Брандън Сандърсън
Към небето (6)

4.

Това беше изтребител.

Стар, с напълно непознат за мен дизайн. Имаше по-широк размах на крилата от корабите на ЗСД и формата на малко изчанчено W. Прави като бръсначи крила отстрани очертаваха стара, посипана с прах пилотска кабина в средата. Подемният пръстен — нещото, което караше изтребителите да се вдигат — беше потънал в камъните под кораба, но, доколкото успях да видя, беше цял.

За момент забравих за теста. Кораб.

Колко ли време е бил тук, за да се събере толкова прах и камъни около него? Едното крило беше извито почти до земята, вероятно от срутване в пещерата, а задните бустери бяха направо на каша.

Не познавах модела. Това беше невероятно. Знаех всички модели на ЗСД, всички крелянски кораби, търговските кораби, които използваха номадските човешки кланове. Бях изучила дори старите кораби, които бяха летели през първите десетилетия след катастрофата на Метален рой.

Можех да ги посоча дори насън, да нарисувам силуетите им по памет. Никога обаче не бях виждала такъв модел. Пуснах торбата и се качих — предпазливо — по крилото, извито надолу. Гривната ми осигуряваше светлина, а ботушите ми драскаха по наслоилата се прах, разкрих надраскана метална повърхност. Дясната страна на кораба беше доста очукана.

Той е катастрофирал тук, помислих си аз. Много отдавна.

Качих се близо до кръглата пилотска кабина, която имаше стъклен — вероятно от плексиглас — капак, който бе напълно здрав. Бяха минали поколения и корабът едва ли имаше мощност, за да отвори собствената си пилотска кабина, но аз открих панела за ръчно отваряне точно където предполагах, че ще бъде. Избърсах прахта и попаднах на надпис — на английски. На него пишеше ОСВОБОЖДАВАНЕ НА КАПАКА В СЛУЧАЙ НА АВАРИЯ.

Значи корабът беше човешки. Следователно беше стар. Може би дори древен, също като апарата и пояса от отломки.

Изтеглих ръчката, но напразно. Това чудо заяждаше. Поставих ръце на ханша и се замислих дали да не разбия капака, за да вляза, но ми се стори жалко. Та това беше антика, чието място беше на пиедестал в музея за кораби в Огнен рай, където почитахме воините от миналото. В кабината нямаше скелет, така че пилотът или беше избягал, или корабът беше толкова стар, че дори костите бяха станали на прах.

Добре, ще подходя деликатно. Можех да бъда деликатна. Бях невероятно деликатна. Винаги.

Закачих края на светлинното въже към лоста за освобождаване на капака, след това минах по горната част на кораба към камъните отзад, където закачих другия край към едър камък. Така въжето се отдели напълно от гривната и тя спря да блести. Въжето можеше да функционира час или два след като се отделеше от източника си на захранване, но щеше да запази дължината си, когато бъде освободено.

Отпуснах се по гръб, опрях се на стената и се опитах да изтласкам камъка с крака. Той се търкулна по другите камъни и щом чух прищракване от пилотската кабина, освободих въжето с докосване. То отпусна захвата си и в двата края и гривната го всмука отново.

След като свърших тази работа, отидох да проверя дали ръчката се е вдигнала и заварих древната кабина открехната. Изпълнена със страхопочитание, вдигнах капака докрай и от двете му страни се посипа прах. Вътрешността изглеждаше забележително добре запазена. Когато се плъзнах вътре, седалката се оказа твърда, но кожата не беше нито напукана, нито се разлагаше.

Подобен контрол, помислих си аз и отпуснах лявата ръка на дросела, а дясната върху контролната сфера, пъхнах пръстите в дупчиците. Преди бях седяла в симулатор в музея, но никога в истински кораб.

Бръкнах в джоба си, напипах значката на татко, която бях взела от скривалището преди да вляза в тунелите. Вдигнах я и я оставих да заблести на светлината на гривната. Същото ли беше изпитвал татко, това великолепно чувство на принадлежност, когато е седял в пилотската кабина? Какво ли щеше да си помисли, ако знаеше, че дъщеря му прекарва времето си като лови плъхове? Че се намира в прашна пещера, вместо да се яви на теста за пилоти?

Че се е предала, вместо да се бори?

— Не съм се предала! — заявих. — Не съм избягала!

Е… може и да бях. Но какво друго можех да направя? Как да се боря срещу цялата система. След като лично адмирал Железен юмрук — главата на ЗСД — не ме искаше, не можех да направя нищичко.

В мен нахлу гняв. Разочарование, омраза. Мразех ЗСД заради начина, по който се бяха отнесли към баща ми, гняв към мама и учителите — всички възрастни, които ми бяха позволили да мечтая, макар да са знаели истината.

Затворих очи и почти усетих мощта на корабния бустер зад себе си. Почти усетих тласъка на джи форса, докато завивах. Усетих мириса на свеж, чист въздух, изтеглен от горните слоеве на атмосферата и вкаран в пилотската кабина.

Исках да го почувствам повече от всичко друго. Когато обаче отворих очи, се озовах отново в старата, счупена антика. Никога нямаше да летя. Те щяха да ме отпратят.

Един глас зашепна някъде в ума ми.

Ами ако това е тестът?

Ами ако… ами ако искат да видят какво ще направя? По дяволите, ами ако госпожа Вмиър ме е излъгала? Ами ако избягах за нищо — или по-лошо, ако току-що доказах, че наистина съм страхливка, също като татко, както твърдят всички?

Изругах, проверих часовника на светлинната гривна. Четири часа. Разполагах с четири часа до теста. Бях прекарала почти целия ден в обиколки. Нямаше начин да успея да се върна в Огнен рай навреме. Дали пък нямаше да успея?

— Устреми се към звездите, Спенса — прошепнах.

Трябваше да опитам.