Брандън Сандърсън
Към небето (29)

26.

Носех се през вътрешността на древната корабостроителница — огромно, открито пространство, в което забелязах кранове и други строителни машини, осветени от трепкащо аварийно осветление. Написаното на едната стена, в нещо като кръг, ми напомни за някои от старите машини в пещерите — също като странното помещение, през което рядко минавах, където таванът и подът бяха покрити с разни написани неща. Можех единствено да предполагам, че старите жители на тази планета са конструирали тук кораби — но защо им бе необходимо толкова много пространство? Нашите изтребители бяха погълнати от необятното пространство.

Двата изтребителя на ЗСД набраха височина, последвани от шестимата креляни, които стреляха без прекъсване, разпращаха смъртоносни лъчи от деструкторите си в тъмнината. Нед се опита да ги настигне, а аз не се отделях от него — бях включила на свръхскорост, за да имам повече мощност.

Нямаше как да се обадя на останалите бойци. Кадетските кораби не бяха снабдени с радио канали, за да се обаждат на опитните пилоти. Те не искаха да се месим.

Включих директния канал на Нед.

— Това е истинска лудост — упрекнах го аз. — Благодаря ти, че ми даде извинение да пробвам.

— Пумпал? — учуди се той. — Още ли си с мен?

— Засега. Какъв е планът?

— Да намерим начин да помогнем на изтребителите ни. Може да успеем да се доближим. Тези креляни летят в… — Той замълча, докато прелиташе покрай стар кран, който едва не закачи. — Те летят в група. Можем да ги целнем едновременно, с един точен ОМП.

— Следвам те — уверих го аз и се плъзнах под крана. — Ако обаче Досадник пита, ще настоявам, че съм се опитала да те разубедя.

— Ти ли? В ролята на гласа на разума? Пумпал, аз съм идиот, но дори аз не бих повярвал на подобно нещо.

Ухилих се, след това се присъединих към Нед, когато ускори до Маг-1.2 в опита си да настигне креляните. За съжаление, пилотите на ЗСД се отклониха надясно — право в тунел, който отвеждаше още по-дълбоко в недрата на старата станция.

От една страна не можех да повярвам, че правим подобно нещо. Да летим през древна метална структура, докато тя се е устремила към земята! Колко ни оставаше преди това нещо да се стовари долу? Едва ли разполагахме с повече от няколко минути.

Стиснах зъби, отпуснах дросела също като Нед и завих, последвах креляните в тунела. Вътре блестяха червени светлини, които се размазаха, докато прелитахме покрай тях на Маг-1.2, и без това опасна скорост за затворено пространство. Не смеех да бързам повече, но един бърз поглед към сензора за близост показа, че креляните са все още извън обсега на ОМП.

Нед стреляше с деструктора си и аз последвах примера му — но както Коб ни беше предупредил, прицелването беше трудно, дори с шест цели скупчени пред нас. Крелянските щитове лесно се справиха с няколкото изстрела, които попаднаха в целта.

Далече пред нас нашите пилоти се захванаха за стената със светлинни копия и завиха по нов тунел. Креляните ги последваха, не толкова умело. Пронизах стената с моето светлинно копие, след това направих остър завой, за да ги последвам. Грав кап се включи, пое джи форса и не позволи да бъда лепната смазана за седалката.

Използвах го максимално, докато летяхме през вътрешността на кораба и правехме завой след завой — движехме се толкова напрегнато и бързо, че не можах да стрелям нито веднъж. Вниманието ми бе напълно погълнато от движенията на креляните — използвах ги да ми показват къде да насоча следващия изстрел със светлинно копие. Завой, отпускане, заобикаляне, копие, завой. Повторение.

— Още… малко… по-близо… — обади се Нед.

Копие. Завой. Отпускане.

— Имам обновен план за битката — заяви доволно Ем-бот.

Пред мен един крелянски кораб пропусна завоя и закачи странично стената на тунела. Щитът пое удара, но той запрати кораба към отсрещната стена. Неочакваната, силна експлозия ме накара да намаля скоростта. Завих, едва избегнах стената, боклуците и искрите, които пропукаха по щита на кораба ми.

— Съвсем забрави, че съм тук, нали? — рече Ем-бот.

— Заета съм — отвърнах през стиснати зъби. Нед не намали при експлозията — всъщност той продължаваше да напредва на свръхскорост, приближаваше Маг-1.5 в опита си да се добере до оставащите креляни.

Ускорих, за да го настигна, но това ми се стори прекалено. И наистина беше прекалено дори за мен.

— Мога просто да се върна в състояние на хибернация, ако не искаш да си говорим — уведоми ме Ем-бот. — Но ще ти липсвам, ако го направя, нали?

— Разбира се.

— Вие хората сте толкова сантиментални! Ха-ха-ха. Между другото, разполагаш с точно три минути и половина, докато станцията се удари в земята. Може и по-малко, тъй като креляните започнаха да я обстрелват.

— Какво?

— След като повечето от вашите кораби се оттеглиха, креляните се съсредоточиха над станцията, опитват се да ви я измъкнат изпод носовете. Струва ми се, че едни бомбардировачи подготвят експлозиви отгоре, а обикновените изтребители навън унищожават всички подемни пръстени, за да падне по-бързо.

— Ангели небесни. Сигурно можем да построим няколко ескадри със спасеното от тази станция. — Креляните нямаха намерение да позволят подобно нещо да се случи.

Но защо ще позволят това нещо да падне? Защо не го унищожат, когато е високо?

Опитите да разбера мотивите на врага бяха пълна загуба на време. Завих отново след Нед. Едва различавах вражеските изтребители; те успешно ни бяха избягали.

Далече пред нас яркото оранжево на експлозия освети тунелите. Един от корабите, които се опитвахме да защитим, току-що беше унищожен.

— Нед! — извиках в радиото. — Тази станция пада. Трябва да се измъкнем!

— Не. Трябва да помогна!

Прицелих се, стиснах зъби, рискувах да го пронижа със светлинното копие. Блестящата червена линия от светлина се лепна за него и щитът му пропука. Овладях бустера, след това завъртях кораба на подемния пръстен и извих в обратната посока, потеглих го назад, забавих кораба му.

— Пусни ме! — изкрещя той.

— Нед… Не можем да помогнем. Все още не сме достатъчно добри за подобно нещо. Звезди над нас, истинско чудо е, че оцеляхме в това скоростно препускане през тунелите.

— Но… но…

Изтребителите ни теглеха в различни посоки, свързани от светлинно въже.

— Страхливка — прошепна той.

Думата ме перна като шамар. Не бях — не бе възможно…

Страхливка.

— Изключвам моя бустер — реши той. — Освободи и твоя, иначе ще се размажем в стената.

Аз преглътнах онова, което се канех да избълвам, след това изключих и едва тогава освободих светлинното копие. Все още падахме, но някъде в далечината, цялата структура пъшкаше и се тресеше.

— Накъде? — попита той. — Накъде да поемем?

— Не знам.

Ем-бот издаде звук като прочистване на гърло.

— Искаш ли инструкции как да избягаш горящия смъртоносен капан, в който по една нещастна случайност се озова…

— Да! — сопнах се аз.

— Няма нужда да се ежиш. Лети напред, докато не ти кажа, след това завий наляво.

— Следвай ме! — казах на Нед, натиснах дросела напред и полетях. Минавах през тунели, а светлината на бустера ми се отразяваше в изоставените метални стени. Нед ме следваше.

— Ляво по тунела точно отпред — насочи ме Ем-бот. — Браво. Сега два тунела — не, не този — там. Сега по този.

Използвах светлинното копие, за да направя рязък завой.

— Имаш малко по-малко от две минути преди да загинеш в пламъци и аз ще остана с Дърдорко и охлюва. Така и не можах да установя кой от двамата е по-досаден за разговори. Сега по тунела над теб.

Следвах инструкциите му, стрелках се по влудяващо сложна мрежа от завои и тунели. Звуците навън ставаха все по-ясни. Огъваше се метал. Тресеше се. Глухи експлозии.

Пот напои вътрешната страна на шлема ми. Бях насочила цялото си внимание към летенето, бях погълната от него, посветена на оцеляването. Съсредоточена.

Макар нито за миг да не изгубих контрол над летенето, част от мен се почувства напълно объркана. Вътрешността на шлема започна да става безобразно гореща и можех да се закълна, че чувам гласове в главата си. Просто части от думи.

… детонира…

… завой…

… бустер…

Двамата с Нед изскочихме в подобното на пещера помещение в самия край на корабостроителницата. Вниманието ми се разми от облекчение и вече нямах нужда от напътствията на Ем-бот, за да се насоча към блестящата дупка в стената.

С Нед се стрелнахме през нея и едва не се забихме в земята. Корабостроителницата почти се беше блъснала в земята.

Изтеглих се нагоре, огледах сиво-синкавата повърхност и вдигнах облаци от прах. Нед изруга тихо. Бяхме попаднали в непрекъснато стесняваща се пролука между станцията и земята.

— Креляните току-що детонираха няколко мощни експлозиви върху корабостроителницата — уведоми ме Ем-бот.

Насочих се напред под чудовищната структура. Стоманеният покрив над нас се сниши, парчета метал се откъртваха и падаха около нас, целостта на корабостроителницата бе нарушена.

— При настоящата скорост няма да избягате от взривната вълна.

— Свръхскорост, Нед! — изкрещях аз и натиснах дросела напред. — Маг-10! — Грав капс се включиха, но бързо се изхабиха и аз усетих как се лепвам за седалката.

Лицето ми натежа, кожата се опъна около очите и устата. Ръцете ми натежаха като олово и се опитаха да се изплъзнат от контрола.

Пред нас бе единственият път към свободата, който с всяка секунда се стесняваше.

Моят Поко започна да се тресе, когато достигнах Маг-10, след това се качих на Маг-10.5, вибрациите станаха по-силни, щитът ми припламна от неочакваното съпротивление.

За щастие скоростта се оказа достатъчна. Двамата с Нед изскочихме изпод корабостроителницата, а секунда по-късно тя се стовари на земята и разпръсна прах и отломки след нас. При тази скорост бързо избягахме и от летящите късове, и от звука на катастрофата, тъй като бяхме надминали няколко пъти скоростта на звука.

Изпуснах сдържания въздух и започнах да намалявам бавно. Корабът спря да се тресе.

Нед бе до крилото ми, когато обърнахме и в тези секунди след като избягахме, се добрахме достатъчно далече, за да не видим облака прах от разбилата се корабостроителница. Сензорите ми почти не регистрираха шоковата вълна, когато тя най-сетне ни настигна на път към сборния пункт с останалите.

Най-сетне пристигнахме достатъчно близо, за да видим огромния облак прах, който катастрофата бе причинила. Корабостроителницата представляваше огромна черна сянка сред прахта, а над нея се носеха по-малки частици. Крелянските кораби бяха направили нужното, за да не може да се спаси нищо ценно от огромната станция. Подемните пръстени често можеха да се вземат от паднали отломки, но концентрираният огън от деструктори — или силната горещина от подходяща експлозия можеха да ги съсипят.

— Най-сетне — въздъхна Джорген, когато се строихме при ескадрата. — Къде, в името на звездите, ви беше акълът и на двамата?

Не отговорих, вместо това преброих корабите на екипа. Бяха седем, включително моят. Всички бяхме успели. Бяхме потни, разтърсени и сериозни — почти никой не каза нищо, когато се срещнахме с ескадра Бурен прилив, за да се върнем в базата. Поне бяхме живи.

Страхливка.

Гласът на Нед звучеше в ушите ми и ме разсейваше повече от топлината на сензорите в шлема ми или сюрреалистичната посока, в която бяха поели мислите ми, докато летяхме. Наистина ли бях чула гласове?

Не бях страхливка. Понякога ти се налага да се оттеглиш. Целият ЗСД беше изтеглен от битката. Не бях по-малко войник, защото бях убедила Нед да избягаме. Нали така?

Стъмваше се, когато кацнахме на площадката. Свалих си шлема и излязох от кокпита напълно изтощена. Джорген ме чакаше пред стълбата.

— Все още не си ми отговорила — заяде се той. — Оставих те на мира по време на връщането, защото съм сигурен, че си разтърсена, но е крайно време да ми дадеш обяснение. — Той ме хвана за ръката и я стисна. — За малко да убиеш Нед в тази недомислица.

Въздъхнах, след това погледнах ръката му.

Той внимателно ме пусна.

— Въпросът остава — не спираше той. — Това беше истинска лудост, дори за теб. Не мога да повярвам, че…

— Колкото и да ми се иска аз да съм лудата, Досадник, в момента съм твърде уморена, за да те слушам. — Кимнах към кораба на Нед в сумрака. — Той влетя вътре. Аз го последвах. Да не би да предпочиташ да го бях оставила сам?

— Нед ли? — попита Джорген. — Той е прекалено разсъдлив за подобна проява.

— Може би останалите му влияем. Знам само, че имаше два изтребителя Сиго от ескадра Нощна буря, които си имаха опашка и Нед не искаше да ги остави.

— Ескадра Нощна буря ли? — попита Джорген.

— Да, защо?

Джорген мълчеше, след това се обърна и тръгна към кораба на Нед. Аз го последвах, чувствах се напълно скапана, главата започваше да ме боли по много странен начин — сякаш имах иглички в очите. Корабът на Нед беше празен, той не беше с останалите, които се събраха в стаята близо до площадката, за да свалят защитните костюми. Смееха се заедно, след като стресът от битката беше намалял.

Джорген пое по пътеката между площадките и аз го последвах, напълно объркана, докато не стигнахме при редица от седем изтребителя клас Сиго, маркирани с логото на ескадра Нощна буря. Те се бяха прибрали преди нас и пилотите им вече бяха влезли и оставили корабите на наземния персонал.

Нед бе коленичил на паважа между две празни места в редицата.

— Какво става? — попитах Джорген.

— Братята му, Пумпал. Те бяха партньори, Нощна буря Шест и Седем.

Пилотите, които следвахме. Онези, които сега вече стана ясно, че са намерили смъртта си в тъмните тунели.