Брандън Сандърсън
Към небето (17)

15.

Свързах две жици — работех на червено-оранжевите отблясъци в иначе тъмната пещера — след това ги омотах с изолирбанд. Така, помислих си аз, отстъпих назад и забърсах чело. През изминалите няколко седмици успях да намеря работеща енергийна матрица в стар нагревател за вода в депо за рециклиране в Огнен рай. Познавах един, който работи там и той се съгласи срещу месо от плъхове да си затвори очите, за да мога да се поразровя в депото.

Освен това си взех част от запасите, скрити извън Огнен рай. Направих си нов харпун и измайсторих подобие на кухня, в която имах истински котлон, дехидратор и малко подправки. Отбих се у дома, за да взема Кърваво писмо, старото плюшено мече. Той се превърна в чудесна възглавница. Зарадвах се, когато видях мама и бабчето, въпреки че не им казах, че живея в пещера.

— Казвай — обърнах се към Кръвожадния охлюв на разрушението. — Ще се получи ли?

Малкият пещерен охлюв в жълто и синьо се настани на една скала наблизо.

— Получи? — затръби той.

Той умееше да имитира шумове, но тръбящото звучене си оставаше във всичко, което повтаряше. Бях почти сигурна, че просто ме имитира. А и честно казано, не знаех дали „той“ е наистина той — не бяха ли охлювите и едното, и другото?

— Получи! — повтори Кръвожадния и аз приех думата оптимистично.

Щракнах ключа на енергийната матрица с надеждата опитът ми да се получи. Диагностичният панел отстрани на стария кораб запримигва и аз чух странен звук откъм кокпита. Забързах натам и се качих върху кутията, която използвах вместо стълба, за да влизам вътре.

Звукът долиташе от един панел — звучеше ниско, като производствен шум. Дали не беше метално вибриране? След като го слушах в продължение на минута, тонът се промени.

— Какво е това? — попитах Кръвожадния, погледнах надясно и както очаквах, той се оказа там. Дребната твар умееше да се движи много бързо, когато искаше, но никога не го правеше, когато го гледах.

Кръвожадния наклони глава на една страна, след това и на другата. Шиповете на гърба му потрепериха и той имитира шума.

— Погледни само колко ниско са светлините. — Докоснах с пръст контролния панел. — И тази енергийна матрица не е достатъчно голяма. Ще ми трябва специална, направена за кораб или сграда, не за нагревател. — Изключих я, след това проверих часовника на светлинната гривна. — Дръж всичко под око, докато ме няма.

— Няма! — отвърна Кръвожадния.

— Не е нужно да се вълнуваш чак толкова. — Побързах да се преоблека в гащеризона и преди да тръгна, погледнах отново кораба. Въобще не ми е по силите да оправя това чудо, помислих си аз. Защо изобщо се опитвам?

Въздъхнах, завързах светлинното въже за един камък, хвърлих другия край така, че да се лепне за камък близо до входа на пещерата, след това го сграбчих и се прехвърлих при пукнатината, за да се измъкна навън и да отида в час.

 

 

Приблизително час и половина по-късно аз наместих шлема — който дразнеше кожата на главата ми — след това протегнах ръце към контрола на кораба и профучах покрай огромен отломък. В истинския живот той щеше да пада на огнено кълбо, но на холограмата Коб го беше застопорил във въздуха, за да можем да тренираме.

Бях започнала да избягвам късовете доста умело, въпреки че не бях сигурна как ще се получи това умение, когато те започнат да се сипят с разрушителния си потенциал. Важното беше да напредвам с малки крачки.

Включих светлинното копие, което изскочи изпод кораба ми. Блестяща линия от червено-оранжева енергия прониза огромното парче космически боклук.

— Ха! — възкликнах. — Виж ти! Уцелих!

След като прелетях покрай отломъка, светлинното копие се обтегна и инерцията ме накара да завия. Корабът ми се изви, накъдето го водеше въжето — включи се Грав кап, — след това се заби в друг отломък.

Когато бях по-малка, играехме една игра с топка на връв, прикрепена към висок стълб. Ако удариш топката, тя се завърта около стълба. Светлинните копия бяха нещо подобно, само че в тази игра отломките бяха стълбът, а аз бях топката.

Коб въздъхна до ухото ми в шлема, когато холограмата стана черна в мига, в който умрях.

— Слушай — изтъкнах аз, — поне удари проклетото нещо този път.

— Поздравления — заговори той — за моралната победа, когато умираш. Сигурен съм, че майка ти ще бъде много горда, когато й изпратят значката като разтопен къс метал.

Изсумтях и изпънах гръб, показах се от кокпита, за да погледна Коб. Той вървеше по средата на стаята и говореше в ръчна радиостанция, за да можем да го чуваме в шлемовете, въпреки че бяхме едни до други.

Десетте авиотренажора образуваха кръг, подът в средата си имаше собствен проектор, който бълваше малки репродукции на онова, което преживявахме. Осем малки холографски кораба се стрелкаха около Коб, който ни наблюдаваше като някакъв огромен бог.

Бим се заби в един отломък близо до главата на Коб и дъждът от искри изглеждаше така, сякаш на инструктора ни неочаквано му е хрумнала страхотна идея. Може би беше осъзнал, че всички ние сме напълно безполезни.

— Включи си сензорите за близост, Бим! — нареди Коб. — Трябваше да видиш, че този къс се носи към теб!

Бим излезе от холограмата и си свали шлема. Прокара пръсти през синята си коса, изглеждаше отчаян.

Пъхнах се обратно в моята пилотска кабина, когато корабът ми се появи отново в края на бойното поле. Утринна роса беше там, кръжеше, наблюдаваше как останалите се стрелкат между късове метал. Приличаше на описанията на бабчето на астероиден пояс, въпреки че действието пред нас се развиваше в атмосферата, не в космоса. Обикновено се сблъсквахме с креляните на височина някъде между десет хиляди и четирийсет хиляди фута.

Корабът на Бим се появи близо до нас, въпреки че той не беше в него.

— Утринна роса! — подвикна Коб. — Не се колебай, кадет! Влизай вътре! Искам да се залюлееш на толкова много скапани въжета, че да видя как въжето пуши!

Утринна роса потегли предпазливо през отломките.

Наместих отново шлема; днес наистина ме дразнеше. Май ми трябваше почивка. Изключих холограмата и станах от мястото, за да се протегна, останах да наблюдавам как Коб разглежда маневрите на Досадник, който летеше с Нед за партньор. Оставих шлема на седалката и приближих до холограмата на Утринна роса.

Надникнах вътре и главата ми се появи над кокпита й. Тя се беше свила вътре, татуираното й лице напрегнато. Забеляза ме, след това побърза да свали каската.

— Здрасти — поздравих тихо. — Как върви?

Тя кимна към Коб.

— Въже пуши? — попита тя тихо със силния си акцент.

— Става, когато триеш ръце в нещо толкова бързо, че те заболява. Както когато се одраскаш на нещо. Смисълът е, че иска да се упражняваме много със светлинните копия.

— А-ха. — Тя докосна контролния си панел. — Какво бил казал преди? Нещо за бли… близост?

— Да следим внимателно сензорите за близост — обяснявах бавно аз. Протегнах ръка и посочих продълговато копче. — Можеш да използваш това, за да увеличиш, да стане по-голямо. Разбираш ли?

— А, да. Да. Разбира. — Тя се усмихна с благодарност.

Вдигнах към нея палци и се отдръпнах от холограмата й. Забелязах, че Коб ме наблюдава и изглежда одобри какво правя, въпреки че побърза да се обърне към Драйфа, която се опитваше да накара Еф Ем да заложи десерта си при следващия опит.

Може би щеше да бъде по-лесно, ако Коб обясняваше по-добре какво иска, но Утринна роса изглежда разбираше повечето от инструкциите. Тя просто се чувстваше неловко, когато не разбираше нещо, затова се опитвах да й помагам.

Настаних се на мястото си, опипах шлема отвътре, за да разбера какво точно ме притеснява. Какви бяха тези бучки, помислих си аз и продължих да опипвам. Бяха топчести, точно под подплатата на шлема, всеки имаше малка метална част в средата, която се подаваше през подплатата. Имаше ли ги преди?

— Проблем ли има, кадет? — попита Коб.

Скочих; не бях забелязала, че е приближил моя кокпит.

— Става въпрос за шлема ми, господине. Нещо не му е наред.

— Всичко си му е наред, кадет.

— Не е, погледнете. Пипнете тук. Има едни…

— Всичко е наред, кадет. Медиците наредиха тази сутрин шлемът ти да бъде сменен, преди да пристигнеш. Има сензори, които да следят биосигналите ти.

— А — отдъхнах си аз. — Това ли било? Трябва обаче да кажете на останалите. Може да ги разсее…

— Подменили са единствено твоя шлем, кадет.

Намръщих се. Само моя ли?

— Какви сигнали ще следят при мен?

— Нямам никаква представа. Това проблем ли е?

— По-скоро не — отвърнах, въпреки че се чувствах неловко. Опитах се да разбера нещо от изражението на Коб, но той стоически издържа на погледа ми. Каквото и да беше това, той очевидно нямаше намерение да ми каже. Аз обаче чувствах, че има нещо общо с баща ми и неприязънта на адмирала към мен.

Сложих си шлема, активирах радиото, а след това и холограмата.

— Бим! — чух гласа на Коб в ухото си. Държеше се така, сякаш нищо не се беше случило. — Пуловер ли плетеш или какво? Връщай се отново на мястото си!

— Щом трябва — примири се Бим.

— Трябва ли? Да не би да предпочиташ да миеш подове, вместо да си пилот на изтребител, момче? Виждал съм канари, които летят точно толкова умело, колкото и ти — мога да сложа една на мястото ти, да я боядисам в синьо и поне няма да ми отговаря!

— Извинявам се, Коб — отвърна Бим. — Не исках да отговарям, но… истината е, че разговарях с кадети от Огнена ескадра тази сутрин. Те упражняват близък бой през всичкото време.

— Браво на тях! Когато всички измрат, можеш да се преместиш в стаята им. — Коб въздъхна шумно и подчертано. — Хайде да пробваме.

Блестящи червени кръгове се появиха на бойното поле. Бяха по-големи от кораб и няколко бяха в опасна близост до реещи се отломки.

— Подредете се и докладвайте — нареди Коб.

— Чухте господина! — обади се Досадник. — Подредете се по мой сигнал!

Осмината отлетяхме до кораба на Досадник и се подредихме, след това потвърдихме позициите си.

— Ескадрата готова, господин инструктор! — докладва Досадник.

— Ето и правилата — рече Коб. — През всеки кръг, който преминете, получавате точка. Щом побегнете, трябва да поддържате скорост от поне Маг-1 и не можете да кръжите, ако пропуснете пръстен. Пръстените са общо пет, ще позволя на всеки да направи три пробега на трасето. Най-високият резултат получава два десерта довечера — но ви предупреждавам, че ако катастрофирате, резултатът ви остава такъв, какъвто е бил отпреди да умрете.

Наместих се и си казах, че тази награда е безполезна за мен. Добре поне че нещо щеше да ме разсейва от неудобния шлем.

— Игра — подхвърли Драйфа. — Не че ще ни оставите да се позабавляваме.

— Аз лично ще се забавлявам — отвърна Коб. — Знам как да се забавлявам. През повечето време това включва фантазията как идва денят, в който всички вие ще престанете да ми задавате тъпи въпроси!

Нед се изкиска.

— Това не беше шега! — озъби се Коб. — Заминавайте.

Драйфа извика възторжено и включи на свръхскорост, стрелна се към пояса с отломки. Аз се задействах също толкова бързо, ускорих до Маг-3 и почти я победих при първия пръстен. Прелетях непосредствено зад нея, след това погледнах радара. Бим, Еф Ем и Утринна роса бяха плътно зад мен. Артуро и Нед летяха във формация, както правеха често. Очаквах Кималин да е последна, но тя бе преди Досадник, който беше изостанал поради някаква причина.

Съсредоточих се над трасето, преминах през следващия пръстен. Третият беше точно зад огромно парче метал. Единственият начин да се мине през него беше като използвам светлинното копие, за да направя извънредно остър завой.

Драйфа извика отново и изпълни почти съвършен остър завой през кръга. Взех тактическо решение да прелетя покрай него, което се оказа мъдро, тъй като Бим се опита да се промъкне и се разби в металното парче.

— Ангели небесни! — извика той, когато корабът му експлодира.

Досадник все още не беше започнал, отбелязах аз.

Стигнах до четвъртия пръстен — той се виждаше между две отломки, — но пропуснах последния, който се намираше зад огромна метална кутия, за която бе необходимо светлинно копие, за да я заобиколиш. Завърших с три точки, въпреки че Драйфа взе четири. Не бях броила как е при другите. Горката Кималин катастрофира на четвъртия пръстен.

Останалите заобиколихме отломките отстрани и се приготвяхме за ново преминаване, когато Досадник най-сетне излетя за първия си пробег. Наблюдавал ни е как преминаваме, осъзнах аз. Проучвал е бойното поле.

Умно. И той взе четири точки като Драйфа.

Драйфа веднага се впусна във втора обиколка и аз забелязах, че в нетърпението ни сме надвишили няколко пъти определената от Коб скорост. Защо ни беше да летим по-бързо? За да завършим първи ли? Коб не даваше точки за това.

Тъпо, помислих си аз. Това не е надпревара. Това е шест за точност. Намалих до Маг-1 тъкмо когато Драйфа, докато се опитваше да се закачи за третия обръч за остър завой — изгуби контрол и се разби в близка скала.

— Ха! — възкликна тя. Пет пари не даваше, че е изгубила. Просто бе доволна, че е участвала в игра.

Съсредоточих се над третия пръстен и прехвърлях всичко, на което Коб ни беше научил. Профучах покрай него, забих светлинното копие в един астероид и не само че уцелих, ами — за моя изненада — се завъртях около енергийното въже, така че профучах право през пръстена.

Бим подсвирна.

— Браво, Пумпал.

Освободих въжето и поех нагоре.

— Ти искаш ли да пробваш, Артуро? — попита Нед, докато двамата прелитаха покрай третия пръстен.

— Според мен шансовете ни за победа са по-големи, ако пропускаме този пръстен.

— Жалко! — отвърна Нед, след това се захвана за Артуро със светлинното копие и пое след него, гмурна се към пръстена.

Разбира се, че и двамата се разбиха. Аз преминах четвъртия кръг с лекота, профучах покрай два къса боклук. Пропуснах обаче петия и пронизах единствено въздуха със светлинното копие.

— Нед, идиот такъв — заговори в ухото ми Артуро. — Защо го направи?

— Исках да видя какво ще стане — призна Нед.

— Искал бил… Нед, беше очевидно какво ще се случи. Уби и двама ни!

— По-добре тук, отколкото в истинския свят.

— Нито едното е добре, нито другото. Сега няма да спечелим.

— Аз и без това не ям дори един десерт — отвърна Нед. — Не се отразява добре на тялото ти, приятелю.

Двамата продължиха да се заяждат по радиото. Забелязах, че Еф Ем не опитва трудните пръстени — ограничаваше се до трите лесни.

Стиснах зъби и се съсредоточих над състезанието. Трябваше да победя Джорген. Беше въпрос на чест.

Той завърши втората си обиколка с нови четири точки, мина през третия пръстен, но пропусна последния, който беше най-трудният. Това му осигури осем точки, докато аз бях със седем. Еф Ем залагаше на сигурно и затова беше с шест. Не бях сигурна за Утринна роса, но тя пробва последния пръстен и пропусна, така че сигурно бях пред нея.

Четиримата обърнахме за трети пробег на трасето. Досадник отново изостана, зачака останалите да минем първи. Много добре, помислих си аз, включих на свръхскорост и минах през първия пръстен. Трябваше да мина през всичките, за да имам шанс. Еф Ем, както можеше да се очаква, дори не се опита да мине през първия. Просто прелетя отгоре.

— Какво правиш, Еф Ем? — попита Коб.

— Реших, че всички онези клоуни ще се разбият, господине. Може би ще успея да победя и без точките.

Не, помислих си аз, докато минавах през втория. Той каза, че запазваме точките си дори ако се разбием — което означава, че не можем да изкараме повече. Значи нямаше начин да победи, колкото и да беше внимателна. Коб ни беше предупредил.

Приближих третия пръстен и усетих, че ръцете ми се потят. Хайде… Давай! Задействах светлинното копие и уцелих отломък право в средата, но не натиснах дросела както трябва, затова се завъртях, но пропуснах пръстена.

Стиснах зъби, освободих светлинното копие и успях да изляза от завъртането, без да се забия в нещо друго. Утринна роса пробва пръстена и почти успя, но се разби. Досадник продължаваше да чака извън трасето, наблюдаваше колко пръстена ще премине всеки от нас. Умна постъпка. И този път.

Небесни ангели, мразех това момче.

Бях толкова разсеяна, че пропуснах четвъртия пръстен, който беше един от лесните. Обзета от ярост, лицето ми изстина, използвах светлинното копие, за да се захвана за квадратен отломък, след това се завъртях надолу — извих направо през петия пръстен, който досега поне никой не беше преминал.

Това означаваше, че имам десет точки, а Досадник беше с осем. Той с лекота щеше да покрие разликата. Усетих как гневът ми кипи, когато той най-сетне потегли. Той за какъв се мислеше, та изоставаше като някакъв древен крал, който наблюдава как плебеите се боричкат пред него? Толкова беше арогантен. По-лошото беше, че бе постъпил правилно като изчака. Прояви се като по-умен от мен и затова имаше определено преимущество. Той щеше да победи.

Освен ако…

Ужасна идея се загнезди в ума ми. Направих завой, включих на свръхскорост, ускорих до Маг-5 и се върнах към стартовата линия. Над мен Досадник мина лежерно през първия пръстен, точно с минималната определена скорост.

— Ей, Пумпал? — повика ме Нед. — Какво става?

Не му обърнах никакво внимание, вдигнах се по-високо, като се стараех да избягвам отломките. Пред мен Досадник приближаваше втория пръстен, лесния — който щеше да му донесе десет точки.

Право напред…, — помислих си аз и продължих на свръхскорост. Натиснах ускорителя до червената линия, след която — при подобно изкачване — рискувах да изпадна в безсъзнание.

— Пумпал? — повика ме Бим.

Ухилих се. След това размазах кораба си право в този на Досадник като преодолях и двата щита и изпепелих и двамата. Избухнахме в ярка светлина.

След това и двамата се появихме в края на бойното поле.

— Какво, по дяволите, беше това? — изкрещя Досадник. — Къде ти беше умът?

— Мислех как да победя — отвърнах и се отпуснах доволно на седалката. — Така е при воините, Досадник.

— Ние сме един отбор, Пумпал! — продължи да негодува той. — Ти си една нагла, егоцентрична, мърлява…

— Достатъчно, Джорген — прекъсна го рязко Коб.

Досадник млъкна, но не избълва обичайното си сервилно „Да, господине!“

Холограмите се изключиха и Коб дойде при мен.

— Мъртва си.

— Въпреки това спечелих — подчертах.

— Тази тактика е напълно безполезна в реална битка — заяви Коб. — Няма да отнесеш точки вкъщи, ако си мъртва.

Свих рамене.

— Ти определи правилата, Коб. Десет точки за мен, девет за Досадник. Не е моя вината, че той не се пробва за последните няколко.

— Твоя е! — натърти Досадник и излезе от кокпита. — Вината е единствено и само твоя!

— Достатъчно, синко — спря го Коб. — Не си струва да се дразните заради това. Ти изгуби. Случва се. — Погледна ме. — Май ще трябва да променя правилата на играта.

Изправих се, широко усмихната.

— Пет минути почивка — освободи ни Коб. — Всички да се успокоят и гледайте да не се избиете. Това ще ми създаде прекалено много работа. — Той закуцука към вратата и излезе, може би за да си вземе обичайното кафе.

Кималин дотича до седалката ми. Тъмните й къдрици подскачаха.

— Пумпал, това беше прекрасно!

— Какво казва Светицата за игрите? — попитах.

— „Не можеш да спечелиш, ако не играеш“ — отвърна тя.

— Очевидно.

— Очевидно! — Тя се ухили отново. Бим дойде при мен и вдигна палци. Над рамото му забелязах как Досадник ме гледа лошо, с неприкрита враждебност, докато Артуро и Нед се опитваха да го успокоят.

— Няма страшно, Джорг — говореше Нед. — Ти победи Артуро.

— Много ти благодаря, Нед — сопна му се Артуро.

Кималин излезе от класната стая, за да си вземе нещо за пиене, а аз се настаних на мястото си и извадих една от манерките си от раницата. Всеки ден пълнех и трите в банята.

— Значи — започна Бим и се наведе над холограмния ми прожектор, — наистина си падаш по воини и разни такива, а?

— Вдъхновяват ме — признах. — Баба ми разказва приказки за древни герои.

— Имаш ли любимци?

— Може би Беулф — отвърнах, след това отпих дълга глътка вода от манерката. — Той буквално сразил дракон и откъснал ръката на чудовище — трябвало да разчита на голите си ръце, тъй като мечът му не можел да порази нищо. Да не забравяме обаче Ташенамани — тя посича великия воин Къстър — и Конан от Кимерия, който се е бил в древни времена, когато още нямало писменост.

— Да, били са страхотни — намигна Бим. — Искам да кажа, че… Досега не бях чувал за тях. Сигурен съм обаче, че са били страхотни. Ъ-ъ-ъ. Жаден съм.

Той се изчерви и тръгна нанякъде, остави ме напълно объркана. Какво беше…

Той беше… той да не би да флиртуваше с мен, поколебах се аз в пълно недоумение. Или поне се опитваше.

Възможно ли бе това? Да, той беше готин, защо тогава…

Погледнах го отново и ми се стори, че се е изчервил. Небесни ангели! Това беше най-странното нещо, откакто започнах пилотската школа, а аз прекарвах утрините в разговори с охлюв.

Мислех за момчета, но животът не ми оставяше време за подобно нещо. Последния път когато се радвах на някакво романтично увлечение, бях на осем и подарих на Дърдорко много красива брадвичка, която бях направила от камък и пръчки, а на следващата седмица реших, че е гаден. Да, защото тогава бях на осем.

Скочих на крака.

— Ей, Бим? — повиках го аз.

Той ме погледна отново.

— Ти чувал ли си за Одисей?

— Не — призна той.

— Бил е герой от древността, участвал в най-великата война на земята, Троянската война. Казват, че имал толкова як лък, че освен него единствено гигантите можели да опънат тетивата. Той… имал синя коса.

— Сериозно? — попита Бим.

— Много готино — продължих, след това побързах да седна и отпих дълга глътка от манерката.

Мина гладко и безпроблемно. Гладко беше, нали?

Не бях сигурна какво ще кажат Сун Дзъ или Беулф за флиртуването с готини момчета. Може би да размените черепите на враговете си в знак на обич?

Чувствах се затоплена, размазана (в добрия смисъл), докато не забелязах, че Досадник — в другия край на стаята — ме наблюдава. Изгледах го презрително.

Той нарочно се обърна към Нед и Артуро.

— Май не трябва да очакваме истинска чест — заяви той — от дъщерята на Зийн Нощносянков.

Усетих как през мен премина ледена вълна.

— Кой? — попита Нед. — Чакай, коя е тя?

— Нали се сещаш? — продължи Досадник достатъчно високо, за да го чуят всички в стаята. — Позивна Преследвач. Страхливецът от Висина.

В стаята се възцари мълчание. Усетих как всички се обърнаха към мен. Как ли бе успял да разбере? Кой му беше казал?

Изправих се. Небесни ангели, дори Кималин изглежда знаеше кой е Преследвач. Манерката изпадна от пръстите й и отскочи от пода, разплиска вода, а тя дори не забеляза.

— Кой? — попита Утринна роса. — Какво случи?

Искаше ми се да избягам. Да се скрия. Да се махна от всички тези очи. Само че аз нямах намерение да бягам.

— Баща ми — заявих — не е бил страхливец.

— Извинявай — не млъкваше Досадник. — Просто цитирам официалната история. — Той ме зяпна с арогантното си лице, което плачеше за един удар. Изчервих се от смущение, а след това от гняв.

Не биваше да се чувствам засрамена. Почти цял живот бях живяла с тази сянка. Бях свикнала с подобни погледи и шушукане. А аз не се срамувах от татко, нали така? Защо тогава да ми пука какво са разбрали останалите? Добре. Така да бъде. Бях щастлива, че съм дъщеря на Преследвач.

Просто… досега беше добре и хубаво. Да мога да напредвам сама, без да потъвам в чужда сянка.

Тази мисъл ме накара да се почувствам така, сякаш предавам татко и затова се разгневих още повече.

— Да знаете, че тя живее в пещера — обърна се Досадник към Артуро. — Ходи там всяка вечер. Операторите на асансьорите ми казаха, че я наблюдават как отива в нищото, защото не е…

Млъкна, когато Коб влезе с гореща чаша кафе в ръка. Коб веднага ме погледна, след това се обърна към Досадник.

— Марш по местата — разсъска се той. — Все още ни чака работа днес. Страннице, ти ли си изпусна манерката?

Кималин се опомни и вдигна манерката, всички се настаниха в пилотските кабини, без да кажат и дума повече. По едно време, малко след като отново се заехме да работим със светлинните копия, забелязах, че Коб ме наблюдава мрачно, а погледът му сякаш казваше: „Рано или късно щеше да се случи, кадет. Ще се предадеш ли?“

Никога.

Това обаче не ме спря да ми е гадно по време на упражненията.

 

 

Няколко часа по-късно излязох от дамската тоалетна с пълни манерки. Нови военни полицаи ме изпратиха до портата и, както обикновено, ме оставиха там.

Минах с тежка стъпка през базата, разкъсвана от раздразнение, гняв и самота. Вместо да поема по пътеката около тренировъчната сграда, аз отбих към стола.

Надникнах през един прозорец и видях останалите насядали около метална маса — бърбореха, смееха се, спореха. Дори бяха накарали Досадник да седне с тях тази вечер — рядко удоволствие за плебеите, тъй като той обикновено отпрашваше с автомобила си към ексклузивния асансьор. Нед разправяше, че стигал до долните пещери за по-малко от петнайсет минути.

Ето че той се забавляваше и се наслаждаваше на онова, което на мен ми беше забранено, след като размаха тайната ми като шепа порциони с изтекъл срок на годност. Ненавиждах го. В този момент може да се каже, че ги мразех всичките. Почти мразех татко.

Поех в нощта, оставих базата зад себе си. Завих наляво, към овощната градина, по късия път към нищото. Пътеката ме преведе покрай малките хангари, където Досадник паркираше хавъравтомобила си.

Спрях в мрака и погледнах натам. Този път вратата беше затворена, но една странична зееше. Трябваше ми точно половин секунда, за да ми хрумне още една ужасна идея.

Огледах се и не видях никого. Днес се беше стъмнило рано, светлините бяха загасени, а работниците в овощната градина вече се бяха прибрали. Бях достатъчно далече от портата на базата и охраната нямаше да ме види в мрака.

Плъзнах се към малкия хангар отстрани и затворих вратата, след това включих светлинната гривна, за да мога да виждам поне малко. На една стена забелязах гаечен ключ и вдигнах капака на синия хавъравтомобил.

Тази вечер Досадник щеше да се прибере пеша, а аз трябваше да мъкна тежката енергийна матрица като за автомобил на гръб.