Брандън Сандърсън
Към небето (14)

12.

Да се събудя в кокпита на изтребител се оказа най-невероятното нещо, което ми се беше случвало. Е, след… летенето.

Протегнах се в мрака, впечатлена колко пространство имаше в кокпита. Беше по-голям от тези на корабите на ЗСД. Включих светлинната гривна и погледнах часовника. 0430. Оставаха два и половина часа до явяването ми в час.

След всичко, което се беше случило, не бях уморена. Просто малко ме болеше от…

Нещо седеше и ме наблюдаваше от вътрешната страна на пилотската кабина.

Не бях виждала нищо такова в пещерите. Първо, съществото беше жълто. Плоско, дълго, леко топчесто, имаше си сини шипове по гърба, които се открояваха на яркожълтата кожа. Приличаше на гигантски гол охлюв с размерите на самун хляб, само че по-тънко.

Не различих очите, но начинът, по който се нагъваше — предната част се вдигаше — ми напомни малко за… катерица? Като онези, които в клас бяхме гледали на видео от дивия живот в пещерите за опазване на видовете.

— Ти какво си? — попитах тихо.

Стомахът ми изръмжа.

„И още по-важно“, добавих, „ставаш ли за ядене“?

Той изви „глава“ настрани, за да ме погледне — въпреки че така и не открих очи. Нито уста. Нямаше и лице. Издаде тихо просвирване, като от флейта, от задните шипове.

Ако имаше нещо, което бях научила, докато събирах гъби в пещерите, ярките цветове означаваха: „Не ме яж или много скоро братята ми ще ядат теб, човека“. Най-добре да не слагам странния пещерен охлюв в уста.

Стомахът ми изръмжа, но когато бръкнах в торбата, открих половин старо барче от водорасли. Може и да имах време, колкото да стигна до Огнен рай за храна, но така сякаш щях да се промъкна у дома с подвита опашка, победена.

Адмиралът искаше да ме пречупи, нали така? Тя обаче нямаше представа срещу какво се изправя. Аз бях дългогодишен ловец на плъхове от световна класа, добре обучена.

Облегнах се на седалката и порових отзад в изненадващо просторната кабина. Обикновено всеки сантиметър в изтребителя е нужен за нещо — а този изглежда имаше място за товари точно зад пилотското място и нещо, което приличаше на сгъваем катапулт за пътника.

Снощи си мислех, че съм видяла стари инструменти тук. И наистина открих намотано въже от пластмасови влакна. Запечатаната кабина го беше запазила, въпреки че това нещо бе на практика неразрушимо. Развих малко и го взех.

Подобието на охлюв остана върху контролния панел, наблюдаваше ме и от време на време наклоняваше „глава“, за да издава звуци като от флейта.

— Да — заговорих. — Само гледай. — Отворих капака докрай — снощи не посмях да го затворя от страх, че няма да влиза достатъчно въздух — и скочих долу. Точно както се надявах, чух подтичване в мрака и открих миши изпражнения близо до гъбите по стената.

Предпочитах да имам харпуна си, но засега и една примка щеше да ми свърши работа. Сложих барчето за примамка. Отстъпих доволно назад. Охлювът се беше преместил на крилото на стария кораб и тръбеше към мен по начин, който възприемах като любопитство.

— Тези плъхове — обясних аз, — много скоро ще опознаят гнева на глада ми, раздаден с помощта на малките клупове на справедливостта. — Усмихнах се, след това осъзнах, че говоря на странния пещерен охлюв, което бе ново падение, дори за мен.

Оставаше ми свободно време, затова погледнах към кораба. Във всеки друг случай бих се замислила как да оправя това чудо. След като направих теста, аз бях изградила във фантазиите си цяло бъдеще, в което се явявах със собствен кораб пред ЗСД и ги принуждавах да ме приемат.

Тези фантазии сега ми изглеждаха… прекалени. Това нещо не беше в добра форма. Не само заради извитото крило или счупените бустери отзад. Всичко, което не беше в пилотската кабина, беше надрано, изкривено или разкъсано.

Може би така бе само отвън. Ако вътрешностите бяха в добро състояние, тогава може би корабът можеше да се оправи.

Взех кутията с инструменти. Тя бе издържала проверката на времето не точно като въжето — изглежда малко влага бе попаднала в кутията — но ръждясалият гаечен ключ пак си беше гаечен ключ. Затова разместих част от скалите, след това се пъхнах под кораба, близо до подемния пръстен. Знаех основни неща за механиката, както и всички ученици, въпреки че не бях учила толкова усърдно, колкото маневрите по време на полет и строежа на корабите. Дърдорко винаги ми се караше, настояваше, че добрият пилот трябва да може да си поправи кораба.

Дори не си бях представяла, че ще попадна в стара пещера, осветена единствено от червено-оранжевите отблясъци на светлинната гривна, и ще се опитвам да се добера до панела към вътрешността на тази стара бракма. Най-сетне отстраних панела и надникнах вътре. Опитвах се да си спомня уроците.

Това е сигурно смукателното отвърстие на бустера и инжекционната система, а това трябва да е стабилизаторът на подемния пръстен…

Тук имаше твърде много неща, които не познавах, въпреки че успях да намеря енергийната матрица — кутия, широка половин метър, източникът на мощността на кораба. Откачих я сравнително трудно, след това изпълзях навън и използвах светлинната гривна, за да я изтегля изпод кораба.

Жиците, които я свързваха с кораба, бяха в добро състояние, колкото и да беше изненадващо. Който и да беше построил това нещо, се бе постарал електрониката да издържи. За енергийната матрица бяха използвани същите кабели, каквито ползвахме ние — каквито сме използвали във флота преди да се разбием на Метален рой. Може би това щеше някак да ми помогне да определя възрастта на кораба.

Промъкнах се отново отдолу и погледнах във вътрешността на изтребителя. Това пък какво е, недоумявах, когато одрасках кокалчета на голяма черна кутия. Гладка, с отразяваща повърхност, въпреки влиянието на годините, тя сякаш не се връзваше с останалите части от машината. Но пък коя бях аз, че да кажа кое пасва и кое не на толкова стар кораб?

Хрумна ми да отворя мъничката енергийна матрица на светлинната гривна, след това включих една от по-тънките жици на кораба в нея. Тихо звънтене се разнесе от предната част на кораба и в панела за достъп нещо просветна.

Небесни ангели. Очевидно матрицата на светлинната ми гривна беше твърде слаба, но аз имах истински източник на енергия, който може би щеше да успее да задейства някои от функциите на кораба. Той все още щеше да има извито крило и счупени бустери, но идеята ми се стори вълнуваща. Надникнах отново във вътрешността на кораба.

Охлювът беше вътре, увил се около една жица, висеше и ме наблюдаваше с нескрито любопитство.

— Стига де — подхвърлих аз. — Ти как влезе тук?

В отговор той затръби. Това същият охлюв ли беше или друг? Измъкнах се изпод кораба и проверих, но не видях други охлюви наоколо. Чух обаче драскане откъм близката стена, където в примката ми се беше хванал доста охранен плъх.

— Видя ли? — заговорих аз и се пъхнах под кораба. Охлювът тупна върху скалите. — А ти се съмняваше в мен.

Одрах и изкормих плъха, отделих месото. В кутията за инструменти имаше малка горелка и енергийната матрица на гривната бе напълно достатъчна за нея. С нея и парче метал си направих тиган — и скоро започнах да готвя плъха. Нямах подправки, но поне нямаше да ходя гладна.

Мога да използвам тоалетната в училище, помислих си аз. Това не ми беше забранено вчера. А в тоалетната имаше кабини за миене след тренировки. На сутринта можех да набера гъби, да заложа още капани и…

Наистина ли смятах да живея като пещерен човек?

Погледнах към плъха, който се готвеше. Или щях да живея тук, или да пътувам всяка вечер, както адмиралът очакваше.

Това бе начин да контролирам живота си. Те отказваха да ми осигурят храна и легло. Чудесно. Не ми трябваха подаянията им.

Аз бях от Дръзки.