Брандън Сандърсън
Към небето (31)

28.

Тази супа се оказа дори по-вкусна от кръвта на враговете ми.

При положение, че никога не бях вкусвала кръвта на враговете, може и да бях несправедлива към супата.

Вкусът й беше по-хубав, отколкото на супа. Имаше вкус на смях, на любов, на привързаност. Топлината й ме стопли отвътре като ракетно гориво. Сгуших се в одеялата, сложих огромната купа в скута си, докато Кималин и Еф Ем бъбреха.

Борех се със сълзите. Не биваше да плача.

Само че супата имаше вкус на дома. Не знам точно как и защо.

— Казах ти, че костюмът ще я накара да дойде с мен — обясняваше Кималин, седнала с кръстосани крака на леглото. — Черното е цветът на интригата.

— Ти си луда — размаха лъжица Еф Ем. — Имаш късмет, че никой не те видя. Хората от Дръзки вечно си търсят причина да се почувстват обидени и онеправдани.

— И ти си от Дръзки, Еф Ем — напомних й аз. — Родена си тук, също както и останалите от нас. Ти си гражданка на Обединените пещери на Дръзки. Защо винаги се преструваш, че си нещо различно?

Еф Ем се ухили доволно. Стори ми се, че на нея й допадна въпросът ми.

— Да си от Дръзки — започна да обяснява тя — не е просто националност. Това е начин на мислене, нагласа. „Истинският представител на Дръзки ще мисли по този начин“ или „Щом си от Дръзки, никога не трябва да се предаваш“ и разни подобни. Така че, по тяхната логика, мога да се оттегля от Дръзки по свой избор.

— А ти… искаш ли го? — наклоних глава на една страна.

Кималин ми подаде нов резен хляб.

— Тя мисли, че ти може и да си малко… агресивно-нападателна.

— Пак тази дума — отвърнах. — Че кой говори по този начин?

— Ерудитите — заяви Кималин и отпи от супата.

— Отказвам да се озова в капана и ограниченията на автокрацията и национализма — продължи Еф Ем. — За да оцелеят, нашите хора са станали по необходимост коравосърдечни, но също така сме се поробили. Повечето хора никога не задават въпроси и инатливо са прегърнали живота на послушание и покорство. Други са увеличили агресията до такава степен, че им е трудно да изпитват истински чувства.

— Аз имам истински чувства — натъртих. — И ще се бия с всеки, който твърди друго.

Еф Ем ме погледна.

— Аз настоявам за мечове на зазоряване — заявих и отхапах от хляба. — Но сигурно така ще се натъпча с хляб, че няма да мога да стана. Вие наистина ли ядете такива неща всеки ден?

— Ами ти какво ядеш, мила? — попита Кималин.

— Плъхове — отвърнах. — И гъби.

— Всеки ден ли?

— Слагах черен пипер на плъховете, но ми свърши.

Двете момичета се спогледаха.

— Срамота е за ЗСД онова, което адмиралът ти причини — подчерта Еф Ем. — Това е естествена проява на тоталитарната нужда от абсолютна власт над онези, които й се противопоставят — отличен пример за лицемерието на системата. Дръзки за тях не е „дързък“, освен ако не се противопостави на нещо.

Погледнах Кималин, но тя сви рамене.

— Тя е много запалена по тази идея.

— Поддържаме правителство, което е стигнало лимита си в името на обществената сигурност — продължи Еф Ем. — Хората трябва да говорят и да се вдигнат срещу висшата класа, която ги държи поробени!

— Висша класа като теб ли? — попитах.

Еф Ем погледна супата си, след това въздъхна.

— Ходя на сбирките на Недоволните, а родителите ми ме галят по главата и обясняват на хората, че това е просто фаза. Когато ме записаха за пилотската школа и… искам да кажа, че започнах да летя.

Кимнах. Тази част я разбирах.

— Предполагам, че ако стана известен пилот, ще мога да говоря за малките хора, нали така? Ще имам по-голяма възможност да променя нещата тук, отколкото в дълбоките пещери, където ще обличам бални рокли и ще седя безропотно до сестрите си. Нали така? Не мислиш ли, че съм права?

— Определено — отвърнах. — Това се връзва. Нали така, Страннице?

— Все й го казвам — обърна се към мен Кималин, — но ако ти го кажеш, ще има повече тежест.

— Защо аз? — попитах. — Еф Ем, ти не каза ли, че хора като мен имат неестествени емоции?

— Да, но ти няма как да си друга, освен продукт на обществото си! — заяви Еф Ем. — Не е твоя вината, че си кръвожадна топка от агресия и разрушение.

— Така ли? — наежих се аз. — Така ли ме възприемаш?

Тя кимна.

Страхотно.

Вратата към малката стая неочаквано се отвори и аз инстинктивно вдигнах купичката, реших, че все още топлата супа може да отклони нечие внимание, ако я хвърля в лицето на новодошлия.

Влезе Драйфа, слабата й фигура очертана на светлината от коридора. Небесни ангели. Дори не се бях сетила за нея. Другите две ме доведоха, докато тя все още беше на вечеря. Бяха ли се разбрали с нея какво смятат да правят?

Тя срещна погледа ми, след това побърза да затвори вратата.

— Донесох десерти — рече тя и вдигна малко вързопче увито в салфетка. — Досадник ме хвана, когато ги вземах. Мисля, че прави такива неща преди да си тръгне, за да вечеря с по-важни хора.

— Ти какво му каза? — попита Кималин.

— Казах му, че искам да похапна нещо късно вечерта. Надявам се да не е заподозрял нищо. Коридорът беше чист, нямаше нито военна полиция, никой. Май всичко е наред. — Тя махна салфетката и отвътре се показа шоколадова торта, която бе съвсем малко смачкана.

Наблюдавах я замислено, докато тя подаваше на всички ни по едно парче, след това се тръшна на леглото си и натъпка последната хапка в устата си. Това беше момичето, което почти не ми проговори през изминалите няколко седмици. Сега ми беше донесла торта. Останах облекчена, че няма да ме издаде, но иначе не знаех какво да мисля за нея.

Наместих се между одеялата и пробвах тортата.

Беше много, ама много по-хубава от месото на плъхове. Не се стърпях и простенах от удоволствие, при което Кималин се ухили. Седна в крайчеца на леглото на Драйфа, което не бе оправено сутринта. Леглото на Кималин беше грижливо изпънатото горно, с безупречни ръбчета и възглавница с дантели. Еф Ем беше от другата страна, с купища книги върху нощното й шкафче близо до таблата на леглото.

— И така… — започнах аз, докато си облизвах пръстите, — какво правите по цяла вечер?

— Спим — отвърна Драйфа.

— Дванайсет часа ли?

— Имаме лично време — обясни Еф Ем. — Обикновено плуваме в басейна, въпреки че Драйфа предпочита да вдига тежести. Имаме и стрелба по мишени с пистолети или допълнително време в центрофугата…

— Все още не съм се издрайфала в нея — рече Драйфа, — което, според мен, е напълно неподходящо.

— Драйфа ни научи да играем на уолбол — сети се Кималин. — Много е забавно да я гледаме как надиграва момчетата. Те винаги го възприемат като някакво предизвикателство.

— С това иска да каже, че е истинско удоволствие да видиш как Нед губи — подхвърли Еф Ем. — Той всеки път е толкова слисан… — Тя замълча, вероятно се сети, че никога повече няма да го видят да играе.

Стомахът ме присви. Плуване. Стрелба по мишена. Спорт? Знаех какво пропускам, но докато ми разказваха…

— Тази вечер няма да спортуваме — добави Кималин. — Нали сме болни. Ще бъде забавно, Пумпалче! Можем да си говорим цяла нощ.

— За какво? — попитах.

— Обикновени неща — сви рамене Еф Ем.

Кои неща бяха нормални?

— За… момчета ли?

— Звезди над нас, не — възмути се Драйфа и дръпна нещо от таблата над леглото. Показа тетрадка със скици, пълна с малки рисунки на кораби, които изпълняваха различни маневри. — Летателни стратегии!

— Драйфа се опитва да кръсти нови стратегии на себе си — отбеляза Еф Ем. — Ние решихме, че „Маневра Драйфа“ трябва да има поне няколко лупинга. Както онази на петнайсета страница.

— Мразя лупинги — заяви Драйфа. — Трябва да наречем това маневра Странница. Много е цветисто.

— Стига глупости — отвърна Кималин. — Незнайно как ще катастрофирам като се забия в себе си, ако направя толкова лупинги.

— Маневра Странница трябва да включва комплименти към врага, докато го застрелва — ухили се Еф Ем. — О! Ти разпиляваш прелестни искри, докато умираш! Трябва да си много горд със себе си. Браво!

Напрежението ми се оттече, докато момичетата показваха всички маневри, които бяха измислили. Имената бяха ужасни, но пък бе толкова приятно да си бъбрим, да общуваме и… просто да се чувствам желана. На свой ред нарисувах безобразно сложна маневра в тетрадката, нещо между лупинг на Алстром и двойно задно превъртане при страничен вятър.

— Откаченото е — отбеляза Еф Ем, — че тя сигурно ще успее да го изпълни.

— Да — потвърди Кималин. — Може би трябва да наречем излитането маневра Странница. Това е единственото, което мога безпроблемно.

— Не си чак толкова зле — успокои я Драйфа.

— Аз съм най-лошият пилот в ескадрата.

— И най-добрият стрелец.

— Което е едно нищо, ако умра преди да успея да отвърна на огъня.

Изсумтях, все още стиснала тетрадката на Драйфа. Обърнах на нова страница.

— Странница е страхотен стрелец, Драйфа, ти си страхотна в преследването на крелянски кораби. Еф Ем, ти си царицата на защитните маневри.

— Само дето не мога да уцеля и планина — оплака се тя. — Ако обаче има начин да ни съчетаят заедно, тогава ще се получи един страхотен пилот.

— Не можем ли да пробваме нещо такова? — попитах, докато скицирах. — Коб казва, че креляните непрекъснато се оглеждат за пилоти, които се отличават. Казва, че ако набележат някой, за когото решават, че е командир, концентрират огъня си към него.

— Е, и? — попита Драйфа и седна на леглото си. — Какво имаш предвид?

— Ако наистина са машини, може би им е заложено да преследват лидерите ни. Може да са набили това в машинните им мозъци до такава степен, че да следват командите до самия край.

— Това е малко прекалено — реши Еф Ем.

Погледнах раницата и портативното радио отстрани. Светлината примигваше. Ем-бот се беше опитвал да се свърже с мен, вероятно за да пита отново за гъби.

— Вижте — заговорих отново и се върнах към скицата. — Какво ще стане, ако подведем креляните да се съсредоточат над определен човек от ескадрата? Ако съсредоточат огъня си към Еф Ем, която е най-добрата в маневрирането, може да оставят другите на мира. Странница ще може да ги обстрелва. Драйфа изчаква и преследва онези, които са решили да свалят стрелеца.

Момичетата се приведоха към мен. Драйфа кимна, въпреки че Еф Ем поклати глава.

— Не съм сигурна, че ще оцелея, Пумпал. Може да се окажа с десетки опашки. Със сигурност ще ме свалят. Обаче… ти може и да успееш.

— Ти си най-добрият ни пилот — съгласи се Странница. — И не се страхуваш от нищо.

Химикалката ми спря да се движи и аз погледнах наполовина нарисувания летателен план, на който корабът на Странница бе отстрани и сваляше креляни. Бях нарисувала десетина кораба, които преследваха един пилот.

Какво ли щеше да е чувството, ако си на това място и знаеш, че по теб стрелят десетина вражески изтребители? Фантазията ми се разгоря и аз си представих невероятна, драматична битка. Експлозии, въодушевление и слава!

Само че в мен заговори друг глас. Тих, сериозен, шептящ: „Това не е реалност, Пумпал. Истината е, че ще бъдеш ужасена“.

— Ами… — облизах се. — И аз не знам дали мога да го направя. Ами… — Насили се и го кажи. — Понякога ме хваща страх.

Еф Ем се намръщи.

— Е, и?

— Така че част от онова, което казвам… то е… просто перчене. В действителност не съм чак толкова самоуверена.

— Искаш да кажеш, че си човешко същество ли? — обади се Кималин. — Благословени да са звездите. Кой да предположи.

— Звучиш така, сякаш правиш някакво върховно признание — съгласи се Еф Ем. — „Момичета, имам чувства. Те са ужасни.“

Изчервих се.

— За мен означава много. Като дете мечтаех за деня, в който ще летя и ще се бия. Сега, след като вече съм тук и изгубих приятели, ами… Боли ме. По-слаба съм, отколкото предполагах.

— Ако това те прави слаба — повиши глас Еф Ем, — значи аз съм напълно безполезна.

— Точно така — съгласи се Кималин. — Не си луда, Пумпалче. Просто си човек.

— Макар — добави Еф Ем, — и човек, който е напълно индоктриниран от бездушна система, създадена единствено да изплюва послушни патриоти, готови да се подчиняват на всяка заповед роби. Не се обиждай.

Забелязах, че Драйфа си мълчи по време на разговора. Беше се отпуснала по гръб на леглото си и гледаше нагоре.

— Можеш да признаеш тези неща пред нас — подкани ме Странница. — Всичко е наред. Ние сме екип. — Тя се наведе към нас с Еф Ем. — Тъй като сме честни и откровени… може ли да ви кажа нещо? Истината е, че аз измислям повечето от цитатите, които бълвам.

Замигах.

— Наистина ли? Значи Светицата никога не е казала тези неща.

— Не! — прошепна заговорнически Кималин. — Измислих ги сама! Просто не си признавам, защото не искам да изглеждам прекалено мъдра. Не е прилично.

— В момента целият ми свят е разтърсен, Страннице — заяви Еф Ем. — Имам чувството, че току-що ми каза, че горе е долу или дъхът на Драйфа ухае прекрасно.

— Я стига — възмути се Драйфа. — Да видим дали пак ще ти донеса торта.

— Говоря сериозно — натъртих аз. — Страхувам се понякога.

Може тайно да се окажа страхливка.

Еф Ем и Кималин омаловажиха думите ми. Увериха ме, че това не е така, признаха те как се чувстват. Еф Ем все още се имаше за лицемер, защото искаше да свали ЗСД, но същевременно искаше да лети с тях. Кималин притежаваше душата на умница, но бе възпитана като любезна светска дама.

Оценявах милото им държание, но ми хрумна, че Недоволната и момичето от Пещерата на изобилието може и да не са най-подходящите хора, които да разберат колко е важно за мен да не се страхувам. Затова оставих разговора да поеме в друга посока.

Говорихме си до късно през нощта и беше… прекрасно. Радвах се на искреността и приятелското им отношение. Нощта обаче напредваше и аз се почувствах необичайно притеснена. В някои отношения това бе един от най-хубавите дни в живота ми, но също така препотвърди онова, от което се страхувах. Че останалите се сближават с мен.

Мислите ми се лутаха, дори когато се ухилих на нещо, което Кималин каза. Имаше ли начин това да продължи? Колко често можеха момичетата да твърдят, че са болни? Кога щях да се върна?

Най-сетне, биологията започна да иска своето, затова Странница и Еф Ем отидоха да проверят тоалетната. Останах с Драйфа, която се унасяше. Не исках да я събудя, затова отидох да чакам до вратата.

— Знам как се чувстваш — рече неочаквано Драйфа.

Едва не подскочих.

— Ти будна ли си?

Тя кимна. Не ми се стори сънена, макар да можех да се закълна, че одеве я чух да похърква.

— Страхът не ни прави страхливци, нали? — попита тя.

— Не знам — отвърнах и пристъпих към леглото й. — Иска ми се да можех да го задуша.

Драйфа кимна отново.

— Благодаря ти — рекох, — задето позволи на другите да организират тази вечер. Знам, че да прекараш време с мен не е твой избор.

— Видях какво направи за Нед — заяви тя. — Наблюдавах те как летиш след него, как влезе в търбуха на онзи отломък.

— Не можех да го оставя сам.

— Да. — Тя се поколеба. — Мама разказваше истории за баща ти. Когато ме видеше, че се дръпвам на площадката за игра или се пазя от топката по време на тренировка. Разказа ми за пилота, който твърдял, че е храбрец, но вътре в сърцето си бил страхливец. „Да не си посмяла да петниш името на Дръзки“, казваше ми тя. „Да не си посмяла да се превърнеш в Преследвач…“

Трепнах.

— Не е нужно да сме такива — продължи Драйфа. — Това разбрах. Малко страх, малко история, тези неща не означават нищо. Важното е какво правим. — Тя ме погледна. — Извинявай за начина, по който се отнасях с теб. Беше просто от… от шок, когато разбрах. Но ти не си той, нито пък аз, независимо как се чувствам понякога.

— Баща ми не беше страхливец, Драйфа — заявих. — ЗСД лъжат за него.

Тя изглежда не ми повярва, въпреки това кимна. След това седна и вдигна юмрук.

— Не сме страхливки. Никакво отстъпление. Храбри до самия край, нали, Пумпал? Разбрахме се.

Посрещнах юмрука й с моя.

— Храбри до самия край.