Брандън Сандърсън
Към небето (32)

29.

Събудих се сгушена в многото одеяла и посегнах да пипна кокпита на Ем-бот, но ръката ми попадна на рамката на легло.

Ясно. Колко ли беше часът? Докоснах светлинната гривна, за да погледна часовника и стаята засия. Малко преди пет сутринта. Два часа до влизането ни в клас.

Трябваше да съм изтощена, тъй като си приказвахме до един. Колкото и да беше странно, чувствах се свежа. Може би умът ми знаеше, че ако искам да използвам тоалетните и да се почистя днес, трябва да го направя сега — докато всички останали в сградата спят.

Всъщност, най-доброто, което можех да направя, бе да се измъкна навън, за да ме видят как отивам към сградата преди часовете. Измъкнах се от гнездото си и се протегнах, след това си грабнах раницата. Опитах се да бъда много тиха, въпреки че не трябваше да се тревожа. След като другите не се будеха от хъркането на Драйфа, това че раницата ми се одраска в пода нямаше да ги притесни.

Отворих вратата, след това се обърнах и погледнах трите спящи момичета.

— Благодаря ви — прошепнах. В този момент реших, че няма да им позволя да направят отново същото. Беше твърде опасно; не исках да им навлека гнева на адмирала.

Беше великолепно, въпреки че разбрах със сигурност какво пропускам. Сърцето ме болеше, че трябва да си тръгна и всичко в мен негодуваше, ала нямаше да сменя тази нощ за нищо. Това бе единственото докосване до това какво е да си част от истинска ескадра пилоти.

Тази мисъл не ме оставяше, докато вървях към банята и се чистех. След това се огледах в огледалото и пригладих назад мократа си коса. Във всички приказки героите имаха чисто черна, златиста или червена коса — нещо драматично. Не мръсно кафяво.

Въздъхнах, метнах раницата на гръб и се шмугнах по празния коридор. Докато вървях към изхода, светлина надолу по коридора привлече вниманието ми. Класната ни стая. Кой ли беше там по това време?

Любопитството надделя над здравия ми разум. Промъкнах се, за да надникна през прозореца на вратата и видях, че кокпитът на Джорген е зает и е пусната холограма. Той пък какво правеше тук в 0530? Имаше нужда от допълнителни упражнения ли?

Холограмата на Коб в средата на стаята показваше миниатюрна версия на тренировъчното бойно поле и аз видях как корабът на Джорген се захваща със светлинното копие за отломък, след това стреля по креляните. Нещо в тази битка ми се стори познато…

Да, това беше битката, в която загинаха Бим и Утринна роса. Коб вече я беше гледал.

Корабът на Утринна роса се понесе надолу сред пламъци и аз трепнах — въпреки че точно преди да бъде ударена, холограмата застина, след това се рестартира. Гледах отново, видях кораба на Джорген, докато летеше от другата страна на бойното поле, избягваше отломки, отправяше се към изтребителя, който щеше да унищожи Утринна роса. Той задейства своя ОМП, но дори след като свали щита на врага, креляните уцелиха кораба на Утринна роса и тя се понесе надолу.

Холограмата се рестартира и Джорген опита отново, този път от различна посока.

Той се опитва да разбере дали е имало начин да ги спаси, досетих се аз.

Когато Утринна роса се понесе надолу за трети път, холограмата продължи — но Джорген се надигна от мястото си. Свали шлема и го заби в стената. Разнесе се трясък. Трепнах и почти отскочих назад, уплаших се, че шумът може да привлече внимание. Когато обаче видях Джорген — обикновено толкова висок и властен — облегнат нещастно на стената… Не можех да си тръгна просто така.

Той ми се стори толкова уязвим. Съвсем човечен. Загубата на Бим и Утринна роса ми се отрази тежко. Не бях се замисляла какво му е било на щурмовия ни командир — онзи, който трябваше да ни пази от беди.

Джорген пусна шлема. Обърна се настрани и застина на място.

Небесни ангели. Беше ме видял.

Аз се дръпнах и изскочих от сградата преди той да успее да ме настигне. Ами… сега какво? Неочаквано в нашата малка измама се появи пробойна. Ами ако пазачите на портала кажат на адмирала, че тази нощ не съм излизала?

Те едва ли рапортуваха на адмирала всеки ден, за всеки човек, който влизаше или излизаше от базата. Нали така? Ако обаче излезех сега, щяха веднага да забележат, че нещо не е наред.

Затова, вместо да тръгна към портала, аз поех безцелно по алеите на базата, между сградите. Навън беше тъмно, светлините приглушени, почти безлюдно. Минах покрай повече статуи, отколкото хора: бюстове на Първи граждани — които гледаха към небето, — подредени в тази част на алеите.

Студен порив на вятъра ме перна, разтърси клоните на близко дърво. В сумрака статуите бяха като нависнали фигури, каменните им очи се губеха в сенките. Миришеше на дим от близките площадки за излитане, на нещо остро. Изглежда някой изтребител беше кацнал наскоро.

Въздъхнах и седнах на близка пейка, пуснах раницата до мен. Почувствах се… завладя ме меланхолия, може би малко тъга. Светлината на радиото продължаваше да мига. Може би разговор с Ем-бот щеше да ме изтръгне от това състояние.

Включих на режим за разговор.

— Здрасти, Ем-бот.

— Възмутен съм! — заяви той. — Това е обида, по-голяма от всички други обиди! Не мога да изразя с думи какво възмущение изпитвам, но вградените ми сензори показват, че съм обиден, пренебрегнат, малтретиран, осквернен, ранен, стъпкан, отритнат и/или може би смазан.

— Извинявай, не исках да те изключа.

— Да ме изключиш ли?

— Цяла нощ държах радиото изключено. Това ли те е ядосало?

— Типично за вас хората да забравяте. Не помниш ли? Написах подпрограма, за да изразя колко съм ти ядосан.

Намръщих се, опитах се да си спомня какви ги приказва корабът.

— Ти каза, че съм крелянин, нали? — напомни ми той. — Побеснях. Беше нещо голямо.

— А, да. Извинявай.

— Извинението се приема! — отвърна Ем-бот. Стори ми се доволен от себе си. — Изразих добро чувство на възмущение, не мислиш ли?

— Беше великолепен.

— Така си и мислех.

Известно време останах смълчана. Имаше нещо свързано със снощи. Замислих се и затова мълчах.

Тя никога няма да ми позволи да летя, помислих си аз, когато усетих мириса на огъня на площадката за излитане. Дори да завърша, но тогава ще бъде безсмислено.

— Ти обаче може и да си права — отбеляза Ем-бот. — Има вероятност да съм крелянин.

— КАКВО? — Едва не се ударих с радиото, когато го вдигнах към устата си.

— Ами да, повечето ми спомени са изгубени — продължи той. — Не може да се каже какво е имало в тях.

— Тогава защо ми се ядоса чак толкова, когато казах, че може да си крелянин?

— Стори ми се, че така е редно. Би трябвало да симулирам, че притежавам личност. Кой човек би се оставил да бъде обиждан по този начин? Дори да беше напълно логично предположение, ти ме обиди като се замисли над тази възможност.

— Просто не знам какво да мисля за теб, Ем-бот.

— И аз не знам. Понякога моите подпрограми отговарят преди симулаторът на главната личност да има време да ги овладее. Много е объркващо. Това е типичен машинен ход, не е ирационален като човешките емоции.

— Разбира се.

— Използваш сарказъм. Внимавай, в противен случай ще включа отново подпрограмата за обида. Ако обаче е от помощ, не мисля, че креляните са изкуствен интелект, независимо какво мислителите от ЗСД приказват.

— Наистина ли? Защо реши така?

— Анализирах моделите им на летене. И твоя, между другото. Може да споделя с теб някои неща, които да ти помогнат да станеш по-добра. Изглежда… Имам подпрограми за подобни анализи.

— Както и да е, не мисля, че всички креляни са изкуствен интелект, въпреки че някои може и да са. Анализът ми потвърждава, че повечето им модели на летене са индивидуални, не се съобразяват с рутина, подчинена на логиката. Същевременно са безразсъдни, което е любопитно. Подозирам, че са някакви дрони, макар да съм готов да потвърдя, че Коб е прав: тази планета има излъчване, което по някакъв начин пречи на комуникациите. Аз обаче имам технология, която ми помага да проникна през това излъчване.

— Ти си стелт кораб. Напредналата технология за комуникация вероятно ти е помагала по време на мисиите.

— Да. Холографските проектори, активният камуфлаж и прикриването на сонарното излъчване са тук вероятно по същата причина.

— Дори не знаех, че можеш да правиш повечето от тези неща. Камуфлаж? Холограми?

— Според показанията, тези системи са на стендбай режим, създават илюзия за паднали върху мен скали и боклуци и са пречели на скенерите да засекат пещерата, поне до много скоро, когато резервната ми мощност бе изчерпана. Ще ти кажа точното време до наносекундата, но човеците обикновено мразят подобна точност, тъй като така изглеждам пресметлив и извънземен.

— Това вероятно обяснява защо никой не те е открил през всичките тези години. — Докоснах замислено радиото.

— Независимо от всичко това — продължи Ем-бот, — надявам се да не съм крелянин. Това ще бъде много жалко.

— Не си крелянин — отвърнах и усетих, че говоря напълно искрено. Одеве се разтревожих, но сега… Просто не мога да обясня защо, но знаех, че не е.

— Може би — отвърна той. — Признавам, че съм… страхувам се, че може да съм нещо зло, но не го знам със сигурност.

— Ако беше крелянин, защо щеше да имаш място за човек и команди за човешки ръце?

— Може да съм бил построен, за да се инфилтрирам в човешкото общество като имитирам един от вашите кораби — предположи той. — Ами ако креляните са до един творения с изкуствен интелект и изменени функции, създадени навремето от хората? Това би обяснило защо по мен има надписи. Или пък аз…

— Не си крелянин — натъртих. — Чувствам го.

— Това го казва нерационалната привързаност — отбеляза той. — Само че подпрограмите ми могат да симулират благодарност… и аз ти благодаря.

Кимнах.

— Това правят те — добави той. — Преценяват и оценяват нещата.

— Нямаше да се сетя.

— Можеш да прецениш нещо за една милионна от секундата. Значи можеш да кажеш, че забележката ти е най-високо оцененото нещо, което някога си правила.

— Аз пък бих оценила високо, ако понякога поне не изтъкваш колко си велик — рекох, но се усмихнах и пъхнах радиото в раницата.

— Тази забележка не мога да я оценя високо — отбеляза тихо той. — Казвам го, за да знаеш.

Изключих радиото, станах и се протегнах. Бюстовете на някои от Първите граждани сякаш ме гледаха лошо. Включително и по-младият Коб. Колко странно да видя лика му сега, след като го познавах толкова добре. Той не трябваше да изглежда млад. Не е ли бил роден съсухрен петдесетгодишен мъж?

Грабнах раницата и тръгнах към сградата на пилотската школа.

Един военен полицай беше застанал на главния вход.

Заковах се на място. След това приближих притеснено.

— Кадет Нощносянкова? — попита военният полицай. — Позивна: Пумпал.

Сърцето ми се сви.

— Адмирал Железен юмрук иска да говори с теб.

Кимнах.

Военният полицай ме поведе към сградата, където бях видяла Джорген и адмирала. Когато приближихме, тревогата ми се засили. Знаех, че това ме очаква. Беше грешка, че останах с момичетата снощи, но… тук не ставаше въпрос за дребно нарушение.

Струваше ми се, докато влизах в сградата, че тази среща беше неизбежна. Заслужавах си го заради всичко, което бях причинила на Джорген. А и адмиралът беше най-влиятелният човек в ЗСД, докато аз бях дъщерята на страхливец. В някои отношения бе истинско чудо, че досега не бе намерила начин да ме изрита.

Бе крайно време всичко да приключи. Бях боец, да, но добрият боец знаеше кога битката не може да бъде спечелена.

Военният полицай ме въведе в шокиращо разхвърляния кабинет на адмирала. Железен юмрук пиеше кафе на бюрото си, четеше някакъв доклад с гръб към мен.

— Затвори вратата — нареди тя.

Подчиних се.

— Получила съм бележка от един от охранителите на портала. Снощи не си излязла. Да не би да си свила гнезденце в някой от шкафовете с материали за поддръжка или нещо подобно?

— Да — отвърнах, облекчена, че тя не знае, че други са ми помагали.

— Яла ли си от храната в столовата? Открадната от теб или изнесена от останалите от ескадрата?

Поколебах се.

— Да.

Адмиралът отпи кафе. Все още не ме беше погледнала. Взирах се в гърба й, в сребристата коса и се подготвях да чуя присъдата. Ти напускаш.

— Не смяташ ли, че е време да спрем този фарс? — попита тя и обърна страница. — Напусни още сега. Ще ти позволя да запазиш кадетската значка.

Намръщих се. Защо… го иска от мен? Защо просто не кажеше думите? Сега имаше власт над мен, нали бях нарушила правилата?

Железен юмрук се обърна в стола си и ме прониза със студения си поглед.

— Нищо ли няма да кажеш, кадет?

— Защо ви е толкова грижа? — попитах. — Аз съм просто едно момиче. Не съм заплаха за вас.

Адмиралът остави кафето, след това се изправи. Изпъна колосаната бяла униформа, след това пристъпи към мен. Както повечето хора, стърчеше над мен.

— Ти да не би да си въобразяваш, че става въпрос за гордостта ми, момиче? — попита Железен юмрук. — Ако ти позволя да продължиш в ЗСД, заради теб ще умрат свестни хора, когато някой ден със сигурност побегнеш. Затова ти предлагам отново. Тръгни си със значката. В града долу ще ти бъде достатъчно, за да си осигуриш каквато искаш работа, достатъчно доходоносна.

Тя ме погледна остро. И неочаквано всичко придоби смисъл.

Тя не можеше да ме изрита. Не защото нямаше власт, а защото… имаше нужда от мен, за да докаже, че е права. Искаше да се откажа, да се предам, защото така постъпват страхливците.

Нейните правила не бяха създадени, за да ме хване в нарушение. Тя искаше да направи живота ми кошмарен, за да се откажа. Ако ме изриташе, можех да продължа разказа. Можех да твърдя, че към семейството ми са се отнесли несправедливо. Отношението й към мен щеше да докаже, че съм жертва. Ами като не ми позволяваше да спя при останалите кадети? Ами като не ми позволяваше да се храня в столовата? Това щеше да изглежда ужасно.

Ако обаче си тръгнех, тя щеше да победи. Това бе единственият начин, по който тя можеше да победи.

В този момент бях много по-силна от който и да било адмирал в командването на ЗСД.

Затова отдадох чест.

— Мога ли да се върна в час, госпожо?

Тя поруменя.

— Ти си страхливка. От семейство на страхливци.

Не помръдвах.

— Мога да те унищожа. Ще те докарам до просешка тояга. Не искаш да ти бъда враг. Ако отхвърлиш любезното ми предложение сега, никога повече няма да имаш подобен шанс.

Така и не помръднах.

— Ах — възкликна тя, обърна ми гръб и се тръшна на стола си. Грабна чашата с кафе и отпи, сякаш ме нямаше.

Реших, че ме отпраща. Обърнах се и излязох и военният полицай ме остави да мина.

Никой не дойде за мен, когато влязох в класната стая. Отидох при тренажора си и седнах, след това поздравих останалите, когато пристигнаха. Когато Коб докуцука, аз усетих, че нямам търпение часът да започне. Имах чувството, че най-сетне съм избягала от сянката, която висеше над мен, откакто Бим и Утринна роса загинаха.

Момичетата и милото им отношение бяха част от това, но още по-важен бе разговорът ми с Железен юмрук. Тя ми даде онова, от което имах нужда, за да продължа да се боря. Тя ми бе вдъхнала сили. По странен начин ме бе върнала към живот.

Щях да продължа да се боря. Щях да открия отговорите и да разбера какво се беше случило с баща ми. А пък Железен юмрук щеше да съжалява, че ме е принудила да направя и двете.