Брандън Сандърсън
Към небето (44)

40.

Предателството на татко кървеше в мен също като отворена рана. На следващия ден почти не станах от леглото. Ако имаше часове, щях да ги пропусна.

Стомахът ми откликна на настроението и аз се почувствах физически зле. Гадеше ми се, беше ми тежко. Въпреки това трябваше да хапна и най-сетне се насилих да събера малко безвкусни пещерни гъби.

Дърдорко работеше тихо, заваряваше и връзваше кабели. Познаваше ме и знаеше, че не бива да ме притеснява когато не се чувствам добре. Не ми беше приятно да показвам на хората, че ми е зле.

Не можех да реша дали искам да му разкажа. Не бях сигурна дали искам да говоря с когото и да било по този въпрос. Ако не говорех за това, може би щях да успея да се преструвам, че не съм открила истината. Може би щях да се преструвам, че татко не е извършил онези отвратителни неща.

Същата нощ Ем-бот опита много пъти (по ужасни начини) да ме развесели, очевидно бе прибегнал до списък с методи за емоционална подкрепа. Не му обърнах внимание и някак успях да поспя.

На следващата сутрин се почувствах малко по-добре физически — докато емоционално все още бях развалина. Ем-бот не бъбреше с мен, докато дерях плъхове и когато го попитах какво не е наред, той обясни.

— Някои хора предпочитат да им бъде дадено време да тъгуват сами. Ще престана да разговарям с теб в продължение на два дена, за да разбера дали изолацията ще окаже необходимата подкрепа. Приятно придвижване през етапите на мъката.

След това аз просто… съществувах. Живеех притисната от зловещата истина. Железен юмрук и Коб бяха излъгали за баща ми — но бяха излъгали, за да представят престъплението му като по-незначително. Бяха защитили семейството ни. Ако с мен се бяха държали ужасно като дъщерята на страхливец, какво ли щеше да се случи с дъщерята на предател?

Неочаквано всичко, което Железен юмрук правеше с мен, придоби смисъл. Татко бе убил хора от собствената си ескадра. Нейни приятели. Нищо чудно, че тя ме мразеше. Забележителното бе, че Коб не ме мразеше.

Минаха още четири тежки дни. От време на време ловувах, но през повечето време помагах мълчаливо на Дърдорко да поправи бустера. На няколко пъти ме попита какво ми е и аз почти му казах. Само че поради някаква причина не можах. Това не беше истина, която исках да споделя. Дори с него.

Най-сетне на следващата сутрин трябваше да взема решение. Дали да се върна? Да се изправя ли пред Коб? Можех ли да продължа да се държа като келешче, което не знае какво е подчинение, да плюя по адмирала, след като вече знаех истината?

Можех ли да живея и да летя с този срам?

Оказа се, че отговорът е да.

Имах нужда да летя.

 

 

Влязох в стаята за тренировки в 0630, първа от всички. Сега вече бяхме останали четирима.

Авиосимулаторът изглежда бе преминал някаква поправка през отпуска ни. Въпреки че сега работници нямаше, възглавниците бяха махнати, едната страна на Джорген бе открита, жиците вътре се виждаха.

Еф Ем отвори вратата, облечена в чист гащеризон и нови ботуши. След нея дойде Артуро и заговори тихо с нея за играта им от снощи. Останах с впечатлението, че Нед харесва Еф Ем, тъй като той им беше осигурил местата за мача.

— Здрасти — поздрави Еф Ем, когато ме видя. Прегърна ме и ме погали по рамото, следователно мъката ми все още личеше. Дотук с претенциите за силен воин.

Коб отвори вратата, изглеждаше разсеян, пиеше ароматно кафе и четеше някакви доклади. Джорген беше с него, вървеше, както винаги, гордо.

Я чакай. Кога започнах да го възприемам като „горд“?

— Коб — заговори Артуро и надникна от един от тренажорите. — Никой ли не им е казал, че отпускът ни приключва? Как ще се упражняваме?

— Упражненията с холограми вече направиха предостатъчно за вас — отвърна Коб и закуцука покрай нас, без да вдигне поглед. — Остават ви едва пет седмици от пилотската школа. Отсега нататък ще прекарвате по-голямата част от времето си в истински машини. Сутрин ще се срещаме на площадката за излитане.

— Супер — отвърнах аз с ентусиазъм, който не изпитвах.

Коб кимна към вратата и ние излязохме в коридора. Артуро ме настигна.

— Ще ми се да бях повече като теб, Пумпал — рече той.

— Като мен ли?

— Винаги пряма и дръзка — обясни той. — Наистина искам да летя отново. Много искам. Всичко ще бъде наред.

Говореше така, сякаш се опитваше да убеди себе си. Какво ли бе усещането почти да умреш, като него? Да те прострелят, когато си без щит? Опитах се да си представя паниката му, дима в пилотската му кабина, чувството на безпомощност…

— Ти си храбър — отвърнах. — Връщаш се в кокпита — това е най-важното. Не позволи на случилото се да те уплаши.

Поради някаква причина, тъй като тези думи ги изричах аз, те изглежда му вдъхнаха кураж. Как ли щеше да се почувства той, ако научеше, че чувствата ми не са толкова „прями“, нито „дръзки“, както той предполагаше?

Облякохме защитните костюми, след това тръгнахме към площадката за излитане, подминахме подредените ни изтребители Поко. Мястото на Артуро беше празно и аз видях, че говори със Сив, жена от наземния персонал. Тя беше висока, по-възрастна жена с къса бяла коса.

— Трябва да вземем Звезден шест, Амфи — обясни тя на Артуро и посочи. — Корабът ти все още не е готов.

Погледнах към хангара за поправки, откъдето стърчеше носът на неговия изтребител.

— Какво му е? — попита Артуро.

— Оправихме бустера — обясни Сив, — и тествахме подемния пръстен, но трябваше да свалим зареждащото за щита. Все още чакаме ново. Би трябвало да получим следващата седмица. Затова си със Звезден шест, освен ако не искаш да летиш без щит.

Артуро с неудоволствие се насочи към бившия кораб на Кималин. Аз продължих към Звездна десет. Трудно ми беше да мисля за него като за „мой“, след като Ем-бот беше в пещерата. Десет обаче беше добър за мен. Беше свестен боец.

Вместо обичайния наземен персонал, който да ми помогне да се закопчая, открих, че ме чака Коб и стиска шлема ми в ръце.

— Какво има, господине? — попитах го аз.

— Изглеждаш така, сякаш денят ти е доста труден, Пумпал — отвърна той. — Имаш ли нужда от още време?

— Не, господине.

— Длъжен съм да докладвам за състоянието ти пред медицинския екип. Може би трябва да отидеш и да поговориш с тях. Срещни се с един от новите съветници на Тиор.

Вдигнах ръка, показах малката кутийка, която бях взела от библиотеката. Тайните, които, както се оказа, не исках да знам.

— Добре съм, господине.

Той ме огледа, след това взе кутийката. Подаде ми шлема, аз надникнах и видях сензорите вътре.

— Да — потвърди Коб, — все още следят мозъчните ти показатели.

— А открили ли са нещо… важно? — Все още не знаех какво да мисля за всичко това, но мисълта, че лекарите шпионират мозъка ми, докато летя, ме караше да се чувствам неловко.

— Не ми е позволено да говоря по този въпрос, кадет. Въпреки че останах с впечатлението, че са готови да тестват всички нови кадети като използват данните, събрани от теб.

— Наистина ли искате да отида и да се срещна със съветниците? За да ми правят други откачени тестове ли? — Направих гримаса. И без това си имах достатъчно проблеми и без да се питам защо лекарите се тревожат за мозъка ми.

— Нали не се страхуваш от тях? — попита той, пъхна кутийката в предния джоб на ризата си и извади нещо оттам. Беше сгънато листче. — Доктор Тиор е добър човек. Вземи това например.

Обзета от любопитство взех листа и го прочетох.

Разрешение за освобождаване на кадет Спенса Нощносянкова от всички ограничения, пишеше на листа. Дават се пълни привилегии на кадет. Решение #11723.

Беше подписано от адмирал Джуди Айвънс.

— Какво… — попитах. — Защо?

— След посещението ти в лазарета, някой съобщил на доктор Тиор, че живееш сред пустошта и си принудена сама да си хващаш храната. Докторката направи голям проблем, задето си изолирана от ескадрата си и адмиралът най-сетне те подкрепи. Можеш да спиш и да се храниш в сградата на школата.

Усетих огромно, почти смазващо облекчение. О, звезди. Сълзи опариха ъглите на очите ми.

Ангели небесни, макар новината да беше добра, тя ми беше поднесена в неподходящ момент. И без това бях в много крехко емоционално състояние. За малко да ревна на площадката за изстрелване.

— Ами… — едва успях да изрека, — кой ли е уведомил доктор Тиор.

— Страхливец.

— Коб, аз…

— Не ми се слуша — заяви той и посочи кокпита. — Качвай се и се закопчай. Останалите вече са готови.

Той беше прав, но аз трябваше да попитам.

— Коб? Истина ли е? Случилото се на холозаписа от Битката за Висина? Наистина ли баща ми… е направил това?

Коб кимна.

— Огледах го добре, докато бяхме наблизо. Минахме достатъчно близо, за да надникна в кокпита му. Беше той, Спенса. Лицето му беше разкривено от гняв и до днес не мога да се отърся от този образ.

— Защо, Коб? Защо би направил подобно нещо? Какво се е случило там в небето? Какво е видял?

Коб не отговори. Даде ми знак да се кача по стълбата, затова се стегнах и се качих. Той ме последва по стълбата и застана там, на мястото на човек от наземния персонал, докато се настанявах.

Отново огледах шлема със странните сензори в него.

— Наистина ли мислят, че могат да разберат от моя мозък? — попитах. — Мислят, че могат да определят дали аз… дали ще направя същото като татко ли?

Коб стисна ръба на кокпита и се наведе.

— Ти не го знаеш, хлапе, но си в центъра на спор, който се води от поколения. Някои твърдят, че баща ти е доказал, че проявите на страхливост са генетично обусловени. Мислят, че има някакъв… дефект у теб.

Коб помръкна, гласът му стана още по-тих.

— Според мен това са пълни глупости. Не знам какво се е случило с баща ти — не знам защо приятелят ми се опита да ме убие, нито защо бях принуден да го сваля. Убийството му ме измъчва; не мисля, че някога ще мога отново да летя. Онова, в което не вярвам е, че някой е създаден да бъде страхливец или предател. Не, това не мога да го приема. Никога не бих могъл да го приема.

Той посочи към небето.

— Железен юмрук обаче вярва в това. Тя е сигурна, че ти ще се превърнеш или в страхливка, или в предателка. Докажи й, че греши, като се върнеш в небето и станеш пилот за пример — толкова съвършена, че всички да се чувстват засрамени, че са се съмнявали в теб.

— Ами ако са прави? Ами ако наистина съм страхливка, ами ако се окажа…

— Не задавай тъпи въпроси, кадет! Слагай коланите! Ескадрата ти е готова!

— Слушам, господине! — отвърнах на мига и се закопчах. Когато си слагах шлема, Коб стисна ръката ми.

— Какво има, господине? — попитах.

Той се замисли за момент. Погледна на една страна, след това и на другата.

— Някога виждала ли си нещо… странно, Пумпал? — попита той. — В мрака.

— Какво например?

— Очи — поясни тихо той.

Потръпнах и кокпитът ми неочаквано стана по-студен.

— Стотици малки очи — рече той, — които се отварят в мрака, навсякъде около теб. Сякаш вниманието на цялата вселена най-неочаквано е насочено единствено към теб.

Не спомена ли Ем-бот нещо такова… нещо за очи?

— Баща ти говореше такива неща преди инцидента — сподели Коб, видимо потресен. — Освен това казваше… казваше, че чува звездите.

Както бабчето каза, помислих си аз. Както каза и той точно преди да отлети към тях. Да не би да говореше за старото упражнение, на което ни учеше бабчето, да си представиш как летиш между звездите? Имаше ли нещо повече?

На два пъти… на два пъти ми се беше сторило, че ги чувам там горе…

— Виждам от ужасеното ти изражение — заяви Коб, — че изведнъж съм започнал да дрънкам като луд. Звучи глупаво, нали? — Той тръсна глава. — Няма значение. Ако ти, поради някаква причина видиш нещо от онова, което ти описах, кажи ми. Не разговаряй с друг, дори с колегите си от ескадрата и абсолютно никога не споменавай подобно нещо по радиото. Разбрахме ли се, Спенса?

Кимнах. Бях изтръпнала. За малко да му кажа какво бях чула, но се спрях. Коб беше единственият истински съюзник, който имах, но в този момент изпаднах в паника. Знаех, че ако му кажа, че ми се струва, че чувам звездите, той ще ме извлече от пилотската кабина.

Затова си държах езика зад зъбите, докато той слизаше по стълбата. Каза ми да говоря с него, ако видя нещо, не ако чуя. А аз никога не бях виждала нещата, които той описа. Очи ли? Стотици малки очи, които се отварят в мрака, навсякъде около теб…

Потръпнах отново, но си сложих шлема. Днес може и да не бях в най-добра форма. Разтърсена, потресена от новините, сега вече бях напълно объркана. Знаех обаче, че ако не излетя отново, със сигурност ще полудея.

И така, когато Джорген даде знак за излитане, аз го последвах на мига.