Брандън Сандърсън
Към небето (46)

42.

Дни по-късно, двете с Еф Ем се хранехме с ескадри Мастилница и Нощна буря, другите две кадетски ескадри, започнали по същото време като нас. От тях бяха останали общо шест човека, което означаваше, че сборната ни ескадра няма дори десет човека.

По-голямата част от разговора се въртеше дали трябва или не трябва да ни събират в една ескадра. Ако това се случеше, кое име щяхме да запазим? Еф Ем настояваше за съвършено ново име, макар аз да бях на мнение, че след като ние си имаме командир — другите две бяха загубили своите, — трябва ние да командваме.

Мълчах и дояждах бързо. Очаквах адмиралът да връхлети и да ме изгони. Храната беше невероятна и вместо стария закърпен гащеризон, получих три нови, които ми ставаха идеално.

Останалите кадети се притесняваха от завършването.

— Аз ще стана скаут — каза Забележка, шумно момче, подстригано на паничка. — Вече получих покана.

— Скучна работа — заяви Еф Ем.

— Наистина ли? — подхвърли едно от момичетата. — Мислех, че ще ти хареса, нали все говориш за „агресията на Дръзки“.

— Но пък се очаква — заяви Еф Ем. — Дори да съм добра в това, което върша.

Докато слушах, се питах дали семейството на Еф Ем също ще я изтеглят, въпреки че тя не беше дете на важни личности като Джорген, който щеше да започне работа в съвсем различна държавна структура. Разсеяно се запитах какво ли би било да присъствам на една от напудрените държавни вечери. Представих си какъв прекрасен скандал ще се разрази. Дъщерята на небезизвестния страхливец.

Всички, разбира се, щяха да бъдат твърде любезни и нямаше да кажат нищо, така че щяха да ме изтърпят, докато аз — като примитивна варварка — щях да сърбам супата, да се оригвам шумно и да се храня с ръце. Джорген просто щеше да извие очи.

Тази фантазия ме накара да се усмихна, но след това се намръщих. Защо мислех точно за Джорген?

Останалите на масата се разсмяха, когато някой спомена позивната на Артуро, която не можеха да произнесат.

— Сигурно е тихо в класната ви стая, откакто той напусна — отбеляза Драма, момиче с акцент, подобен на този на Кималин.

— Ще оцелеем — отвърна Еф Ем. — Въпреки че е странно, откакто го няма. Няма кой да ми обяснява нещата, които вече знам.

— Каква странна ескадра сте — отбеляза Драма. — Познавам Джорген и се обзалагам, че той не отваря уста, освен за да ви дава нареждания или да се заяде за нещо. Нали така? А Пумпал очевидно е мълчалива. Така че полетите ви вероятно преминават в мълчание. Нашата линия винаги бълбука от приказки, въпреки че сме само четирима.

Колегите й се защитиха добродушно, но аз се замислих над казаното за мен. Мълчалива ли? Те си мислеха, че съм мълчалива.

Напоследък бях доста резервирана. Но чак мълчалива? Не бих допуснала, че някой в живота би ме определил като мълчалива. Ха.

Обядът приключи и след като почистихме масата, Еф Ем кимна към спалното помещение.

— Ще си почиваш ли? Или ще потренираш?

— Нито едното, нито другото — отвърнах. — Тази вечер имам нужда от разходка. — Трябваше да проверя Ем-бот и Кръвожадния. Бяха минали няколко дни, откакто се видяхме за последно.

— Както кажеш. — Тя се поколеба. — Кажи, все още ли се притесняваш за Артуро? Той ще лети, само че няма да участва в мисии.

— Разбира се — отвърнах. — Знам. — Звезди. Дни по-късно тя си мислеше, че все още имам нужда от утеха.

Излязох от базата. Трябваше да отида и да потренирам, но се чувствах виновна, че съм оставила Ем-бот сам толкова дълго. На няколко пъти се отбивах, за да помагам на Дърдорко с бустера, но откакто живеех в базата, ми беше трудно да намирам време. Исках да се насладя на привилегиите, които ми бяха отказвани толкова дълго.

Светлината бе приглушена, за да покаже, че е нощ, въздухът беше хладен, докато вървях по познатия маршрут по прашната земя. Беше освежаващо да се махна от вида и мириса на Висина, отново да бъда под небето.

Стигнах пещерата и влязох със светлинното въже, стегнах се да чуя обичайното негодувание. Ем-бот никак не харесваше новото положение. Беше убеден, че ще изгние, че подпрограмите на личността му ще деградират, тъй като не се използват.

Стъпих на земята.

— Здрасти — подвикнах и гласът ми проехтя.

— Здрасти! — Кръвожадния беше на близката скала. Осветих го с гривната, след това го почесах по главата.

— Убийствен-бот — подвикнах в мрака.

— Трябва да обсъдим този прякор — рече гласът му. — Не съм се съгласявал да ме наричаш по този начин.

— Ако не си измислиш идейна позивна, някой друг ще ти измисли. — Усмихнах се, приближих до кораба като очаквах да започне да негодува за нещо друго. Той обаче мълчеше, когато приближих. Да не би нещо да не беше наред?

— Е? — започна той. — Е?

— Ами… — Сега пък какво бях направила?

— Развълнувана ли си? — попита той. — Направо да се пръснеш! Не е ли страхотно?

Страхотно ли?

Бустерът, сепнах се аз. Дърдорко беше приключил с инсталирането. Почти не бях проследила процеса — последните седмици бяха напрегнати. Инструментите му ги нямаше, наоколо беше почистено и на фюзелажа на Ем-бот бе оставена бележка.

Кръвожадния седеше на крилото близо до бележката.

— Тъпо изчадие, което единствено знае да имитира безсмислен живот — заяви той в тръбяща имитация на гласа на Дърдорко. — Ангели небесни! Ангели небесни! Ангели небесни! Ангели небесни и небесни ангели!

— Внимавай, момче — рекох аз. — С тази уста ще те вземат на мига в някой наземен екип.

Той издаде серия от блъскащи звуци, имитираше звука на чук в метал — нещо, което бе чувал непрекъснато през изминалите няколко седмици.

Посегнах към бележката. Приключих, пишеше в нея. Щях да го взема и да го тествам, но реших, че ти трябва да го пробваш първа. Освен това няма да се учудя, ако изкуственият интелект реши да ме катастрофира нарочно.

Работата по този кораб беше най-прекрасното време в живота ми (да не си посмяла да го кажеш на Ем-бот). Чертежите, които направих… нещата, които научих… аз ще променя ЗСД, Пумпал. Ще трансформирам начина, по който летим и се бием. Не само че ме одобриха за инженерния корпус, но ми предложиха пост направо при дизайнерите. Започвам утре.

Благодаря ти, че ми даде шанса да открия чрез тази работа собствените си мечти. Радвай се на кораба си. Надявам се той да се окаже точно това, за което си мечтала.

Отпуснах ръка и погледнах опасните, заострени крила на Ем-бот. Наземните светлини на кораба заблестяха, осветиха цялата му дължина. Моят кораб.

Моят. Кораб.

— Е? — обади се Ем-бот. — Ще летим ли?

— Ангели небесни, да!