Брандън Сандърсън
Към небето (56)

51.

Не би трябвало да можеш да мислиш в такива моменти. Всичко би трябвало да се случва за един-единствен миг.

Ръката ми посегна инстинктивно към ръчката за катапултиране между краката. Корабът ми падаше неконтролируемо, спираловидно, нямаше контрол на височината. Щях да се разбия.

Застинах.

Наоколо нямаше друг. Ако аз не успеех да ги спра, креляните щяха безпроблемно да унищожат Огнен рай.

Ако се разбиех, това щеше да бъде краят.

Ударих с ръка дросела. С другата ръка освободих атмосферното гребло и оставих кораба си напълно на прищевките на въздуха. След това тласнах дросела напред и включих на свръхскорост.

Навремето корабите са летели точно така. Трябваше ми старовремско повдигане, което идваше със скоростта.

Корабът ми се разтресе за един лудешки момент, но аз стиснах контролната сфера и изправих носа.

Хайде, хайде!

Усетих, че се получава. Постарах се да си върна контрола над елероните и усетих как джи форсът намалява, докато корабът ми се изправяше. Можех да успея. Аз…

Плъзнах се по земята.

Грав капс преминаха в червената скала на мига, защитиха ме от удара. За съжаление, не бях си върнала контрола достатъчно бързо и корабът не се беше вдигнал достатъчно.

Той се провлачи по земята и вторият удар ме тласна напред, изкара ми въздуха. Горкият ми Поко се плъзгаше по прашната повърхност, кокпитът се тресеше. Капакът се разби и аз изпищях. Нямах никакъв контрол. Просто трябваше да се стегна и да се надявам, че Грав капс са имали достатъчно време да се презаредят между…

ХРАС.

С раздиращ звук на смачкан метал, Покото спря.

Увиснах на коланите, замаяна и светът се завъртя около мен. Изпъшках, опитах се да си поема дъх.

Зрението ми постепенно се върна. Тръснах глава, след това успях да се отпусна на една страна и да погледна през счупения капак. Корабът ми вече не съществуваше. Бях се размазала в склона, а докато се плъзгах и двете ми крила се бяха откъснали, както и огромно парче от корпуса. В момента бях на стол, привързан към тръба. Дори предупредителните светлини на контролния панел бяха угаснали.

Бях се провалила.

— Изтребителят свален — съобщи някой на командването по радиото в шлема ми. — Бомбардировачът продължава да напредва. — Гласът стана по-тих. — Вече е в зоната на смъртта.

— Тук Звездна пет — разнесе се гласът на Артуро. — Позивна Амфи. С мен са Звездна две и шест.

— Пилоти? — чух гласа на Железен юмрук. — На частни изтребители ли летите?

— Нещо такова — отвърна той. — Ще ви оставя вие да обясните на родителите ми.

— Пумпал — обади се някой от командването. — Докладвай. Видяхме контролирана катастрофа. Корабът ти в движение ли е?

— Не — отвърнах прегракнало.

— Пумпал? — заговори Кималин. — О! Какво си направила?

— Очевидно нищо — отвърнах, без да крия разочарованието си, докато се опитвах да се освободя от коланите. — Скапаните неща заяждат.

— Пумпал — продължиха от командването. — Евакуирай се от мястото на катастрофата. Идват креляни.

Идват креляни ли? Извих врат и погледнах назад през счупения капак. Този черен кораб — един от четирите, които се отделиха от бомбардировача — направи завой, за да провери катастрофата. Очевидно не искаше да се върна във въздуха и да ги атакувам отзад.

Черният кораб летеше ниско, приближаваше към мен. Знаех, че няма да остави оцеляването ми на късмета. Искаше мен. Знаеше.

— Пумпал? — повикаха ме от командването. — Махна ли се оттам?

— Не — прошепнах. — Коланите ми заядоха.

— Идвам! — обади се Кималин.

— Не! — нареди Железен юмрук. — Вие тримата се фокусирайте над бомбардировача. И без това сте твърде далече.

— Тук Бурен прилив осем — заговори Джорген. — Пумпал, идвам! Време шест минути!

Черният крелянски кораб откри огън по смачкания ми изтребител.

В същия момент черна сянка мина над нас, прелетя над хълма пред мен и върху мен се посипа прах. Деструкторите на врага попаднаха върху щита на новодошлия.

Какво?

Огромен изтребител с остри крила… във формата на буквата W.

— Тук позивна Мелез — прозвуча дрезгав глас. — Дръж се, хлапе.

Коб. Коб летеше на Ем-бот.

Коб изстреля светлинното си копие, с опитна ръка прониза черния крелянски кораб, докато двамата се разминаваха. Ем-бот беше много по-масивен. Той изтегли крелянския убиец също както господар дръпва куче за каишката, след това направи добре обмислена маневра, описа с него невиждана арка и го разби в земята.

— Коб? — повиках го аз. — Коб?

— Доколкото си спомням — заговори той по радиото ми, — казал съм да катапултирате при подобни ситуации, пилот.

 

 

— Коб? Как? Какво?

Ем-бот се спусна до кораба ми — до онова, което бе останало от него — след това се приземи на подемния си пръстен. С малко повече усилия успях най-сетне да се измъкна от коланите.

Едва не паднах, когато скочих от развалината и затичах напред. Скочих на една скала, след това се качих на крилото на Ем-бот, както много пъти преди това. Коб седеше в отворения кокпит, а до него бе поставено радиото, което му върнах. Същото, което…

— Здравей! — поздрави Ем-бот от кокпита. — Ти едва не умря, затова ще кажа нещо, което да те разсее от главоблъсканицата, над която размишляваш, и мисли за смъртността! Ужасни обувки.

Разсмях се, почти истерично.

— Не исках да бъда предсказуем — добави Ем-бот. — Затова казах, че са ужасни. Всъщност, мисля, че тези обувки са хубавки. Моля те, да не помислиш, че съм излъгал.

Вътре в кокпита Коб трепереше. Ръцете му се тресяха, той гледаше право напред.

— Коб — възкликнах, — ти си се качил в кораб. Летял си.

— Това чудо — рече той, — е откачено. — Обърна се към мен и сякаш едва сега се изтръгна от унеса си. — Помогни ми. — Освободи се от коланите и аз му помогнах да слезе.

Ангели небесни. Той изглеждаше ужасно. Летеше за пръв път от години и това му бе дошло повечко.

Смъкна се от крилото.

— Трябва да качиш този бомбардировач отново в небето. Не му позволявай да се взриви и да ме изпари. Все още не съм си изпил следобедното кафе.

— Коб — казах аз и погледнах от него към крилото. — Аз… струва ми се, че чух креляните в ума си. По някакъв начин успяват да ти влязат в мислите.

Той протегна ръка и стисна китката ми.

— Няма значение, лети.

— Ами ако направя същото като него? Ако се обърна срещу приятелите си?

— Няма — отвърна Ем-бот от кокпита.

— Ти откъде знаеш?

— Защото можеш да избираш — заяви Ем-бот. — Ние можем да избираме.

Погледнах към Коб, но той сви рамене.

— Кадет, на този етап какво имаме да губим?

Стиснах зъби, след това се отпуснах в познатия кокпит на Ем-бот. Сложих си шлема, след това се закопчах и бустерът се включи.

— Аз го повиках — заяви доволно Ем-бот.

— Но как? — попитах. — Ти се беше изключил.

— Ами… не се бях изключил напълно — обясни машината. — Вместо това мислех. Продължавах да мисля. И не спирах да мисля. Тогава те чух да ме викаш. Молеше ме за помощ. И тогава… Написах нова програма.

— Не разбирам.

— Беше съвсем простичка програма — обясни той. — Тя редактира една от точките в базата ми данни, докато не гледах и замени едно име с друго. Аз съм длъжен да следвам командите на пилота си.

От високоговорителите зазвуча глас. Моят глас.

— Моля те — говорех аз. — Имам нужда от теб.

— Аз си избрах нов пилот.

Коб се отдръпна и аз поставих ръце на контрола, вдишах и издишах, почувствах…

Спокойствие.

Да, спокойствие. Това чувство ми напомни как през първия ден в пилотската школа се почувствах спокойна, докато влизах в битка. Бях впечатлена, че изобщо не се страхувам.

 

 

Тогава бях невежа. Бях пълна с храброст и високомерие. Предполагах, че знам какво е да съм пилот. Мислех си, че ще успея да се справя.

Сегашното спокойствие беше нещо подобно, същевременно тъкмо обратното. Това бе спокойствие, продиктувано от опита и разбирането. Щом се вдигнахме във въздуха, открих, че ме завладява съвсем различна самоувереност. Тя не беше родена от приказките, които обичах, нито бе наложено чувство за героизъм.

Аз знаех.

Когато ме свалиха първия път, аз катапултирах, защото нямаше смисъл да умра с кораба си. Когато обаче имаше значение, когато бе жизненоважно да защитя кораба си дори с най-малкия шанс за успех, бях останала в кокпита и се опитах да задържа изтребителя си във въздуха.

Самоувереността ми беше тази на човек, който знае. Никой, никога няма да може да ме убеди отново, че съм страхливка. Нямаше значение какво разправят другите, какво мислят или твърдят.

Знаех какво представлявам.

— Готова ли си? — попита Ем-бот.

— За пръв път мисля, че съм готова. Искам всичката скорост, на която си способен. А, да и свали стелта.

— Наистина ли? — попита той. — Защо?

— Защото — отвърнах и натиснах дросела, — искам да видят какво ги сполита.