Брандън Сандърсън
Към небето (47)

43.

— Подемен пръстен онлайн — докладваше Ем-бот, докато се издигахме бавно във въздуха. — Бустер и маневреност онлайн. Животоподдържаща система онлайн. Комуникации и стелт механизъм онлайн. Светлинно копие и ОМП антищит онлайн.

— Не е зле, Дърдорко — рекох.

— Деструкторите са все още офлайн — заяви Ем-бот. — Както и самовъзстановяването и хипердрайва.

— Тъй като все още не знам какво е това последното, ще го приемем за даденост. Включил ли си стелта?

— Разбира се. Нали обещаваш, че днес няма да влизаме в бой?

— Никакъв бой — обещах. — Просто един бърз полет, за да тестваме бустера.

Издигнахме се през несъществуващия таван и аз усетих как се напрягам, колко съм развълнувана. Летях всеки ден, но сега беше различно. На фона на контролния панел на Ем-бот, дори най-сложните кораби на ЗСД изглеждаха простички, затова се придържах към бутоните, които разбирах.

Откритото небе ме зовеше. Опитах се да се успокоя, отпуснах се назад на седалката. Контролната сфера, дроселът и лостът за височина бяха съвсем същите като тези, които познавах. Можех да се справя.

— Готова ли си? — попита Ем-бот.

В отговор включих на свръхскорост.

Изстреляхме се напред и напредналото му овладяване на джи форса се включи на мига. Очаквах да бъда притисната към седалката, но дори не усетих скоростта, макар да бяхме на максимална свръхскорост.

— Ангели небесни-и-и — прошепнах.

— Хубаво е, а? — обади се Ем-бот. — Много по-добър съм от онези кораби, с които си губиш времето.

— Може ли да ускорим повече от това?

— Не и с един бустер. При мен е предвидено място за два малки бустера под крилата, така че е възможно.

Ускорихме малко по-бавно отколкото ставаше с Поко — което бе лесно обяснимо при положение, че бяхме по-тежки от моя клас изтребител, а използвахме същия бустер. Забелязах разликата, когато набрахме скорост. Минахме над Маг-6, Маг-7, Маг-8… Ангели небесни, едно Поко щеше да се тресе и всеки момент да се разпадне. Само че Ем-бот достигна Маг-10, а аз не усетих нищо. Беше гладко пътуване, също както при Маг-1.

Опитах няколко маневри при тази скорост и машината откликваше на всички команди. От доста време не ми се беше случвало да компенсирам случайни завои, но бързо се справих. Намалих до обичайната скорост за близък бой и упражних лавиране, след това остри завои.

Всичко мина толкова добре, че ускорих на Маг-3 отново, след това изпълних няколко сложни маневри за избягване на противника. Отклонения встрани, завъртане и рязък лупинг с превключване на свръхскорост при спускането.

Това бе съвършенство. Истинско съвършенство.

Трябваше да се качи Дърдорко в това чудо. Или може би Джорген. Дължах му го, задето ми помогна с бустера. Той щеше да мрънка, задето съм го принудила да дойде чак до моята дупка — тъй като той мрънкаше и се цупеше почти за всичко — но определено щеше да се наслади на летенето. Да се извисиш, да се освободиш от всички задръжки и очаквания и…

И… защо изобщо следвах тези мисли отново? Тръснах глава, насочих вниманието си към летенето.

— Помисли си само колко страхотен ще бъдеш в битка — казах на Ем-бот.

— Ти ми обеща.

— Обещах тази вечер да не те включвам в битка — отвърнах. — Но не съм обещавала да не опитвам да променя мнението ти. Защо се страхуваш?

— Не се страхувам. Следвам заповеди. Освен това с какво ще бъда полезен в битка? Нямам деструктори.

— Не ти трябват. ОМП работи, както и светлинното копие. С твоята маневреност и тези инструменти можем направо да разбием креляните. Те ще гонят сянката ни, след това сянката ни ще погълне техните! Ще бъде направо невероятно!

— Пумпал — заговори той. — Заповедите ми са да не участвам в битки.

— Ще намерим начин да променим това. Не се притеснявай.

— Ами… — той не беше убеден. — Може би… може да направим нещо, което да задоволи необичайното ти човешко желание да участваш в истинска битка. Тръпка ли искаш? Ами ако ти прожектирам битка?

— Като симулатор ли?

— Нещо такова! Мога да прожектирам холограма с повишена достоверност на капака на кокпита и така ще имаш чувството, че участваш в битка. Така ще се преструваш, че се опитваш да бъдеш убита, докато на мен няма да ми се налага да пренебрегвам заповедите си.

— Какво? — попитах аз, обзета от любопитство. Поне щях да тествам как реагира по време на симулация. — Да го направим.

— Иди на единайсет хиляди фута и аз ще те пусна в битката за Висина.

— Но аз върнах касетата на Коб.

— Направих копие. — Той се поколеба за момент. — Зле ли постъпих? Мислех, че ще пожелаеш…

— Не, не, всичко е наред. Това ли е единствената битка, която можеш да ми пуснеш?

— Единствената, която е 3-D. Това проблем ли е? О! Баща ти. Това е битката, в която баща ти е станал предател, нещо към което си емоционално уязвима заради чувствата за предателство и несъответствие! О-па.

— Всичко е наред.

— Вместо това мога да се опитам да…

— Всичко е наред — натъртих аз и отидох на височината, която той беше посочил, като използвах дросела, за да заема позиция. — Започни симулацията.

— Добре, добре. Няма нужда да се цупиш само защото съм те обидил.

В миг се озовах насред битката.

Беше като симулация, с тази разлика, че се намирах в истински кораб. Всичко холограмно блестеше и бе леко прозрачно, сякаш бях заобиколена от призраци — което бе точно така, защото можех да различа реалността и да не се натъкна неочаквано на скала или нещо друго.

Ем-бот каза, че просто ще пусне записа върху капака, но на мен ми се струваше триизмерен. А пък боят беше невероятно реалистичен, особено когато включих бустера и се присъединих — Ем-бот дори се постара да пресъздаде звуците в кокпита, докато корабите профучаваха покрай нас.

— Мога да симулирам деструктори — заяви Ем-бот, — въпреки че не са ми инсталирани.

Ухилих се, след това заех позиция с два изтребителя на ЗСД. Когато се гмурнах в преследване на крелянски кораб, на който някой друг беше свалил щита с ОМП, Ем-бот промени симулацията и целта ми експлодира в приятен облак от светлина.

— Добре — подхвърлих. — Как да активирам сензорите за близост?

— Аз мога да ги активирам. Готово.

— Много удобно. Какво друго можеш да изпълняваш с вербална команда?

— Имам достъп до комуникациите и стелт активатора, мога да включа отново щита, когато кажеш. Според галактическия закон обаче ми е забранено да контролирам бустери и оръжейни системи — включително ОМП. Нямам физическа връзка с тези системи, освен за да направя диагностика.

— Добре тогава — отвърнах. — Включи говора на щурмовия командир — искам да чуя записите, все едно са в реално време.

— Дадено — отвърна той и радиото се включи. — Искам да подчертая, че аудиото може да не е в синхрон в образа, тъй като ти въздействаш на прогреса на битката.

Кимнах и се хвърлих в битката.

И беше великолепно. Лавирах и стрелях, включвах ОМП и увеличавах скоростта. Променях траекторията си през виртуалното бойно поле, пълно с бляскави светлини, експлодиращи кораби и отчаяни бойци. Управлявах невероятно маневрен кораб, чувствах как се адаптирам към него, как предимството е мое. Свалих четирима креляни за половин час — личен рекорд, — без да понеса никакви поражения освен няколко бегли одрасквания по щита.

Най-важното бе, че съм в безопасност. Нито един от приятелите ми не беше в опасност. Беше съвършено ново ниво на симулация, но без заплаха за живота на когото и да било.

Страх, шепнеше нещо у мен. Страх от битка. Страх от загуба. Този глас почти не спираше да говори вече.

По челото ми изби пот, сърцето ми блъскаше. Съсредоточих се над крелянин, обстрелван с деструкторен огън от друг кораб. Щитът му щеше да падне всеки момент. Прицелих се и…

Покрай мен профуча кораб, деструкторите бълваха огън, той ме изпревари в атаката и взриви кораба. Познах го веднага. Беше татко.

Друг кораб зае мястото си на партньор зад баща ми.

— Ем-бот — заговорих аз и усетих как потръпвам. — Включи аудио за тези двамата.

Каналът пропука, гласът на щурмовия командир заглъхна. Вместо това се включих в директната линия между татко и Мелез.

— Добър изстрел, Преследвач — зазвуча гласът на Коб. Беше неговият глас, но без циничното звучене. — Горещи скали, днес си направо неудържим!

Татко направи лупинг. Последвах го и застанах зад него, от другата страна на Коб. Бях партньор… на татко. Най-великият човек, когото някога бях познавала.

Предателят.

Мразя те, помислих си аз. Как си могъл да направиш онова, което си направил? Не се ли замисли какво ще причиниш на семейството си?

Той зави и аз го последвах, придържах се към блестящата му, прозрачна форма, докато преследваше два крелянски кораба.

— Ще включа ОМП. Виж дали ще успееш да ги свалиш.

Потиснах неочаквано избуялите чувства, когато чух отново гласа на татко. Как бе възможно едновременно да мразя и обичам този човек? Как да свържа образа му — толкова висок в деня, когато излязохме на повърхността — с ужасните неща, които научих, че е направил?

Стиснах зъби и се опитах да се фокусирам над битката. Креляните се включиха в огромното меле от кораби, почти се сблъскаха с изтребители на ЗСД. Татко ги последва, изви в лупинг. Коб изостана.

Аз не се откъсвах от татко, държах се плътно до крилото му. В този момент преследването бе всичко и светът около мен изчезна. Бяхме единствено аз, призракът на татко и вражеският кораб.

Завой надясно.

Бързо изправяне.

Нов завой.

Отново надясно.

Заобиколи тази експлозия.

Вложих всичко в това преследване и въпреки това изостанах малко. Завоите на татко бяха твърде остри, движенията твърде точни. Въпреки че разчитах на по-добрата маневреност на Ем-бот, татко беше по-добър от мен. Той разчиташе на дългогодишен опит и знаеше кога да ускори, кога да завие.

Имаше нещо… нещо повече…

Съсредоточих се над крелянския кораб. Той зави надясно. Татко го последва. Той се устреми нагоре. Татко го последва. Зави наляво…

Татко зави наляво. Мога да се закълна, че го направи частица от секундата преди крелянина.

— Ем-бот — повиках го аз. — Отбележи времето на завоите на татко в сравнение с тези на крелянския кораб. Възможно ли е да реагира преди тях?

— Това е напълно невъз… Я!

— Какво? — попитах.

— Струва ми се, че правилното възклицание е АНГЕЛИ НЕБЕСНИ. Спенса, баща ти се движи преди креляните. Става част от секундата по-рано, но е истина. Изглежда записът ми, незнайно как, е изгубил синхрона си. За мен е напълно невъзможно един човек да предвиди ходовете толкова точно.

Присвих очи, включих на свръхскорост и отново се включих в преследването. Не спрях, докато не се озовах вътре в очертанието на кораба на татко, а сиянието на холограмата ме обгръщаше. Съсредоточих се не над него, а над крелянския кораб и се опитах да го следвам, докато се опитваше всячески да се измъкне.

Ляво. Дясно. Завъртане. Височина…

Не можех да го направя. Баща ми го следваше, не го изпускаше нито за секунда, след това включи ОМП, за да свали щита на врага. Те се завъртяха един около друг в усукан лупинг, също като две преплетени въжета. Аз напълно им изгубих дирята, изпаднах от сложната маневра, когато татко — незнайно как — дезактивира бустера в точния момент, за да изостане зад врага.

Крелянинът умря сред огнена светлина.

Татко се измъкна от гмуркането в мига, в който Коб извика възторжено по линията. Младият Коб определено бе ентусиаст.

— Преследвач — подхвърли той. — Те се оттеглят. Победихме ли… успяхме ли?

— Не — отвърна татко. — Прегрупират се. Да се върнем при другите.

Изчаках в моя кораб, наблюдавах как Коб и татко се връщат при другите пилоти.

— На това му се казва върховно пилотиране — похвали го Железен юмрук. — Само че, Преследвач, внимавай. Непрекъснато губиш партньора си.

— Дрън дрън дрън дрън дрън — сряза я Коб. — Преследвач, престани да взривяваш всичко; изглеждам много нескопосан. Честно, Железен юмрук.

— Ние се бием за оцеляването на цялото човечество, Мелез — отвърна Железен юмрук. — Поне веднъж се надявам да чуя нещо зряло от теб.

Усмихнах се.

— Тя звучи също като Джорген, когато ни казва нещо.

След това се обърнах и погледнах към креляните, които се прегрупираха в далечината. Наблизо изтребителите на ЗСД се подредиха отново в ескадри.

Знаех какво следва.

— Я погледни дупката в отломките горе — посочи Коб. — Рядко се вижда такова подреждане… Преследвач?

Вдигнах поглед, но симулацията не стигаше толкова високо, че да ми покаже отломките, за които говореха.

— Преследвач, какво има? — попита Коб.

— Това дефектът ли е? — попита Железен юмрук.

— Мога да контролирам дефекта си — отвърна татко. — Само че… — Какво беше това? Не бях чувала тази част преди.

Той мълча известно време.

— Чувам звездите. Виждам ги, Коб — рече татко. — Също както ги видях по-рано днес. Дупка в пояса отломки. Мога да мина през нея.

— Преследвач! — повика го Железен юмрук. — Остани в редицата.

Тази част я чух и миналия път. Изпитвах ужас да я чуя отново, но не можех да се насиля да накарам Ем-бот да я изключи.

— Мога да се промъкна, Джуди. Трябва да опитам. Трябва да видя. Чувам звездите.

— Върви — прошепнах заедно с Железен юмрук. — Вярвам ти.

Тя му беше имала доверие. Той не беше нарушил заповедите; той бе тръгнал с нейното разрешение. Това за мен имаше значение на фона на онова, което предстоеше да се случи.

Корабът на татко се завъртя, подемният пръстен сочеше надолу. Носът на самолета се устреми нагоре, той включи бустерите.

Видях го как полита и в ъглите на очите ми се събраха сълзи. Не можех да гледам повече. Не и отново. Моля те. Татко…

Посегнах към него. Протегнах ръка, колкото и да беше глупав жестът и… и с…

С нещо друго.

Тогава там горе чух нещо, идваше отгоре. Беше звук като хиляди музикални ноти, чиито звуци се преплитаха. Представих си, както бабчето ме беше учила, как се устремявам нагоре. Насочвам се към звездите…

Кокпитът ми притъмня, потънах в пълен мрак. След това около мен се появиха хиляди точици светлина.

Тогава тези точици се разтвориха. Милиони бели очи, също като звезди, всички се насочиха към мен, гледаха право в мен. Интересувах ги само аз. Те ме виждаха.

— Изключи! — изкрещях.

Тъмнината изчезна. Очите изчезнаха.

Бях отново в кокпита.

Опитвах се да си поема дъх, вдишвах и издишах, потях се.

— Какво беше това? — попитах, без да крия, че съм изпаднала в паника. — Какво ми показа? Какви бяха тези очи?

— Объркан съм — рече Ем-бот. — Нищо не съм направил. Не разбирам какви ги приказваш.

— Защо не пусна тази предишна част от разговора миналия път? Защо я скри от мен?

— Не знам откъде да започна! — отвърна Ем-бот. — Мислех, че искаш да чуеш тази част със звездите!

— Ами разговорът за дефекта? Ти знаеше ли за това?

— Хората имат много дефекти! — отвърна той с хленчещ глас. — Не разбирам. Мога да обработвам данни хиляда пъти по-бързо от ума ти, въпреки това не успявам да те следвам. Извинявам се, не знам!

Вдигнах ръце към главата, косата ми беше овлажняла от потта. Стиснах очи и продължих да дишам.

— Извинявам се — рече отново Ем-бот с тих глас. — Това трябваше да те развълнува, но аз се провалих. Трябваше да предвидя, че крехката ти човешка психика ще бъде повлияна от…

— МЛЪКВАЙ!

Корабът млъкна. Сгуших се в кокпита, опитах се да се захвана за здравия си разум. Какво се беше случило със самоувереността ми? Къде отиде детето, което бе толкова сигурно, че може да срази целият крелянски флот съвсем сама?

Остана някъде назад във времето, както детството на всеки друг…

Не мога да преценя колко дълго стоях така, прокарвах ръце през потната коса, поклащах се напред и назад. Ужасно главоболие ме притисна, пронизваща болка зад очите, сякаш някой завинтваше очите ми към черепа.

Болката ме накара да се съсредоточа. Помогна ми да се стегна, докато най-сетне забелязах, че все още се рея. Бях сама над празното поле, в чернотата на нощта.

Просто се върни, казах си аз. Иди да поспиш.

Неочаквано това ми се стори единственото, което исках най-много на света. Отначало бавно протегнах ръце към контрола и се насочихме към координатите на нашата дупка.

— Сега вече се страхувам от смъртта — рече тихо Ем-бот, докато летяхме.

— Какво? — попитах рязко.

— Написах подпрограма — обясни той, — за да симулирам чувствата на страх от смъртта. Исках да знам.

— Това е глупаво.

— Знам. Само че не мога да я изключа, защото се страхувам повече от това. Не е ли по-лошо, ако не се страхувам от смъртта?

Заех позиция над нашата дупка.

— Радвам се, че можах да летя с теб — каза Ем-бот. — За последен път.

— Това ми се струва… окончателно — рекох аз и нещо в мен потръпна в очакване.

— Трябва да ти кажа нещо — рече той. — Само че се притеснявам, че ще ти причиня допълнително емоционално сътресение.

— Казвай.

— Ама…

Говори.

— Аз… аз трябва да се изключа — заяви Ем-бот. — Сега вече ми е ясно, че ако ти позволя да се качваш в небето, ти няма да успееш да избегнеш битката. Такава е природата ти. Ако това продължи по същия начин, аз със сигурност ще бъда принуден да наруша дадените ми заповеди.

Приех казаното като физически удар, свих се. Не бе възможно да казва онова, което си мислех, че казва.

— Притаи се, каза той, когато се спуснахме в пещерата. Зареди с провизии. Не се включвай в битки. Това бяха заповедите ми и аз трябва да изпълня нарежданията на пилота. Така че това е последният път, в който летим заедно.

— Аз те поправих. Ти си мой.

Кацнахме.

— Сега ще се дезактивирам — рече той. — Докато пилотът ми не ме събуди. Извинявам се.

— Твоят пилот е мъртъв, при това от столетия! Сам го каза!

— Аз съм машина, Спенса — отвърна той. — Мога да симулирам чувства. Само че не ги притежавам. Трябва да следвам програмата си.

— Не, не трябва! На никой от нас не му се налага да го прави!

— Благодаря ти, че ме поправи. Сигурен съм, че… пилотът ми… ще бъде благодарен.

— Ти ще се изключиш завинаги — настоях. — Ще умреш, Ем-бот.

Последва мълчание. Светлините на конзолата започнаха да угасват една след друга.

— Знам — отвърна тихо той.

Отворих капака на кокпита, след това освободих коланите и се надигнах.

— Добре! — рекох. — Добре, умри като другите!

Скочих долу, след това се отдръпнах, когато светлините му за кацане се замъглиха, докато единствено няколко червени светлини в кокпита останаха да светят.

— Не го прави — помолих и неочаквано се почувствах съвсем сама. — Лети с мен. Моля те.

Последните светлини угаснаха, оставиха ме в пълен мрак.