Брандън Сандърсън
Към небето (53)

48.

Присъствах на завършването.

Бях сред публиката, заедно с останалите, на парадния плац до парка със статуите в база Висина.

На дървена сцена Железен юмрук сложи на всеки значка, символ за постигнатия успех. Бях в края на малкото множество, сред неколцина други с кадетски значки. Хора, които бяха отпаднали също като мен. Тъй като не можехме да летим, значките ни даваха достъп до асансьорите, когато искахме, и ни канеха на подобни събития. Получих писмо от Железен юмрук.

Чувствата ми бяха сложни, докато наблюдавах как Джорген и Еф Ем получават значките си. Много се гордеех с тях. Също така силно им завиждах и същевременно изпитвах безсрамно облекчение. Не знаех дали може да ми се има доверие, ако сега бях изправена там отпред. Случилото се разреши проблема. Нямаше нужда да решавам аз.

Дълбоко в сърцето си усещах как светът ми се срива. Никога нямаше да летя отново. Можех ли да живея с тази мисъл?

Джорген и Еф Ем отдадоха чест с ръце в ръкавици и нови, колосани бели униформи. Ръкоплясках заедно с останалите на осмината завършващи, но не спирах да си мисля, че през изминалите четири месеца сме изгубили поне три пъти повече кораби от завършващите. До много скоро един добър пилот в ЗСД можеше да лети в продължение на пет години, сваляше двайсетина от враговете и се пенсионираше, отиваше да пилотира търговски самолети. Само че броят на загинали и убити растеше все повече и повече и все по-малко пилоти издържаха пет години.

Креляните побеждаваха. Бавно, но сигурно.

Железен юмрук пристъпи напред и заговори.

— Нормално, вие очаквате да изнеса дълга реч. Това се е превърнало почти в традиция. Днес обаче ни предстои важна информация, затова ще се огранича до няколко думи. Хората зад мен са най-добрите. Те са нашата гордост, символът на нашата дързост. Няма да се крием. Няма да сведем глава. Ще потърсим дома си сред звездите и началото е днес.

Последваха нови аплодисменти и аз разбрах — от разговорите около мен, — че тази кратка реч е крайно необичайна. На масата от дясната ни страна поставиха напитки и адмиралът и командният й състав си тръгнаха, без да останат с гостите. Още по-странно бе, че новите пилоти я последваха.

Проточих врат и видях ескадра изтребители да излитат от близка площадка. Да не би да имаше сблъсък? Наистина ли имаха нужда от всички завършили? След като прекарах последните няколко дни с мама и бабчето, нямах търпение да се видя с Джорген и Еф Ем.

В далечината се чу тътен, когато изтребителите се отдалечиха на безопасно разстояние от базата, след това включиха на свръхскорост и ускориха отвъд слуховата бариера. Човек, застанал наблизо, отбеляза, че важните лидери — включително онези, чиито деца завършваха днес — не присъстват на тържеството. Очевидно нещо се случваше.

Направих крачка към площадката за излитане, след това натъпках ръце в джобовете на гащеризона. Обърнах се, готова да си тръгна, но се спрях. Коб бе застанал наблизо, стискаше бастун със златна дръжка. Странно; никога не го бях виждала с бастун.

Дори в колосаната бяла униформа изглеждаше стар като брулена от ветрищата скала в прахта. Отдадох чест. Не намерих сили да се изправя пред него, пред когото и да било, след като ме свалиха.

Той не отвърна. Закуцука към мен, след това ме огледа цялата.

— Ще се борим срещу това.

— Защо? — попитах, но така и не свалих ръка.

— Свали си ръката, момиче. Беше точно преди дипломирането. Мога да настоявам поне да ти бъде дадена значка на пълноправен пилот като на Артуро.

— Аз никога няма да летя, така че какво значение има?

— Значката на пълноправен пилот означава много в Огнен рай.

— Никога не съм искала значката — отвърнах. Погледнах над рамото му, когато друга ескадра се вдигна във въздуха. — Какво става?

— Корабостроителницата, която ти забеляза, пада от орбита днес. Адмиралът е твърдо решена да я спаси и ако спечели тази битка ще има стотици нови места за пилоти — повече, отколкото можем да напълним.

Най-сетне отпуснах ръка, докато наблюдавах как втората ескадра преминава на свръхскорост. Във въздуха се разнесе далечен пукот, чаши и чинии на масата издрънчаха.

— Пумпал? — повика ме Коб. — Не мислех, че си от хората…

— Чух звездите, Коб.

Той веднага млъкна.

— Видях очите — продължих. — Хиляди връхчета бяла светлина. Не, повече. Бяха милиони. Всички, като една, се обърнаха да ме погледнат. И ме видяха.

Коб пребледня като платно. Ръката, с която се подпираше на бастуна затрепери. Сякаш бяхме сами на пълния с народ плац.

— Аз имам дефекта — прошепнах. — Също като татко.

— Ясно…

— Той имал ли е някакви необясними прояви преди онзи ден? — попитах. — Държал ли се е странно преди да се обърне и да ви нападне?

Коб поклати глава.

— Виждаше разни неща, чуваше други, но нищо опасно. Джуди — Железен юмрук — все му повтаряше, че дори дефектът да е истински, той може да го преодолее. Тя се бореше за него, защитаваше го. Излагаше се на опасност, докато…

Трета ескадра излетя. Те наистина бяха твърдо решени да се доберат до корабостроителницата.

Погледнах към трепкащите сенки. Въздъхнах, след това свалих радиото от колана си и го подадох на Коб.

Той се поколеба, след това го взе. По тревогата в очите му и бледото лице разбрах истината. След като вече знаеше, че съм видяла онези очи… мнението му бе променено. Той не искаше аз да летя. Беше твърде опасно.

— Много ми е мъчно, хлапе — призна той.

— Така е по-добре — отвърнах. — Тъкмо няма да се притесняваме какво ще направя или няма да направя.

Насилих се да се усмихна и тръгнах към масата с напитки. Всичко вътре в мен се разкъсваше.

Човекът, който бях преди четири месеца, никога нямаше да възприеме въображаемия „дефект“ като извинение да спра да летя. Но аз вече не бях онзи човек. Бях съвършено нов, който не възприемаше куража и страхливостта по простичкия начин както преди.

Бях катапултирала. Едва не рухнах под тежестта от загубата на приятелите си. Дори пренебрегнах цялата лудост около чуването на звездите и сега вече не бях сигурна дали заслужавам да летя.

Бе по-добре, ако просто се откажех. Сведох глава и обърнах гръб на масата, тъй като не исках да съм около хора.

Нечия ръка ме стисна.

— Къде си въобразяваш, че отиваш?

Вдигнах поглед, готова да нанеса удар… Нед?

По лицето му се беше разляла глуповата усмивка.

— Пропуснах церемонията, нали? Казах си, че няма проблем да дойда няколко минути по-късно — Железен юмрук винаги говори поне десет часа. Къде е Досадник? Ами Еф Ем? Трябва да ги поздравя.

— На мисия са.

— Точно днес ли? — попита Нед. — Тъпо. И как сега да ги убедя да се присъединят към нас за истинското парти? — Той ми се стори истински разстроен. Зад нас четвърта ескадра кораби се вдигна във въздуха. Нед въздъхна, след това отново ме стисна за ръката. — Поне ще имам теб.

— Нед, аз не успях. Катапултирах. Аз…

— Знам. Това просто означава, че няма да допуснеш грешката да хукнеш нанякъде точно когато има парти. — Той ме потегли след себе си. — Хайде. Останалите са вече там. Семейството на Артуро има достъп до радио. Ще слушаме как върви битката и ще ги аплодираме.

Въздъхнах, но последното, което той каза, ме заинтригува. Докато ме теглеше след себе си, пета ескадра се вдигна във въздуха и отлетя в същата посока както останалите.

— Коб каза, че адмиралът щяла да опита да спаси корабостроителницата — обясних аз, когато Артуро постави обемната кутия на радиото на масата ни в ресторанта и чашите с напитки задрънчаха. — Двамата с Нед видяхме поне две ескадри да излитат. Отнасят се много сериозно към тази работа.

Останалите се скупчиха около масата. Беше толкова хубаво да ги видя отново и странно освежаващо, че не ме гледаха осъдително. Кималин, Нед, Артуро. Останалата част от ресторанта с приглушена светлина беше празна. Бяхме само ние и двама тийнейджъри без пилотски значки — вероятно деца на работници в полето или овощната градина.

— Призоваха всички — рече Артуро, докато вдигаше корда от радиото до стената. — Дори резервистите от долните пещери. Ще бъде грандиозна битка.

— Да — отвърнах. Погледнах напитката си и пържените водорасли, до които така и не се бях докоснала.

— Я! — сръчка ме отстрани Кималин. — Ти да не би да се цупиш?

Свих рамене.

— Добре — отвърна тя. — Днес е денят за цупене!

— Денят на завършването — вдигна чаша Нед. — За клуба на изританите.

— Ура-а-а! — вдигна чаша и Кималин.

— Вие двамата сте идиоти — отвърна Артуро и се заигра с копчетата на радиото. — Аз не съм изритан. Завърших по-рано.

— Сериозно? — попита Нед. — А повикаха ли те да участваш в тази битка, уважаеми господин пълноправен пилот?

Артуро се изчерви. Едва сега забелязах, че не носи пилотската си значка. Почти всички бяха с техните на този ден — независимо дали бяха в униформа или не.

От радиото се разнесе бърборене и Артуро бързо намали, след това продължи напред, докато не попадна на канал с твърд женски глас.

— Готово — съобщи той. — Събранието следи канала. Трябва да има точно обяснение на битката за правителствените лица, а не цензурираната версия като за хората в Огнен рай.

Настанихме се, докато жената по радиото говореше.

— С потеглянето на ескадра Бръшлян имаме единайсет ескадри във въздуха и пет скаутски екипа от по трима човека. Дано Светците и Северната звезда ни закрилят в този ден, докато представителите на Дръзки водят битка.

Нед подсвирна.

— Единайсет? Имаме ли толкова много ескадри?

— Очевидно — отвърна Артуро. — Сериозно, Нед. Ти някога мислиш ли преди да приказваш?

— Не-е-е! — Той отпи шумно от зелената си газирана напитка.

— Мъж, който казва, каквото мисли — рече замислено Кималин, — е мъж, който има какво да каже.

— Обикновено поддържаме дванайсет ескадри — обясни Артуро. — Четири дежурни и в готовност да излетят с един или двама, които патрулират във въздуха. Четири други са в готовност да бъдат повикани. Още четири са резервите, които са защитени в дълбоките пещери. В миналото сме се опитвали всяка ескадра да е с по десет кораба, но напоследък бройката е спаднала на единайсет ескадри като повечето са само с по около седем изтребителя.

— Осемдесет и седем смели пилоти — продължи говорителката, се отправят на бой с креляните, за да спасят отломък. Победата ще даде на нашата страна безпрецедентна слава и трофеи!

Гласът й беше същият като на говорителките, които слушахме долу. Силен, но монотонен — сякаш четеше страниците, които й бяха дадени.

— Това е твърде безлично — заявих. — Може ли да чуем истинските разговори? Ще го настроиш ли на честотите на пилотите?

Артуро погледна другите. Нед сви рамене, но Кималин кимна. Затова Артуро намали звука още повече.

— Не би трябвало да ги слушаме — рече тихо той. — Само че какво ще ни направят? Ще ни изритат от ЗСД ли?

Той въртя едно от копчетата, докато не попадна на канала на командира. Нито едно радио в Огнен рай нямаше да може да декриптира какво казват, но очевидно семейството на Артуро бе достатъчно влиятелно и имаше радио с декодер.

— Идват — заяви непознат глас. — Ангели небесни. Толкова са много.

— Съобщи броя — нареди Железен юмрук. — Колко ескадри? Колко кораба?

— Докладват скаутите. — Познах гласа — беше Плащ. Тя бе от скаутите, които бяха участвали в битка редом с нас и преди. — Ще ви съобщим броя, адмирале.

— Всички активни ескадри — продължи Железен юмрук, — останете в готовност, докато не получим броя на противника. Командване полети, край.

Притеглих стола си напред, заслушах се в разговорите — опитвах се да си представя битката. Друг скаут описа падащата корабостроителница. Тя представляваше огромна, древна метална конструкция със зейнали дупки и плетеница от коридори.

Скаутите съобщиха бройката. Първата вълна креляни бяха петдесет, последвани от още толкова. Врагът знаеше колко е важна тази битка. Бяха изпратили всичките си кораби; бяха точно толкова изпълнени с решителност, колкото и ние.

— Сто кораба — подсвирна тихо Нед. — Каква битка само ще се развихри… — Стори ми се замислен; може би помнеше как се измъквахме през недрата на първата корабостроителница.

— Това е, стремят се към победа — отбеляза Железен юмрук. — Ескадра Бурен прилив, Валкирия, Волфрам, искам да осигурите прикриващ огън. Вътрешни ескадри, дръжте креляните далече от корабостроителницата. Не им позволявайте да детонират бомба върху нея!

Щурмовите командири потвърдиха, че са наясно със заповедта. Затворих очи и си представих рояка изтребители, изстрелите с деструктори. Бойното поле беше сравнително открито, с малко отломки, освен огромната корабостроителница.

Пръстите ми започнаха да описват движенията, сякаш пилотирах кораб. Усещах го. Потреперването на кокпита, нахлуването на въздуха, ръмженето на бустера…

Светци и звезди. Това щеше да ми липсва безкрайно много.

— Това е бомбардировач — съобщи един от командирите. — Имам потвърждение от три кораба.

— Скаутите потвърждават — обади се Плащ. — И ние го виждаме. Командване, бомбардировачът се насочва към корабостроителницата. Носи животозаличаваща.

— Отблъснете го! — нареди Железен юмрук. — Спасяването на отломъка е задача от първостепенно значение.

— Слушам, госпожо — отвърна един от командирите. — Потвърждавам. Отблъскваме, дори това да означава да изтласкаме бомбардировача към Висина.

По линията се възцари мълчание.

— Ще бъдат необходими два или повече часа при скоростта на бомбардировач, за да достигне Висина — отвърна Железен юмрук. — Ще имаме време да ги спрем преди това. Заповедта остава.

— Два часа ли? — обади се Нед. — Значи са много по-далече, отколкото предполагах.

— Бомбардировачите са два пъти по-бавни от Поко — обясни Артуро. — Корабостроителницата е на около час от нас — приблизително времето, необходимо на силите ни да излязат. Връзва се, ако помислиш малко и пресметнеш.

— Че защо да го правя? — учуди се Нед. — Нали ти ще свършиш трудната работа вместо мен?

— Някой от вас не е ли… нетърпелив и притеснен? — попита Кималин.

— Казаха, че има животозаличаваща и по всяка вероятност се е отправила към нас — отвърна Артуро. — Така че, да.

— Не говоря за това — погледна ме Кималин. — Ние просто си седим тук и слушаме.

— Би трябвало да сме горе — промълвих. — Това е. Битка като битката за Висина. Те имат нужда от всички… а ние сме тук. Слушаме. И пием освежаващи напитки.

— Вдигнали са всички кораби годни за бой — обясни Артуро. — Ако бяхме в ЗСД, щяхме да седим там и да слушаме какво става.

— Пред мен е — обади се един от командирите. — Потвърждавам, бомбардировачът се отклони от обекта за спасяване. Но, адмирале, той се опитва да си проправи път към Висина.

— Този бомбардировач е бърз — предупреди Плащ. — По-бърз от повечето.

— Скаути — заговори Железен юмрук, — пресрещнете го. Останалите, не се разсейвайте. Останете при корабостроителницата! Това може да е примамка.

— Останах с три кораба — оплака се командир. — Искам подкрепление. Те ни налитат отвсякъде, командване. Ангели небесни, това…

Мълчание.

— Командир на Валкирия свален — докладва някой друг. — Ще поема останалите им кораби. Командване, тук направо ни смилат.

— Всички кораби — заговори отново Железен юмрук, — пълна офанзива. Отблъснете ги. Не им позволявайте да се доберат до корабостроителницата.

— Слушам, господине — разнесе се хор от гласовете на командирите.

Битката продължи известно време и ние слушахме напрегнато. Не само защото пилотите умираха, докато се опитваха да опазят корабостроителницата, ами защото с всеки момент от битката, бомбардировачът се доближаваше все повече до Висина.

— Скаути — обади се най-сетне Железен юмрук. — Новини за животозаличаващата?

— Все още е във въздуха, госпожо! — докладва Плащ. — Само че бомбардировачът е добре защитен. Десет кораба.

— Разбрано — отвърна Железен юмрук.

— Госпожо! — повика я Плащ. — Лети по-бързо от обичайната скорост за бомбардировач. И току-що ускори. Ако не внимаваме, ще се добере до обхвата на Висина.

— Отблъснете ги — нареди Железен юмрук.

— Само скаути ли?

— Да — потвърди тя.

Чувствах се напълно безсилна. Бях точно като дете, което слуша разкази за война, главата ми пълна с драма и вълнение — величие и убийства. Днес обаче, долавях напрежението в гласовете, докато командирите наблюдаваха как приятелите им умират. Чувах експлозии по канала и всеки път трепвах.

Джорген и Еф Ем бяха някъде там. Трябваше да им помагам. Да ги защитавам.

Затворих очи. Не че исках, просто направих упражнението на бабчето, представих си как се нося сред звездите. Слушах ти. Устремявах се…

Десетина точки бяла светлина се показаха зад затворените ми клепачи. След това станаха стотици. Усетих вниманието на нещо огромно, нещо ужасно, което се обръща към мен.

Ахнах и отворих очи. Светлинките изчезнаха, но сърцето ми блъскаше в ушите и мислех единствено за усещането, когато разни неща ме виждаха. Неестествени неща. Омразни неща.

Когато най-сетне успях да върна вниманието си към битката, Плащ докладва за огнен конфликт с охранителните изтребители на животозаличаващата. Артуро премести малко честотата и попадна на техен разговор — дванайсет скаути се бяха обединили в една ескадра за битката.

Артуро прескачаше между канала на скаутите и този на командирите. Битките върлуваха, но най-сетне дойдоха добри новини.

— Бомбардировачът унищожен! — докладва Плащ. — Животозаличаващата бомба пада свободно към земята. Всички скаути, изтеглете се! Свръхскорост! Незабавно! — Каналът пропука и зашумя.

Чакахме нетърпеливо. Стори ми се, че чух поредица от три експлозии — дори бях сигурна, че ги чух — които отекнаха в далечината. Ангели небесни. Беше толкова близо до Висина.

— Плащ? — повика я Железен юмрук. — Добра работа.

— Мъртва е — съобщи тих глас по линията. Беше Еф Ем. — Тук позивна: Еф Ем. Плащ загина в експлозията. Останахме… госпожо, останахме само трима от ескадрата на скаутите. Останалите загинаха в боя.

— Потвърдено — каза Железен юмрук. — Дано звездите приемат душите им.

— Да се… да се връщаме ли в битката? — попита Еф Ем.

— Да.

— Добре. — Тя ми се стори потресена.

Погледнах безсилно другите. Трябваше да има нещо, което можехме да направим.

— Артуро — започнах, — семейството ти няма ли частни самолети?

— Три изтребителя — рече той. — В дълбоките пещери. По правило не участват в битките на ЗСД.

— Дори в отчаяни като тази ли? — попита Кималин.

Артуро се поколеба, след това заговори по-тихо.

— Най-вече в такива битки. Тяхната работа е да защитават семейството ми, ако се наложи да се евакуираме. Може да се случи най-лошото и тогава няма начин нашите да си дадат изтребителите.

— Ами ако не ги питаме? — обади се Нед. — Ами ако просто ги вземем?

Двамата с Артуро се спогледаха, след това се ухилиха. И двамата ме погледнаха и сърцето ми затрепка от вълнение. Да летя отново. В битка като тази, също като Битката за Висина.

Битката в която… в която татко е бил пречупен. Бе твърде опасно за мен да съм горе. Ами ако сторя същото, което е сторил и той, ако се обърна срещу приятелите си?

— Вземете Кималин — чух гласа си.

— Сигурна ли си? — попита Артуро.

— Аз не съм! — надигна глас Кималин. Стисна ръцете ми. — Пумпалче, ти си по-добра от мен. Аз ще се проваля отново.

— Корабите на семейството ми са в сигурна пещера — рече Артуро. — Ще ни трябват поне петнайсет минути, за да ги качим по частния асансьор за самолети. Не броим онази част, че трябва да се промъкнем и да ги задигнем.

Стиснах ръцете на Кималин.

— Страннице — заговорих, — ти си най-добрият стрелец, който съм виждала, най-добрият, за когото съм чувала. Те имат нужда от теб. Еф Ем и Джорген имат нужда от теб.

— Ами ти…

— Не мога да летя, Страннице — признах. — Има медицинска причина, която не мога да обясня в момента. Затова трябва да отидеш ти. — Стиснах силно ръцете й.

— Аз провалих Драйфа — прошепна тя. — Ще проваля и останалите.

— Няма. Единственият начин, по който можеш да се провалиш, Кималин, е, ако не отидеш горе. Върви там.

Очите й се насълзиха, след това тя ме притисна до себе си. Артуро и Нед изскочиха от заведението и Кималин затича след тях.

Седнах на стола и се облегнах на масата, кръстосах ръце и отпуснах глава.

Разговорите по радиото продължиха, чу се нов глас.

— Командване — заговори дрезгав женски глас. — Тук противовъздушно оръдие четирийсет и седем. Унищожени сме.

— Унищожени ли? — недоумяваше Железен юмрук. Какво се случи?

— Вълната от животозаличаващата ни удари — обясни жената. — Звезди. Тъкмо се измъквам от руините. Измъкнах радиото от трупа на командващия офицер. Прилича на… Постове четирийсет и шест и четирийсет и осем също са унищожени. Бомбата падна наблизо. Имате дупка в отбраната, госпожо. Ангели небесни, о, ангели. Трябва ми медицински транспорт!

— Разбрано, пост четирийсет и седем. Изпращам…

— Госпожо — разнесе се отново гласът на ранената. — Кажете ми, че засичате това на радара?

— Кое?

Усетих, че ме втриса.

— Падат отломки — съобщи тя. — Северно оттук. Чакайте малко, имам бинокъл…

Чаках напрегнато, представих си как единствената оцеляла се изкачва по разрушените си оръдия.

— Виждам много на брой крелянски кораби — съобщи тя. — Втора група се задава от битката за корабостроителницата. Госпожо, отправили са се право към мястото, на което отбраната ни е пробита. Потвърждавам! Чувате ли ме?

— Чуваме — отвърна Железен юмрук.

— Госпожо, насочват се право към Висина. Вдигнете резервистите!

Нямаше такива. Студът в мен се превърна в лед. Железен юмрук беше вкарала всичко, с което разполагахме в битката за корабостроителницата. Сега обаче, втора група креляни се появяваха от небето — точно където бомбата бе сринала защитата ни.

Това беше трик.

Креляните са искали да стане така. Искали са да въвлекат изтребителите ни в битка далече от Висина. Искали са да ни убедят, че всички крелянски кораби участват в битката, за да хвърлим силите си там. Тогава пускат животозаличаваща над артилерийската защита, за да си разчистят пътя.

По този начин щяха да вкарат нови изтребители и нова бомба.

Бум.

Няма повече наследници на Дръзки.

— Ескадра Бурен прилив — заговори адмирал Железен юмрук. — Връщайте се незабавно във Висина! На максимална скорост!

— Какво става, госпожо? — попита командирът. — Можем да излезем от битката, но ще ни трябват цели трийсет минути, за да стигнем, дори на Маг-10.

— Бързо! — повтори тя. — Връщайте се.

Твърде бавно, помислих си аз. Висина беше обречена. Нямаше повече кораби. Нямаше и пилоти.

Освен един.