Брандън Сандърсън
Към небето (21)

19.

Хукнах.

В мен се трупаше безпокойство, докато чувах трясъците в далечината, когато падаха отломките. Знаех, че Железен юмрук ще изпрати моята ескадра за тази атака. Тя обичаше да тества кадетите в битки, а ние бяхме напреднали с обучението достатъчно и Коб бе предупреден, че скоро ще ни включат в истински битки.

Редът ни беше дошъл. Моментът бе настъпил. Насилих се да продължа да тичам — след това се втурнах с удвоени сили — по прашната земя.

От лицето ми капеше пот, усетих чувство на неизбежност, докато приближавах базата, където виеха сирени. Не беше точно страх, усещах ужас. Ами ако закъснеех? Ами ако другите влязат в битка без мен?

Влязох в базата, след това заобиколих външната стена към нашата площадка за излитане. Един-единствен кораб чакаше там, сам. Бях права.

Добрах се до кораба си прашна и потна, гласях си стълбата сама, когато неколцина от наземния персонал ме забелязаха и се развикаха.

Една от тях дойде навреме, за да стабилизира стълбата.

— Къде беше досега, кадет? — изкрещя жената. — Останалите са във въздуха от двайсет минути!

Поклатих глава, хлътнах в кокпита, твърде изтощена, за да говоря.

— Нямаш ли защитен екип? — попита тя.

— Няма време.

— Добре. Тогава не прави резки изкачвания. Имаш разрешение за излитане. Обади се на щурмовия си командир, след това излитай.

Кимнах, след това си сложих шлема. И този, както и другия в тренировъчната стая — имаше същите бабунки вътре, за да измерват онова, което искаха да измерват по мен. Нагласих радио честотата, докато капакът се спускаше.

— … не позволявайте нервите да ви играят номера — редеше Досадник по радиото. — Бъдете съсредоточени, следете движенията на партньора си. Чухте Коб. Не ни се налага да стреляме. Просто внимавайте да не ви превърнат в прах.

— Какво? — попитах. — Какво става?

— Пумпал? — попита Досадник. — Ти къде беше?

— В моята пещера! Къде другаде бих могла да бъда? — Включих подемния пръстен, след това се вдигнах право нагоре. Джи форса ме притисна и стомахът ми се почувства така, сякаш се опитваше да изскочи през петите. — Би ли повторил за мен. Влизате в битка ли? Нали няма да стоите в периферията?

— Адмиралът най-сетне ни позволява да се бием! — заяви нетърпеливо Бим.

— Сдържай се, Бим — сряза го Досадник. — Пумпал, намираме се на 11.3-302.7-21000. Яви се колкото е възможно по-бързо. Железен юмрук ни нареди да се включим в малка битка редом с опитните пилоти. Задачата ни е да объркаме врага и, ако е възможно, да отклоним вниманието му.

С други думи, изпращат ни като мишени, помислих си аз и изтрих ръце в гащеризона. Сърцето ми блъскаше, от потта косата ми бе залепнала по лицето. По-точно, бяха изпратили тях. Без мен.

Нямаше да продължи така дълго.

Тласнах дросела напред, минах на свръхскорост. Грав капс ме защитиха за три секунди, след това се лепнах за облегалката на седалката. Можех да понеса джи форс като тази, която ме притискаше назад. Не беше приятно, но не рискувах да изгубя съзнание. Просто трябваше да набера скорост, след това да се изкача внимателно като използвам подемния пръстен.

Бързо достигнах Маг-10 — прага на скоростта на Поко, поне по отношение на безопасността. Дори това бе истинска крайност. Атмосферните гребла — които изтласкваха въздуха около кораба в нещо като балон, ме предпазваха да не откъсна крилата си по време на резки маневри — бяха претоварени и корабът ми се тресеше от движението. От триенето и съпротивлението на въздуха обикновено невидимият ми щит засия.

Качих се нагоре — но вече по-внимателно и бавно, тъй като джи форса в тази посока заплашваше да ме докара до безсъзнание. Изкачването свали кръвта в краката ми. Направих упражненията за стягане на стомаха, на които ни научиха при обучението в центрофугата, въпреки това в периферното ми зрение се появиха черни петна.

Държах се, притисната от тежест шест пъти над моето тегло. Полетът може би щеше да отнеме известно време, затова слушах приятелите си в битката.

— Внимателно, Драйфа. Не толкова нетърпеливо.

— Един е на опашката ми! Един ме следва!

— Отклони се, Еф Ем.

— Отклонявам се! Отклонявам се! Пумпал, ти ли си?

— Нощна буря шест. Това е брат ми, хора! Позивна: Бойница. Еф Ем, дължиш ми картофки или нещо такова.

— Твое дясно! Артуро, гледай нагоре!

— Виждам! Звезди, каква кашория.

Най-сетне таблото ми изпиука, съобщи, че наближавам зададените координати. Отпуснах лоста за височина, след това отнех бързо от скоростта. В Поко с атмосферни гребла, това означаваше да завъртя кораба си във въздуха — Грав капс се включиха — след това задействах бустера назад, за да забавя.

Намалих до Маг-1, стандартната скорост за близък бой. Завъртях изтребителя Поко с носа към бойното поле, където далечни отблясъци озаряваха тъмното, утринно небе. Отломките падаха като червени конци.

— Тук съм — съобщих на останалите.

— Включвай се и помогни на Утринна роса! — изкрещя Джорген. — Виждаш ли я?

— Търся я! — отвърнах нетърпеливо, докато оглеждах екрана. Ето я и нея. Включих на свръхскорост, ускорих към нея.

— Момчета — предупредих, когато погледнах отново скенера. — Утринна роса си има опашка.

— Виждам я — отвърна Досадник. — Утринна роса, чуваш ли?

— Опитва. Опитва избяга.

Корабът ми изфуча към бойното поле. Сега вече различавах отделните бойци — истински хаос покрай унищожителната огнена сила, която бълваше отвсякъде и от време на време по някое светлинно копие. Изтребителят на Утринна роса изви нагоре в лупинг — последван от три крелянски кораба.

Почти пристигнах. Почти пристигнах!

Крелянските разрушители стреляха. Попадение. Второ попадение. След това…

Взрив от светлина. Дъжд от искри.

Утринна роса загина в силна експлозия. Нямаше шанс да катапултира.

Кималин изпищя — остър вик, наситен с паника и болка.

— Не — ахна Досадник. — Не, не, не!

Пристигнах на Маг-3 — твърде бързо за нормални маневри при близък бой, въпреки това успях да пронижа един от крелянските кораби със светлинното си копие. Само че бе твърде късно.

Огнените искри от онова, което беше Утринна роса, угаснаха докато падаха.

Обърнах, освободих светлинното копие и изтласках крелянския кораб настрани. Друг от изтребителите ни се насочи към него, стреля и успя да го свали.

Подредих се до Досадник, безмълвно потисках собствените си викове. Той беше изгубил партньора си. Къде беше Артуро?

Не можех да различа нищо тактическо в мелето. Летях във всички посоки, привличах огъня — да, — но също така допринасях за объркването. Няколко изтребители на ЗСД от по-висок клас се промъкнаха и се смесиха с десетина крелянски кораби, зад всеки провиснали жици, сякаш са недовършени.

Плачех. Въпреки това стиснах зъби и продължих да летя до крилото на Джорген. Той наниза с опитна ръка крелянски кораб и врагът се опита да се измъкне, затова и аз включих светлинното си копие.

— Този отломък, Джорген — посочих, — идва към теб на два часа, пада бавно.

— Видях. — И двамата ускорихме, както ни беше учил Коб, и потеглихме вражеския кораб към отломките. В последната минута освободихме въжетата и се пръснахме настрани, разбихме крелянския кораб в отломъка и последва огнена експлозия.

— Вие двамата какви ги вършите? — попита Коб. — Наредено ви е да сте в готовност за защита.

— Коб! — обадих се аз. — Утринна роса…

— Дръж си главата на раменете, момиче! — изкрещя той. — Скърби колкото желаеш, когато престанат да се сипят отломки. В момента следвай заповедите. Защита. Нищо повече.

Стиснах зъби, но не спорих, последвах Джорген, когато той се промъкна сред димните следи на отломките. Това изглежда бяха Артуро и Нед от дясната ми страна, прескачаха се с бързо подаване на скорост и спускане, за да не може врагът да прихване нито един от двамата. Подобна техника объркваше креляните, както когато пред тях се изправеха множество мишени.

Утринна роса…

— Страннице? — повиши глас Джорген. — Какво правиш?

Осъзнах, че все още чувам тихия болезнен плач на Кималин. Потърсих я на скенера, след това забелязах едно Поко — без партньор — да се рее в периферията на битката.

— Страннице, мърдай! — нареди Джорген. — Там си неподвижна мишена. Ела при нас.

— Ами… — започна Кималин. — Опитвах се да се прицеля. Щях да я спася.

— Присъедини се към битката! — изкрещя Джорген. — Кадет, натисни дросела и ела тук!

— Аз ще я покривам — предложих и се отделих, докато прелитахме покрай двама креляни, появили се от обратната посока. Безкрайно много искри и огнени изстрели озаряваха небето, почти имах чувството, че съм в Огнен рай, погълната от някоя ковачница.

— Не — отсече Джорген. — Виждаш ли Бим? На твое осем. Покрий него. Аз ще се оправя с Кималин.

— Разбрано. — Спуснах се надолу, наляво и Грав капс поеха джи форса на резкия завой. Докато се движех, забелязах на таблото светлина: ярко виолетово предупреждение близо до сензорите за близост.

Бях се сдобила с опашка.

Макар да не се бяхме обучавала за близък бой, аз си спомних инструкциите на Коб. Довери се на скенера. Не губи време да се увериш лично. Съсредоточи се над летенето.

— Пумпал! — повика ме Еф Ем. — Имаш си опашка!

Вече вкарвах кораба си в защитен лупинг, разчитах на Грав капс да се справят с джи форс. Нещо ми прищрака. Обучението, начинът, по който лицето ми изстиваше, а умът ми се насочваше към проблеми въпреки умората, стреса и мъката. Сякаш нямаше значение, че ме следва крелянин. В този момент бяхме само аз и корабът. Едно цяло.

Излязох от лупинга и веднага се насочих право надолу, след това се стрелнах настрани и забих светлинното копие в падащ отломък. Не бях достатъчно бърза и когато Грав капс се задействаха, джи форсът ме лепна за седалката. В ъглите на очите ми причерня, но това бе всичко.

Завъртях се рязко и се захванах за друг къс, който димеше след мен — след това се промуших скоростно между два крелянски кораба, които идваха от другата посока. Опашката ме изгуби при това завъртане и аз забелязах бляскава експлозия зад мен, когато един от опитните пилоти уцели врага, докато се опитваше да ме прихване отново.

— Добра маневра, Пумпал — заговори тихо Коб. — Отлична маневра. Не си позволявай много. Спомни си симулациите. Подобни показни маневри могат да те убият.

Кимнах, въпреки че той нямаше как да ме види.

— Бим е на твое десет, на сто и петдесет по-нагоре. Върви при него. Това момче е прекалено нетърпеливо.

Сякаш по команда, гласът на Бим се разнесе по радиото.

— Хора? Виждате ли това? Точно пред мен?

В далечината пред нас се водеше по-голяма битка; беше ни наредено да участваме в по-малкия сблъсък. Различих падащите искри и пропусналите изстрели там, но Бим не сочеше там.

Когато се подредих до него, забелязах: крелянски кораб, но различен модел от извитите. Този беше по-тумбест също като налят плод и крила отгоре. Или… не, това беше кораб, който летеше с нещо гигантско закачено отдолу.

Бомбардировач, досетих се аз и си спомних наученото. Носи животозаличаваща бомба.

— Животозаличаваща — обади се Джорген. — Коб, потвърждаваме присъствието на животозаличаваща бомба.

— Останалите радио честоти също говорят за нея — добави Коб. — Спокойно, кадет. Адмиралът вече се е заел с този бомбардировач.

— Мога да му видя сметката, Коб — обади се Бим. — Мога да го сваля.

Очаквах Коб да отхвърли тази идея на мига, но той не го направи.

— Нека се обади за заповеди и ще съобщя, че имаш видимост.

Бим прие това като потвърждение.

— С мен ли си, Пумпал?

— Абсолютно — потвърдих. — Да вървим.

— Спокойно, кадет — заговори Коб. — Има нещо странно при тези описания. Можете ли да потвърдите? Тази бомба изглежда по-голяма от обикновено.

Бим не слушаше. Видях през прозореца на кокпита как се гмурна към самотния бомбардировач, който беше — следвайки обичайния крелянски протокол — слязъл на по-ниска височина, за да се опита да избегне наземния огън.

— Нещо не е наред — отбеляза Коб.

Група сенки се отдели от страните на бомбардировача — по-малки крелянски кораби, почти невидими в мрака. Бяха четири.

Те осветиха всичко с унищожителна огнена сила и щитът ми пропука на светлината. Нервите ми се изопнаха, инстинктивно завъртях кораба си настрани.

— Коб — докладвах. — Четири ескортиращи кораба току-що се отделиха от бомбардировача!

Корабите ни се нахвърлиха. Аз успях да се отдръпна, ръцете ми бяха потни върху уредите за управление.

— По-бързи са от обичайните крелянски изтребители.

— Има нещо ново — забеляза Коб. — Вие двамата, оттеглете се.

— Мога да поразя целта, Коб! — похвали се Бим. Светлината на деструктора му заблестя от предната част на кораба в далекообхватен изстрел.

Четирите охраняващи кораба се устремиха към нас, отново откриха огън.

— Бим! — изкрещях.

Бях почти сигурна, че погледна към мен — светлината се отрази във визьора му — когато изстрелите поразиха кораба му, преодоляха щита с концентриран огън.

Изтребителят на Бим експлодира на няколко едри къса, единият от тях се удари в моя кораб. Аз бях запратена настрани, когато моят Поко се завъртя. Странница изпищя името ми, когато светът се разтърси. Светлините на таблото ми полудяха, блесна надпис „Щитът дезактивиран“.

Джи форс ме притисна, тъй като действието на Грав капс беше преодоляно. Усетих как ми прилошава и всичко пред мен се завъртя. Обучението ми обаче си каза думата. Незнайно как — като стиснах силно контролната сфера — успях да напипам контрола за спускане, който завъртя подемния ми пръстен на предните държачи също като капак, който се отваря неочаквано. Това го насочи към носа на кораба ми и маневрата ме изтегли от падането. Светът се изправи отново и аз останах да се рея, носът ми насочен към земята.

На таблото блеснаха нови светлини. Видях как останките на Бим се удрят в повърхността в серия от тихи експлозии.

Та той дори… дори не си беше измислил позивна.

— Врагът се оттегля! — забеляза Нед. — Май им стига толкова!

Слушах изтръпнала останалите доклади. Щурмови екипи опитни пилоти последваха бомбардировача и вместо да рискуват да изгубят оръжието, креляните предпочетоха да се оттеглят.

Бомбардировачът избяга, както и достатъчно кораби, и адмиралът реши да не ги преследва.

Аз продължавах да вися. Синята светлина на подемния пръстен разпръскваше безжизнена, студена светлина около мен.

— Пумпал? — повика ме Джорген. — Докладвай. Добре ли си?

— Не — прошепнах, но най-сетне изместих положението на подемния пръстен и завъртях кораба на стандартната ос. Насочих мощност към щита и зачаках светлината да блесне, след това стиснах ръчката и я изтеглих назад. Друг щит пропука и се включи до моето Поко, след това стана невидим.

Издигнах се, за да се подредя при останалите.

— Потвърждение — нареди Джорген.

Ние отговорихме и всички останали бяхме там. Когато обаче кацнахме в базата, във формацията ни имаше две дупки. Бим и Утринна роса вече ги нямаше.

Звездната ескадра бе намаляла от девет на седем.