Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (30)

Двайсет и девета глава

Фил спря колата в една тъмна пряка.

— Е, пристигнахме — съобщи той. — На добър час!

— Как така… на добър час? — смути се Уилям и надникна през прозореца.

Различи очертанията на Уестминстърския дворец и Биг Бен, който се извисяваше към тъмното нощно небе.

— Аз продължавам нататък — обясни Фил и си погледна ръчния часовник. — Налага се останалото да измъдрувате без моя помощ. А, впрочем това ще ти трябва. — Той посочи куба върху седалката между Уилям и Иския.

— За какво?

— От теб зависи. — Мъжът кимна към нещо отвън. — И умната.

Уилям забеляза полицейска кола, паркирана малко по-нататък по улицата.

— Май е най-добре да минете отзад.

— Отзад ли? — не разбра Уилям.

— Прескочете оградата ей там. — Фил посочи към Биг Бен.

— Ама… — заекна Уилям.

Мъжът се обърна и хвана волана. На Уилям му стана ясно, че няма да изкопчи повече.

С Иския слязоха от колата и затвориха вратата. Изпратиха с поглед черното лондонско такси. То мина покрай полицейската кола и продължи по моста.

Уилям хвана Иския за ръка и двамата заотстъпваха към един тъмен ъгъл. Оттам огледаха зорко района. Вратата на полицейската кола се отвори и оттам слезе полицай. Прозина се и се протегна.

— Само един е — установи Уилям.

Полицаят обиколи няколко пъти колата, после тръгна към моста, облегна се и се облакъти на перилата. Загледа се в Темза, обърнат с гръб към нашите герои.

— Май скучае — подхвърли Иския.

— Според мен Фил очаква да влезем в Биг Бен — прошепна Уилям и устреми поглед към гигантската часовникова кула отсреща.

— Трябва да се доберем дотам, без полицаят да ни види.

— Да действаме!

Прекосиха широката улица. Понеже беше посред нощ, нямаше много движение. Зад тях минаха само няколко коли. Двамата се запромъкваха покрай парапета. Прескочиха оградата, заобиколиха и се озоваха зад Биг Бен.

— Ти стой на пост, докато аз разуча обстановката. — Уилям вдигна куба.

Започна да го премята в ръце, крачейки към сто и петдесет годишната камбанария. Огледа стената сантиметър по сантиметър. И той не знаеше какво търси, но усещаше вибриране в корема. Значи, тук някъде имаше шифър.

Очите му спряха върху издълбан в каменната стена правоъгълник с размерите на книга. Внимателно го опипа и натисна в средата. Не се случи нищо.

Доближи куба до правоъгълника. Не пасваше във вдлъбнатината. Момчето продължи да мисли усилено. Дали сега кубът щеше да му влезе в работа?

Затвори очи и вдиша дълбоко няколко пъти. Вибрациите мигом започнаха. Напомняха спазми като след преяждане. Както обикновено, обхванаха гръбнака и ръцете му. Той отвори очи. Съсредоточи се върху куба. И всичко наоколо изчезна. Виждаше само металния куб в шепите си. Символите върху гладката повърхност светнаха. Отделиха се от куба и закръжиха във въздуха пред него подобно на танцуващи пеперуди. Той следеше движенията на символите.

Ръцете му пристъпиха към действие.

Нагласи и последната част. Кубът се превърна в плоскост с размерите на книга. Бавно, но сигурно околният свят започна да се завръща пред Уилям. Пулсът туптеше в главата му.

— Някой идва — прошепна Иския.

Той чу пронизително цвилене на гуми. Обърна се. На улицата спря черна кола.

Вратата до шофьорското място се отвори. Слезе висок мъж. Гофман. Огледа се. Механичната ръка на Корнелия проблясваше под светлината на уличните лампи. Дори от такова разстояние Уилям виждаше как налудничаво се раздвояват очите на Гофман. Едното шареше ту наляво, ту надясно — точно като окото на Корнелия.

Уилям усети как Иския се вцепени до него.

— Виж — посочи тя.

Полицаят се беше запътил към Гофман.

— Нямате право да паркирате тук — извика униформеният и даде знак на нарушителя да си премести колата.

Гофман вдигна механичната си ръка. Оттам се стрелна плътен лъч, окъпа улицата в синьо и улучи полицая право в гърдите. Мъжът рухна на земята.

Гофман тръгна да пресича улицата. Шофьор удари рязко спирачки, за да не го прегази.

Беше въпрос на секунди да ги открие. Уилям допря металната плоскост до четириъгълната вдлъбнатина. Тя прилепна перфектно.

— Побързай — прошепна Иския. — След малко ще ни види.

Плоскостта започна да щрака.

Все по-начесто и по-начесто.

С всяко щракане увеличаваше размерите си двойно и накрая достигна големината на врата.

Уилям хвана дръжката и я натисна. За негова изненада вратата мигом се отвори и двамата с Иския нахълтаха през отвора.

Преди да хлопне вратата, Уилям видя как Гофман тича към тях, вдигнал механичната ръка.

— Заключи! — извика Иския.

— Няма ключалка!

Вратата поднови щракането си. Двамата заотстъпваха заднешком, без да откъсват очи от нея. Тя започна да се смалява. Сви се до пирамида и тупна върху пода.

Гофман обаче продължаваше да думка по стената.

— Дали ще успее да мине? — прошепна Иския.

— И да успее, ще му отнеме доста време. — Уилям вдигна орбулатора.