандърсън
Към небето (11)

9.

Няма да ти дам шанс да летиш.

Никога не бях чувала по-смазващи думи. Когато двамата се върнахме в тренировъчната стая, Коб посочи място до стената. Не кокпит, ами празен стол.

Прегърбих се и седнах, почувствах се напълно разгромена.

— Тези устройства — посочи Коб и почука с кокалчета на една от кутиите пред симулаторите, — са холографски прожектори. Стара технология от дните, когато сме били флот. Когато се включат, ще имате чувството, че се намирате в кокпит; те ще дадат възможност да ви научим как се лети, без да рискувате истински изтребител. Симулациите не са съвършени. Има фийдбек за осезанията, но не може да възпроизведе джи форса. Трябва да тренирате в центрофугата, за да свикнете.

— Според традицията на ЗСД трябва да си изберете позивна. Предлагам да започнете да мислите, тъй като това име ще го носите до края на живота си. Така най-важните за вас хора — останалите от ескадрата — ще се обръщат към вас.

Досадник вдигна ръка.

— Не ми го казвайте още отсега, кадет — тросна се Коб. — Нека оставим това за един от следващите дни. В момента искам да…

Вратата на стаята се отвори със замах. Скочих от мястото си, но се оказа, че не е нито нападение, нито спешен случай.

Беше Дърдорко. Имаше кадетска значка.

— Питах се дали ще се появиш — подхвърли Коб и посегна към листата. — Родж Макафри, нали? Мислиш ли, че е разумно да закъсняваш на първия ден от пилотската школа? Да не би да възнамеряваш да закъснееш и когато креляните атакуват?

Дърдорко си пое дъх и поклати глава, пребледня също като знаме на примирието. И… и Дърдорко беше кадет. Когато отиде снощи, за да говори с тях за теста, аз се тревожех, но изглежда го бяха приели! Имах желание да извикам от радост.

Само че нямаше начин Дърдорко да закъснее без основателна причина. Това момче винаги си оставяше допълнително време, за да киха, когато настинеше. Отворих уста, но погледът на Коб ме спря.

— Господине — заговори най-сетне приятелят ми от детството и си пое дъх. — Асансьор. Развален.

Коб пристъпи към страничната стена и натисна копче на интеркома.

— Джакс — започна той, — би ли проверил дали днес е имало авария с някой асансьор?

— Няма нужда да проверявам, капитане — отвърна гласът. — Асансьор 103-D беше развален за два часа и вътре имаше хора. От месеци ни създава неприятности.

Коб отдръпна пръст от копчето, след това погледна Дърдорко.

— Казват, че ти си изкарал най-високия успех тази година, кадет.

— И на мен така ми казаха, господине. Повикаха ме и адмиралът ми даде награда, както си му е редът. Много се извинявам, че закъснях. Не исках да стане така, още по-малко на първия ми ден. За малко да умра, когато…

— Достатъчно — прекъсна го Коб и му махна да се настани на една от седалките. — Не насилвай късмета си, синко.

Дърдорко седна с облекчение, но след това ме видя отстрани и вдигна доволно палци. Бяхме успели. И двамата бяхме успели, той беше на първо място, което бе страхотно, така че поне за него тестът беше преминал безпроблемно.

Коб пристъпи към Досадник, след това щракна някакво копче отстрани на кутията. Симулаторът бе обгърнат от светлина — тиха, потрепваща, също като блестящ балон. Седналият вътре Досадник изрече тиха — въпреки това ясно доловима — молитва към Северната звезда. Аз се наведох напред на стола.

— Може да се почувствате дезориентирани — рече Коб, премести се и включи машината на Артуро, след това на Нед. — Въпреки че не може да се сравнява с усещането, когато си във въздуха, това е доста добър заместител.

Аз чаках напрегнато, докато той обикаляше кръга и щракваше устройствата едно след друго. Всеки кадет издаваше някакъв възторжен звук — или ахване, или възклицание „Леле!“. Сърцето ми направо се разкъса, когато Коб се обърна, без да пусне последния симулатор и тръгна към предната част на стаята.

Накрая, сякаш спомнил си нещо, което е забравил, той погледна през рамо към мен.

Бях готова да се пръсна от нетърпение и очакване.

Най-сетне той кимна към празния тренажор. Вдигнах се от стола и се качих в авиосимулатора, а той щракна копчето. Около мен засия светлина и за секунда се озовах седнала в кокпита на изтребител клас Поко на площадката за изстрелване пред сградата. Илюзията беше толкова невероятна, че ахнах, след това извадих ръка от „балона“, за да се уверя. Холограмата потръпна и се разпадна на малки зрънца светлина — също като сипещ се прах — когато ръката ми се показа навън.

Отдръпнах ръка вътре, след това разгледах контролните уреди: дросел, табло, пълно с копчета, контролна сфера за дясната ми ръка. Сферата представляваше глобус, който се побираше в дланта ми, с улеи за пръстите и бутони на местата, където се падаха върховете.

Извън холографския кокпит виждах другите „кораби“ подредени един до друг до съвършена репродукция на база Висина. Дори можех да вдигна поглед и да видя небето, бледите очертания на пояса отломки… абсолютно всичко.

Мустакатото лице на Коб се появи от небето — като един от Светците — наведе се през холограмата и заговори.

— Харесва ли ти усещането, кадет?

— Да, господине — отвърнах. — Повече от всичко друго на света.

— Браво. Не го губи.

Срещнах погледа му и кимнах.

Той се отдръпна.

— Добре, кадети — каза той. Гласът му звучеше призрачно, сякаш извираше от нищото. — Аз не губя време. През всеки ден от обучението ви добри пилоти измират в битките, защото не сте до тях за подкрепа. Слагайте шлемовете, оставени в краката ви.

Сложих го и гласът на Коб се разнесе през високоговорителя вътре.

— Ще упражняваме излитане — започна той. — Това би трябвало…

— Господине — прекъсна го Досадник. — Мога да им покажа.

Извих очи.

— Добре, командире — съгласи се Коб. — Готов съм да отстъпя трудната работа на друг. Да видим как ще ги вдигнеш в небето.

— Добре, господине! — отвърна Досадник. — Ескадра, изтребителите ви нямат нужда от бустери, за да качите или намалите височината. Това се върши от подемния пръстен, устройството, което прилича на обръч под всеки изтребител. Копчето за него е… ъ-ъ-ъ… най-горе на предната конзола, червено копче. Никога не го изключвайте, докато летите, ако не искате да паднете като отломък.

Един от корабите в редицата неочаквано засия отдолу, когато подемният пръстен се включи.

— Използвайте контролната сфера за вираж наляво или надясно — продължи Досадник, — или за незначителни отклонения в движението. За бързо изкачване използвайте по-малката ръчка до дросела, изтеглете я нагоре.

Изтребителят на Досадник се вдигна уверено право нагоре. Корабът му, както и на останалите, беше клас Поко. Приличаха на причудливи моливи с крила, но си бяха изтребители, а аз се намирах в кокпита. Може и да се намирах в холограма, но най-сетне се случваше.

Щракнах червения ключ и цялото ми табло светна. Ухилих се, задържах контролната сфера в дясната ръка и придърпах ръчката за набиране на височина с лявата.

Корабът ми най-неочаквано отскочи назад и аз успешно го разбих в сградата зад нас.

Не бях единствената. Изтребителите ни се оказаха много по-чувствителни от очакваното. Незнайно как Дърдорко преобърна своя; Кималин се стрелна във въздуха, след това изпищя заради неочакваното движение, върна го надолу и го размаза на пистата.

— Единствено контрол на височината — напомни Досадник. — Все още не докосвайте контролната сфера, кадети!

Коб се изсмя някъде отвън.

— Господине! — надигна глас Досадник. — Аз… ъ-ъ-ъ… Това… — Замълча. — Ами…

Бях доволна, че никой не вижда как съм се изчервила. Бях разбила изтребителя си в холографската версия на училищния стол, ако можех да съдя по масите и разпиляната храна. Имах чувството, че вратът ми би трябвало да е счупен, но макар столът ми да се поклащаше, когато корабът се движеше, той не можеше да пресъздаде истинските движения по време на полет.

— Поздравления, кадети — зазвуча отново гласът на Коб. — Сигурен съм, че поне половината от вас вече са мъртви. Нещо да кажеш, командире?

— Не очаквах да са чак толкова зле, господине.

— Не сме чак толкова зле — обадих се аз. — Просто сме нетърпеливи.

— И може би малко смутени — вметна Кималин.

— Говори за себе си — чух момичешки глас. Тя как се казваше? Худия, момичето с опашка и широко яке. Смееше се. — О, коремът ми. Май ще се издрайфам. Може ли да пробвам отново?

— Отново ли? — попита Кималин.

— Беше невероятно!

— Нали току-що каза, че се каниш да драйфаш?

— Казах го в добрия смисъл.

— И как точно се драйфа в добрия смисъл?

— Внимание! — извика Коб. Корабът ми потръпна около мен и неочаквано всички се озовахме отново в една линия, изтребителите ни бяха цели отново, симулацията очевидно бе превключена. — Както много други начинаещи пилоти, вие не сте свикнали колко чувствителни са самолетите ви. С помощта на подемния пръстен и бустера можете да изпълнявате прецизни маневри — най-вече онези, на които ви учим с подкрилния светлинно-ракетен излъчвател.

— Тази пъргавост си има обаче цена. Много е лесно да бъдете убити в изтребител. Затова днес ще упражняваме три неща. Набиране на височина. Спускане. И да не умрете по време на тези две процедури. Ясно ли е?

— Да, господине! — отговорихме в един глас.

— Освен това ще се научите да контролирате радиото си. Наборът от сини копчета най-горе от лявата страна на контролния панел са за тази цел; трябва да свикнете да поддържате отворена линия по време на целия полет или само към партньора си. С останалите копчета ще се занимаваме по-нататък. Единствено звездите знаят дали може да е по-зле от представянето ви досега, но аз нямам намерение да проверявам.

— Да, господине! — изревахме ние, малко засрамено.

И така, през следващите три часа излитахме и кацахме.

Работата ме докара до отчаяние, защото чувствах, че би трябвало да мога много повече. Бях учила толкова упорито и бях практикувала в представите си. Имах чувството, че знам всичко това.

Само че не го знаех и не го владеех. Катастрофата ми в началото го доказа. А липсата на умения ме ядосваше.

Единственият начин да преодолея трудностите беше практика, затова се посветих на инструкциите. Нагоре и надолу. Нагоре и надолу. Опит след опит. Изпълнявах, стиснала зъби, решена да не катастрофирам отново.

Най-сетне всички успяхме да направим по пет издигания и спускания, без да се разбием. Когато Коб ни изпрати отново да се издигнем, аз застопорих на петстотин на висотомера и спрях там. Изпуснах дъха си, облегнах се назад и останалите кадети се подредиха до мен в една редица.

Досадник се стрелна покрай нас, направи малко превъртане и едва тогава се подреди. Надувко.

— Добре, командир — заговори Коб. — Повикай ескадрата и поискай устно потвърждение за готовност от всеки член. Ще го правиш преди всяка операция, за да се увериш, че никой няма механичен или физически проблем. Ескадра, ако имате проблем, съобщете на командира. Ако влезете в битка и знаете, че нещо не е наред с изтребителя ви, тогава отговаряте за повредите, които сте причинили.

— Господине — заговори Бим, — истина ли е, че ако разбием истински изтребител, докато сме все още в школата, не можем да завършим?

— Обикновено — започна да обяснява Коб, — ако някой кадет разбие изтребителя си, това е знак за небрежно отношение, който показва, че не бива да ви се поверява подобна машина.

— Ами ако катапултираме? — любопитстваше Бим. — Чувал съм, че кадетите тренират при истински бойни условия. Ако ни уцелят и ние катапултираме, това означава ли, че сме вън? Като кадети?

Коб мълча известно време.

— Няма установено правило — отвърна той.

— Но е традиция, нали? — не се отказваше Бим. — Кадет, който катапултира и самолетът му се разбие, остава на земята оттам насетне.

— Защото търсят страхливци — намеси се Худия. — Искат да изгонят кадетите, които бързат да катапултират.

Усетих приток на адреналин, както винаги, когато някой споменеше думата страхливец. Тя обаче не се отнасяше за мен и никога нямаше да се отнася. Аз никога нямаше да катапултирам.

— Истинските пилоти — заяви един от приятелите на Досадник, — са най-добрите от най-добрите, нали? Те могат да свалят уцелен изтребител на земята, за да се спаси от него, каквото е възможно. Подемните пръстени са толкова скъпи, че пилотите трябва да ги пазят, защото пилотът не струва колкото…

— Достатъчно, Артуро — сряза го Коб. — Разпространяваш глупави слухове. И пилотите, и корабите са ценни. Вие, кадети, не обръщайте внимание на тези приказки — може да ги чуете от други ескадри — за контролирано приземяване. Сега ме чуйте. Ако ви уцелят, катапултирате. Не се тревожете за последствията, запазете живота си. Ако сте достатъчно добри пилоти, това няма да окаже влияние на кариерата ви, независимо каква е традицията.

Намръщих се. Не бях чувала подобно нещо. Опитните пилоти, които ги свалят, получават втори шанс. Само че кадети? Защо да докараш до завършване човек, който е бил свален, след като търсиш най-добрите от най-добрите?

— Тъпа пилотска гордост — замърмори Коб. — Тя ни струва повече, отколкото креляните, кълна се. Командир, ти не трябваше ли да провериш ескадрата си?

— А, да! — сети се Джорген. — Кадети от ескадра B! Време е за…

— Кадети от ескадра B ли? — прекъсна го Коб. — Не можеш ли да измислиш по-подходящо име, командир?

— Ами… Да, господине. Ъ-ъ-ъ…

— Звездна ескадра — предложих.

— Звездна ескадра — повтори Досадник, одобрил името. — Проверка и потвърждение за готовност по ред на подреждането!

— Звездна ескадра Две — обади се по-високият от приятелите му. — Позивна Никога. Потвърждавам.

— Звездна ескадра Три — чу се гласът на Худия. — Позивна: Драйфа. Потвърждавам.

— Ти сериозно ли? — попита Досадник. — Драйфа?

— Помни се, нали? — попита тя.

Досадник въздъхна.

— Звездна ескадра Четири — обади се Дърдорко. — Ъ-ъ-ъ… Позивна Дърдорко. Леле, че хубаво звучи. А, да, потвърждавам.

— Звездна ескадра Пет — заговори Артуро, по-ниският от двамата приятели. — Позивна: Амфисбена.

— Амфи… какво? — недочу Драйфа.

— Това е двуглав дракон — обясни Артуро. — Страховито животно от митологията. Потвърждавам.

— Звездна ескадра Шест — дойде редът на Кималин. — Та значи… позивна. Трябва ми, така ли?

— Светица — предложих.

— О, звездни небеса, не — отвърна тя.

— Ще си избереш по-нататък — реши Коб. — Засега използвай малкото си име.

— Не, не — опъна се тя. — Просто ме наричайте Странна птица. Няма нужда да протакам с избора; Светицата винаги казва: „Спести си време и свърши работа незабавно“.

— И как точно — недоумяваше Артуро, — като свършиш нещо сега, ще спестиш време? На теория работата ще ти отнеме едно и също време и сега, и после.

— Отплесваш се, Амфи — сряза го Досадник. — Звездна ескадра Седем?

— Звездна ескадра Седем — чух момичешки глас с акцент, който не бях чувала досега. — Позивна Утринна роса. Потвърждавам.

Чакай малко. Коя беше тази? Опитах се да си спомня. Вичианката с татуировката на долната челюст, сетих се аз. Момичето, което ме пренебрегна одеве.

— Звездна ескадра Осем — разнесе се гласът на Бим. — Това е името ми, не позивната. Ще ви кажа моята по-нататък. Не искам да я прецакам. Между другото, потвърждавам.

— Звездна ескадра Девет — дойде редът на Фрея, високото русо момиче. — Позивна Еф Ем. Потвърждавам. — Тя успя да вдигне изтребителя си още първия път, без да се разбие, единствената, с изключение на Досадник и приятелите му, която се справи. Скъпите й дрехи, златните катарами на ботушите ме накараха да реша, че е от най-дълбоката част на пещерата. Очевидно семейството й имаше достатъчно постижения, за да си позволи глезотии.

— Звездна ескадра Десет — заговорих след нея. — Позивна Пумпал. Потвърждавам.

— Колко тъпа позивна — обади се Досадник. — Аз ще бъда Ягер. Означава ловец на един от старите…

— Ягер не става — прекъсна го Коб. — Вече имаме Ягер. Ескадра Кошмар. Завърши преди два месеца.

— О — възкликна Досадник. — Аз… ами… Не знаех.

— Какво ще кажеш за Досадник — предложих. — Поне аз така те наричам. Можем всички да те наричаме така.

— Не. Не може.

Чух останалите да хихикат — включително и Нед „Никога“ Стронг, по-високият от приятелите на Досадник.

— Добре — намеси се Коб, без да ни обръща внимание. — След като свършихте тази работа, можем да поговорим как да се придвижим от едно място до друго.

Кимнах с нетърпение, макар да бях наясно, че никой не ме вижда.

— Хванете леко и внимателно дросела — насочи ни Коб. — Изтласкайте бавно напред, докато стрелката не посочи единица.

Изпълних предпазливо — силно притеснена да не повторя срама от по-рано — и въздъхнах, когато изтребителят се премести скромно напред.

— Браво — похвали ни Коб. — Сега сте на първа степен от Маг. Това е една десета от Маг-1, нормалната скорост по време на бой. Сигурно сте свикнали да казвате сто метра, но по традиция се използват футове за височина, поради някаква скапана причина, но ще свикнете и с тях. Нечетната скала, качвате се с триста. Така ще имате място, за да опитате съвсем леки движения наляво и надясно, докато летите.

Направих точно каквото каза той, гмурнах се надолу, след това изравних. Пробвах завой надясно, след това наляво. Усещането бе… толкова естествено. Сякаш бях създадена за това. Сякаш…

Избухна хор от остри сигнали. Подскочих, след това — изпаднала в паника — огледах таблото, притеснена, че съм направила нещо нередно. Най-сетне умът ми се задейства и разбрах, че звукът не идва от изтребителя ми, че не е и от стаята. Звъняха алармите извън сградата.

Предупреждение за атака, помислих си аз и свалих шлема, за да чувам по-добре. Пищенето беше различно тук във Висина. По-натрапчиво.

Подадох глава извън холограмата и забелязах, че някои от другите правят същото. Коб бе до прозорците на стаята и оглеждаше небето. Успях да различа падащи отломки в далечината, които изгаряха в атмосферата. Крелянско нападение.

Високоговорителят на стената пропука.

— Коб — разнесе се гласът на адмирал Железен юмрук. — Зелените ти кадети все още ли са там?

Коб пристъпи към панела на стената и натисна копче.

— Трудна работа. Все още съм убеден, че един от тях ще намери начин да докара изтребителя си до самоунищожение, въпреки че Поко нямат такава функция.

— Супер. Приготви ги за разгърната формация над Висина.

Коб ни погледна преди да натисне отново копчето.

— Моля за потвърждение, адмирале. Искате новите кадети в небето по време на атаката ли?

— Искам ги горе, Коб. Вълната е доста широка. Ескадра Кошмар е в града на почивка, не разполагаме с време да ги викаме. Железен юмрук, край.

Коб се поколеба, след това излая заповед.

— Чухте адмирала! Звездна ескадра, към площадката за излитане. Вървете!