Брандън Сандърсън
Към небето (20)

18.

Тази нощ не спах много.

Няколко часа помагах на Дърдорко да огледа Ем-бот — той държеше да проучи всичките повреди. Накрая обаче очите ми започнаха да се затварят. Приятелят ми все още се държеше, затова разпънах постелка и използвах Кърваво писмо за възглавница.

Всеки път, когато се унасях, се събуждах от гласа на Дърдорко, който говореше на кораба.

— Значи си… машина, но можеш да мислиш.

— Всички машини „мислят“, за да реагират на въведените данни. Аз съм просто по-сложен по отношение на изпълнимите отговори и на данните, които познавам…

Отново се унесох.

— … можеш да обясниш какво не е наред.

— Депата ми със спомени са повредени, затова не мога да предложа друго, освен повърхностни обяснения — но може би те ще бъдат достатъчни.

Обърнах се на една страна и отново заспах.

— … не знам откъде произхождам, въпреки че фрагмент от спомените ми намеква, че съм създаден от човешки същества. Не съм сигурен обаче дали съществуват други същества освен човешките. Сигурно мога да отговоря на този въпрос след като…

Към шест сутринта потрих очи и седнах. Дърдорко седеше под отворения панел и се занимаваше с нещо под кораба. Приседнах до него и се прозях.

— И сега какво?

— Невероятно — призна той. — Каза ли на Коб за него?

— Все още не съм.

— Защо отлагаш? Искам да кажа, че това нещо може да доведе до пробив в битките срещу креляните.

— На теория може — отвърнах, — хората са го имали в началото на войната с креляните. Това обаче не им е помогнало.

— Държа да подчертая — намеси се Ем-бот, — че това „чудо“ слуша.

— И? — попитах и се прозях отново.

— Смята се, че е невъзпитано хората да говорят за друг, който присъства на разговора, а те да се правят, че го няма.

— Не те разбирам, Ем-бот — заяви Дърдорко и се изправи. — Казваш, че подобни неща не те интересуват, нали?

— Очевидно не. Аз съм логично мислеща машина с тънък слой симулирани емоции.

— Добре — съгласи се Родж. — Това има смисъл.

— Независимо от това е невъзпитано — добави Ем-бот.

Погледнах Дърдорко, след това посочих към кокпита.

— Значи, имаме си вълшебен говорещ кораб с тайнствена технология. Искаш ли да ми помогнеш да го оправим?

— Сами ли? — недоумяваше той. — Защо?

— За да го задържим. И да летим на него.

— Сега вече си част от ЗСД, Пумпал! Не ти трябва престарял, повреден кораб.

— Все още съм тук — подчерта Ем-бот. — Просто да знаете.

Наведох се напред.

— Дърдорко, аз не съм в ЗСД. Аз съм в класа на Коб.

— И какво от това? Ще завършиш. Не ме интересува колко човека ще пусне — ти ще бъдеш една от тях.

— А след това? — попитах и усетих, че ми става студено — обзе ме страх, който никога не бях изричала, въпреки това той ме преследваше още от първия ден. — Коб каза, че може да вземе когото пожелае в класа си. Ами ако издържа? Властта му е дотук, Дърдорко.

Той погледна гаечния ключ, който стискаше.

— Страх ме е, че адмиралът няма да ми позволи да се кача на кораб — признах. — Страх ме е, че ще измисли някаква причина да ме изрита в мига, в който Коб вече не ме защитава. Страх ме е, че ще изгубя всичко, Дърдорко. Небето. — Погледнах към кораба, чиито светлини по фюзелажа светеха. — Той е стар, но също така е моята свобода.

Той продължаваше да гледа скептично.

— Помисли само какво забавление ще бъде — продължих. — Да ровиш вътре в древен кораб. Помисли си само какви тайни можеш да откриеш! Може би Ем-бот е с отживяла технология, но може и да не е. Няма ли да е забавно поне да се опитаме да го поправим сами? Ако не се получи, по-късно можем да го предадем.

— Добре — примири се Дърдорко. — Добре, престани да ме убеждаваш. Ще се опитам, Пумпал.

Усмихнах му се широко.

Той погледна кораба.

— Страхувам се, че това не ми е по силите. Бустерите са съсипани. Двамата с теб не можем да възстановим подобно нещо. Сигурен съм, че ще има други части, които трябва да бъдат подменени или оправени с инструменти, каквито нямаме. — Той се замисли за момент. — Въпреки че…

— Какво? — попитах.

— Едно от предложенията ми за работа — призна той, — е от елитния инженерен корпус, хората, които се занимават с поправките на изтребителите — и хората, които разработват дизайна. Те имат най-добрите лаборатории, най-доброто оборудване…

Закимах ентусиазирано.

— Звучи съвършено.

— И без това обмислях дали да не приема предложението им — разказваше той. — Казаха ми, че през следващите два месеца мога да стажувам при тях, да се науча какво се прави в работилниците… Бяха много впечатлени, ама много, от резултатите ми от теста и познанията ми по устройството на корабите и напредналото инженерство.

— Това е, Дърдорко. Страхотно.

— Не обещавам нищо — продължи той. — Може би ако им задавам подходящите въпроси, мога да ги накарам да ми покажат как да поправя някои части на Ем-бот. Трябва обаче да се справя, без да събудя подозренията им. И пак ще имаме нужда от резервни части. Поне един бустер с нормални размери.

— Аз все някак ще намеря.

— Само не ми казвай откъде ще го вземеш — повиши глас той. — Може би когато цялата тази работа гръмне, ще мога с чиста съвест да заявя, че не знам нищо за каквито и да било кражби, които ти си извършила.

— На малка емблема на енергийната матрица пише „Собственост на семейство Уейт“ — обади се услужливо Ем-бот. — Изглежда е била изтръгната доста неумело от малко шаси. Със син цвят, ако мога да съдя по издрасканата боя в ъгъла.

Дърдорко въздъхна.

— Колата на Джорген? Ти сериозно ли?

Насилих се да се усмихна.

— Стажът ще ми отнема доста време всеки ден — предупреди той и потри брадичка. — Но ще мога да посветя останалата част от времето си на това, ако се налага. Ще трябва обаче да измисля нещо за пред родителите си.

— Кажи им, че стажът изисква много време — предложих. — И че ще отнема по-голямата част от времето ти.

— Но — намеси се отново Ем-бот — това не е вярно, нали?

— Не — отвърнах. — Но на кой му пука?

— На мен — натърти машината. — Защо ти трябва да говориш нещо, което не е истина?

— Ти можеш да симулираш чувства — продължих, — но не и лъжи, така ли?

— Изглежда… някакъв код ми липсва — подчерта Ем-бот. — Интересно. Я, какви интересни гъби!

Намръщих се, след това погледнах настрани, където Кръвожадния се беше качил на една скала.

— Ангели небесни — подхвърли Дърдорко. — Откачени неща има тук, близо до повърхността. — Той потръпна. — Можеш ли… да направиш нещо с това нещо?

— Това нещо се казва Кръвожадния — представих му аз охлюва, — и той е моето талисманче. Не го наранявай, докато ме няма. — Наведох се и си взех раницата. — Трябва да вървя в час. Ти надолу ли ще се отправиш?

— Не — отвърна той. — Предположих, че може и да не се върна известно време, затова написах на нашите бележка, в която казах, че отивам на среща с работодатели. Те ще решат, че съм станал преди тях. Ще си тръгна по-късно — искам преди това да прегледам кабелите.

— Супер — съгласих се аз. — Ако си още тук, когато се връщам вечер, ще ти помагам с ремонта. Ако ли не, оставяй ми бележки, в които да пише как да ти помогна. — Поколебах се. — Не забравяй, аз съм малко тъпа в тези неща. Така че най-добре да ми даваш лесни — но дразнещи — задачи.

Дърдорко се усмихна отново, настани се на един камък и погледна Ем-бот. Очите му грееха както по времето, когато започнахме да обмисляме как да станем пилоти. Когато го видях така запален, за пръв път си казах, че тази работа може и да се получи. Незнайно как, но планът можеше да проработи.

— Чакай — спря ме Ем-бот. — С него ли ме оставяш?

— Довечера ще се върна — обещах.

— Разбирам. Може ли да дойдеш при кокпита, за да поговорим насаме?

Погледнах кораба и се намръщих.

— Не искам да обяснявам пред публика защо те харесвам повече от инженера — добави Ем-бот. — Ако той ме чуе да обсъждам — надълго и нашироко — недостатъците му, които няма начин да се променят, може да се почувства нищожен или отчаян.

— Тази част ще бъде направо върхът — изви очи Дърдорко. — Може да намерим начин да изключим личността.

Качих се вътре в пилотската кабина. Капакът се спусна и се затвори със съскане.

— Всичко е наред — успокоих Ем-бот. — Дърдорко е свестен човек. Той ще се погрижи за теб.

— Аз, разбира се, разигравам сценария, в който хората напълно неразумно показват предпочитание към един или друг. Въпреки това може ли да не отиваш?

— Извинявай, но трябва да се науча как да се бия с креляните. — Намръщих се на тона на робота. — Какво има? Нали ти казах, че Дърдорко е…

— Готов съм да приема думите ти поне докато той не докаже обратното. Тъкмо в това е проблемът: изглежда съм изгубил собственика си.

— Аз мога да бъда новият ти собственик.

— Не мога да си сменям собствениците без установения, автентичен код — обясни той. — Който току-що установих, че не помня. Проблемът обаче е по-голям от този незначителен факт. Не помня мисията си. Не знам откъде съм. Не знам каква е целта ми. Ако бях човек, щях да съм… уплашен.

Как да отговоря на това? Уплашен изтребител, а?

— Не се тревожи — отвърнах. — Ще ти дадем нова цел — да унищожиш креляните. Ти си изтребител, Ем-бот. Сигурна съм, че това „ем“ означава нещо вълнуващо. Мародербот… мракоубийственбот. Могъщбот. Това е, сигурна съм. Ти си бойна машина, която сее смърт, създадена, за да изпържи креляните и да спаси човечеството.

— Не се чувствам като машина, която сее смърт — отвърна той. — Не се чувствам като кораб на смъртта.

— Аз ще променя това — обещах. — Вярвай ми.

— А мога ли да ти вярвам, че тези думи не са… лъжи? Като онези, които трябва да бъдат казани на семейството на инженера?

Браво. Той ме захапа по-бързо, отколкото бях очаквала.

— Трябва да те помоля — продължи Ем-бот по-тихо, — да не разказваш на другите за мен. Предполагах, че си го разбрала по-рано, когато обяснявах какви са заповедите ми. От мен се иска да се „притая“, което е другият начин да се каже, че трябва да остана незабелязан. Не трябваше да разказваш за мен на инженера.

— А иначе как да те поправя?

— Не знам. Спенса, аз съм изкуствен интелект — компютър. Длъжен съм да следвам дадените ми заповеди. Моля те. Не можеш да ме предадеш на ЗСД. Не бива да говориш за мен пред никого.

Това щеше да се превърне в проблем. Исках да накарам това нещо да лети и щом го направех, означаваше, че ще мога да летя, за да помагам в битките срещу креляните. Ако не успеехме да го поправим… тогава трябваше да го предам. Каквото и да мислех за Железен юмрук, не можех да живея в този кораб завинаги. Не и ако той щеше да помогне за оцеляването на човечеството, вместо то да бъде изтребено.

Отворих уста, за да продължа спора с Ем-бот, когато две светлини заблестяха на таблото.

— Многобройни форми нахлуват през атмосферата. Засичат ги късообхватните ми сензори — избълва Ем-бот. — Към планетата падат отломъци, последвани от четирийсет и три кораба.

— Четирийсет и три? — ахнах аз и погледнах сензора. Късият му обхват очевидно беше доста дълъг по нашите стандарти. — Леле. Значи можеш да забелязваш, когато падат отломки?

— С лекота.

Това вече беше доказателство, че ЗСД могат да използват тази технология. Нашите скенери не бяха толкова чувствителни и точни. Този факт веднага ме накара да се почувствам неловко.

Но четирийсет и три крелянски кораба? Най-много изпращаха по сто, така че това беше значителна мощ. Натиснах копчето за отваряне на капака, след това излязох навън и скочих на една скала.

— Креляни — подвикнах на Дърдорко. — Голяма битка.

— Тук в опасност ли сме?

— Не, идват от другата посока. Само че кадетите вече се обучават достатъчно дълго и Железен юмрук е започнала да ги включва в битките като поддържащи части. Ескадра Огнена буря излетя преди два дни.

— Е, и?

— Трябва да вървя. За всеки случай.