Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (9)

Осма глава

Уилям последва Гофман в просторното фоайе. Там кипеше оживление. Хора и роботи с най-разнообразен външен вид сновяха забързано напред-назад. Забеляза неколцина младежи — навярно новопостъпили кандидати. Движеха се в групи по седмина и носеха униформата на Института — лилав блейзър и син панталон.

— Сега, след като Ейбрахам Тели вече не е в подземието, понижихме нивото на заплаха — доволно поясни Гофман. — И привлякохме нови кандидати. Вече почти всичко се върна в нормалното си русло.

Покрай тях мина група кандидати. Двама-трима хвърлиха поглед към Уилям, скупчиха глави и започнаха да си шушукат. Той забеляза, че всички държат орбове, и много се зарадва. По принцип още с постъпването в Института кандидатите получаваха персонален орб. Тези топки представляваха своеобразни ключове към десет нива, а на по-горно ниво се преминаваше, след като кандидатът се справи със загадка със съответната трудност. С преминаването на по-горно ниво орбът придобиваше нови свойства, а притежателят му разширяваше периметъра си на достъп. Когато обаче обявиха пета степен на заплаха заради появата на Корнелия Смъртимор, ръководството на Института конфискува всички орбове. Слава богу, тази мярка вече беше прекратена.

— Но какво се е случило със стълбите? — обърна се Уилям към Гофман.

Широкото каменно стълбище към втория етаж беше заменено с два ескалатора.

— Аз дадох идеята — похвали се Гофман. — Много по-ефективни са от старите стълби.

— Аха… е… щом казваш. — Уилям не хареса особено промяната. — Ами стълбоботът?

Имаше предвид чаровния малък робот, който най-усърдно, макар и с променлив успех, се изкачваше и слизаше по стълбите.

— След преустройството се оказа безполезен. И го пенсионирахме.

— Какво ще рече „пенсионирахме“?

— Изпратихме го на заслужена почивка — усмихна се Гофман. — Оказа се морално остарял.

Гофман продължи напред през множеството.

Момчето оглеждаше навалицата наоколо. Покрай него минаха два лъскави робота. Бяха съвсем бели и блестяха под таванското осветление.

— И те ли са нови? — попита той.

Не получи отговор. Гофман вече се бе отдалечил и крачеше към ескалаторите.

— Простете — обади се глас до Уилям.

Погледна надолу и какво да види? До краката му беше спрял плосък бял робот. Приличаше на механичен калкан.

— Ще се отместите ли, ако обичате? — помоли той. — Трябва да почистя под краката ви.

— Да почистиш? — смая се Уилям. — Ти какво точно представляваш?

— Прототип на ново поколение прахосмучоботи — гордо отвърна роботът.

— А със старите почистоботи какво стана?

— Пенсионираха ги — отвърна иновативното изобретение. — Прахосмучоботите са с много по-добри характеристики. Ще се отместите ли?

— Идваш ли? — извика му от ескалаторите Гофман.

Уилям тръгна.

— Ти да не си Уилям Уентън?

Той се обърна. До него бяха спрели неколцина негови връстнички. Измерваха го любопитно. Момичетата се кискаха кокетно.

— Ти ли си? — повтори момичето, задало въпроса, и се усмихна. — А?

Уилям се смути.

— Знаем всичко за теб — увери го друга почитателка. — За всичките ти подвизи… как си намерил Ейбрахам Тели в Лондон… за патилата ти в Хималаите… за…

— Не сега, ако обичате — прекъсна я Гофман. — Друг път ще си поговорите с Уилям.

— Откъде знаят кой съм? — поинтересува се „звездата“.

— Тук си нещо като герой — отвърна Гофман и се качи на единия ескалатор.

— Ама как така? — Уилям го последва.

— Ела да ти покажа — усмихна се загадъчно Гофман.

Горе слязоха от ескалатора и поеха по един коридор. Гофман пристъпи тържествено към голяма витрина.

Уилям спря и прикова очи в неоновите букви с впечатляващ размер:

ШИФРОВАНИЯТ ПОРТАЛ: ИСТОРИЧЕСКИ ОБЗОР НА СЪБИТИЯТА

Отдолу беше поставен стар, очукан орб.

С този орб Корнелия Смъртимор бе подмамила Уилям да активира Шифрования портал. При спомена го побиха тръпки. Плъзна поглед надолу и видя своя снимка — до огромен портрет на Гофман. ХИМАЛАЙСКИТЕ ГЕРОИ — пишеше отдолу. Той се смая. Погледът му падна върху нещо, от което дъхът му секна. Абсурд. Не можеше да е истина. По гърба му полазиха ледени тръпки и той се разтрепери. Пред него стоеше изложена смъртоносната механична ръка на Корнелия.

— З-з-защо… — заекна втрещен Уилям. — Защо е изложена тук?

— За да ни напомня какво се е случило в Хималаите. Важно е да не забравяме и да се учим от грешките си.

— Но… Тази ръка е много опасна! Не е ли по-добре да бъде заключена в сейф или в трезор?

Почти чуваше пиукането, което адският механизъм издаваше преди всеки изстрел.

— Порталът е унищожен — отвърна Гофман. — А Корнелия загина. Ръката й вече не представлява опасност. Пък и стъклото, зад което е поставена, е устойчиво на ядрени атаки и притежава уникална здравина. Ето те и теб — посочи витрината той.

Уилям пак погледна снимката си — съвсем малка до Гофмановата. И черно-бяла.

— Вече ни изучават в часовете по история — продължи Гофман.

Гласът му звучеше някак отнесено. Уилям се опита да срещне погледа му, ала мъжът се взираше в механичната ръка, която блещукаше слабо зад витрината.

— Уилям? — обади се неочаквано познат глас.

Обърна се. Срещу него се задаваше Иския с група младежи.

Тя се хвърли на врата му и го притисна толкова силно, че му се зави свят.

— Така се радвам да те видя! — възкликна и посочи седмината кандидати, скупчени зад гърба й. Бяха почти техни връстници, вероятно година-две по-малки. — Ето ги новите попълнения. Пристигнаха днес. Тъкмо ги запознавам с обстановката.

Уилям им кимна с усмивка.

— Ама това си ти! — едно момче посочи снимката зад витрината и понечи да продължи, но Иския го прекъсна:

— Е, толкова за днес. Свободни сте.

Групата тръгна към ескалаторите.

— Ще отида в лабораторията да изследвам това. — Гофман вдигна пакета с пирамидата. — Двамата сигурно имате доста да наваксвате — и хвърли последен поглед към витрината.

Според Уилям Гофман се бе променил, но се затрудняваше да определи в какво отношение. Нова прическа? Или беше отслабнал? А вероятно беше останал с такова впечатление заради многото реформи, които Гофман бе въвел в Института.

Уилям и Иския впериха поглед във витрината. Копчетата върху ръката на Корнелия лекичко пулсираха. Все едно дишаха.