Брандън Сандърсън
Към небето (39)

35.

— Нали разбираш — заяви Джорген, докато летяхме обратно към Висина, — че започвам да ставам много подозрителен?

Погледнах настрани, където бустерът висеше под хавъравтомобила му, вързан с вериги за теглича на шасито. Малкият подемен пръстен на колата едва вдигна тежестта.

— Първо ми крадеш енергийната матрица — подчерта той, — а сега и това. Какво правиш? Да не би да си строиш свой собствен Поко? — Той прихна.

Тъй като не се присъединих към смеха му, той ме погледна. След това се плесна по челото и го потри, когато разбра.

— Точно това правиш. Строиш изтребител.

— Нали ти казах да не задаваш прекалено много въпроси.

— Само че аз не съм се съгласил. Пумпал, наистина ли строиш кораб?

— Поправям го — отвърнах. — Открих една развалина.

— Всички находки принадлежат на ЗСД. Като го задържиш е все едно да го откраднеш.

— А ти току-що ми помогна да открадна бустер.

Той изпъшка и се облегна назад.

— Ти какво мислеше, че правим? — попитах развеселено. — Половин час влачихме част от разбит самолет по земята!

— Ти ми каза да предположа, че си емоционално нестабилна заради смъртта на Драйфа!

— Не очаквах да ми повярваш — отвърнах. — Виж, правя това от цяла вечност, без да се забърквам в неприятности. Долу, в Огнен рай, използвах намерени части, за да си направя харпун за лов.

— Цял един изтребител е нещо много различно от харпун. Как възнамеряваш да го направиш? Нямаш опит за такова нещо — нито пък време!

Не отговорих; нямаше нужда да навличам неприятности на Дърдорко.

— Ти си луда — заяви той.

— Адмирал Железен юмрук няма да ми позволи да летя. Тя ме мрази заради баща ми. Дори да завърша, цял живот ще бъда на земята.

— Затова ли строиш собствен кораб? Какво според теб ще се случи? Ще се появиш на бойното поле в последния момент и всички просто ще забравят да те попитат откъде е тъпият изтребител?

Честно казано, нямах отговор на този въпрос. Бях забравила за логиката, предполагах, че подобни въпроси бяха мостове, които ми предстоеше да премина, когато стигнех до тях.

— Пумпал, дори да предположим, че можеш да оправиш катастрофирал Поко сама — а ти не можеш, между другото — първия път, в който вдигнеш това чудо в небето, ЗСД ще те засекат на скенерите. Ако не се идентифицираш, ще те свалят. Ако го направиш, ще ти вземат кораба по-бързо, отколкото можеш да кажеш „военен съд“.

Нека опитат.

— Може да не летя за ЗСД — заявих. — Има и други пещери, други хора.

— Нито една от тях няма свои самолети. Те успяват да се установят, защото вниманието на креляните е насочено към нас.

— Някои използват кораби за търговия — изтъкнах.

— И ти ще изоставиш битките? — попита той. — И ще прекарваш товари ли?

— Не знам. — Отпуснах се на седалката, постарах се да не се цупя. Той беше прав. Обикновено беше прав. Вече не го мразех, но той пак си оставаше Досадник.

Той въздъхна.

— Виж, ако искаш да летиш, може да ти намеря работа като частен пилот. Някои от семействата в дълбоките пещери поддържат изтребители за търговски операции. Няма да има нужда да ремонтираш някаква стара бракма. Можеш да използваш един от нашите кораби. Семейството на Артуро има няколко.

Вдигнах глава.

— Наистина ли? Това мога да го върша.

— Може би. — Той се замисли за момент. — А може би не. Възможността не е голяма, те обикновено използват пилоти на ЗСД. И… ти трябва да имаш страхотна репутация.

Нещо, което дъщерята на един страхливец няма. И никога няма да я имам, освен ако не се бия за ЗСД.

Голямото противоречие в живота ми. Никога няма да струвам нищо, освен ако не се докажа — но аз не можех да се докажа, защото никой нямаше да ми даде шанс.

Нямах намерение да се откажа от мечтата си да летя на Ем-бот. Нелепо — и зле замислено, — както звучаха плановете ми, когато Джорген ги изложи. Ем-бот си беше мой кораб. Щях да намеря начин.

Продължихме да летим в мълчание. Така можех да помисля за бустера, а умът ми отново се насочи към разбития самолет. Странно, сякаш все още усещах пламъците до кожата си. Надявах се, че като направя погребението, болката ще отмине, но все още я усещах. Смъртта на Драйфа бе оставила огромна празнина. Толкова много въпроси.

Така ли ще става всеки път, когато изгубя приятел в битка, питах се аз. Прииска ми се да избягам, да стана пилот на товарен самолет, както каза Джорген, и никога да не ми се налага да се изправям срещу креляни и техните деструктори.

Страхливка.

Най-сетне Висина се показа в далечината. Хванах ръката на Джорген и я насочих няколко градуса наляво, към скритата пещера.

— Лети в тази посока.

Той ме погледна измъчено, но направи каквото поисках. Накарах го да спре на четирийсетина метра от дупката, за да не вдигне прах и да не разкрие мястото, на което беше холограмата.

Той сниши хавърколата внимателно, за да остави бустера долу. Щом усетих, че допря земята, аз закачих единия край на светлинното въже за едната страна на автомобила и се подготвих да се спусна, за да освободя бустера.

— Пумпал — спря ме Джорген. — Благодаря ти.

— За какво?

— Задето ме накара да го направя. Чувствам се по-добре, след като я изпратихме както подобава.

Добре поне че ритуалът бе помогнал на единия от нас.

— Ще се видим след седмица — рече той. — Семейството ми сигурно ще уплътни всяка минута от времето ми. — Той ме погледна, след това по лицето му се изписа много странно изражение. — Този счупен кораб… има ли работещ подемен пръстен?

— Ами… Да. — Той ми беше помогнал и вече знаеше достатъчно, за да ми навлече неприятности, ако реши. Заслужаваше честност. — Да, има подемен пръстен. Целият кораб е в по-добро състояние, отколкото си мислиш.

— Тогава го поправи — натърти той. — Поправи го и лети. Намери начин да им се противопоставиш. Направи го заради онези от нас, които нямаме куража да го направим.

Наклоних глава, но той се обърна, стисна зъби и хвана волана с две ръце. Затова се приведох, после освободих бустера. Бяхме достатъчно близо, така че можех да маневрирам с Ем-бот и да го закача, а след това да го спусна в пещерата. Щеше да ми бъде необходима верига, затова освободих само единия край.

Помахах на Джорген и когато той се издигна, веригата се изплъзна от пръстените под колата и падна до мен. Той не си я поиска. Отлетя към Висина. И отговорностите.

Незнайно как… беше истина. Незнайно как аз бях по-свободна от него. Това бе истинска лудост.

Извадих радиото от раницата.

— Здрасти, познай какво, Ем-бот. Имам подарък за теб.

— Гъби ли?

— Нещо по-хубаво.

— Две гъби.

Усмихнах се.

— Свобода.