Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (42)

Четирийсет и първа глава

Уилям седеше между дядо си — или дядобота — и Иския на втория етаж на червен лондонски автобус. Чувстваше се странно да се вози в такова транспортно средство след експлозията, разцепила подобен автобус във водния резервоар. Сякаш още усещаше жегата от тлеещите останки.

Не можеше да откъсне очи от дядо си.

— Да се чуди човек защо околните не те зяпат — подхвърли Уилям.

— Тук сме в Лондон — отвърна дядоботът. — Хората са свикнали на всякакви ексцентрици.

Уилям притисна пирамидата в пазвата си.

— Час по-скоро трябва да я върнем в Института.

Дядоботът видимо се чудеше как да им поднесе неприятната вест.

— Имам лоши новини — изплю най-сетне камъчето той.

— Какви?

— За Института.

— Какво се е случило? — Уилям зачака напрегнато отговора.

— Не можем да се върнем там — съобщи дядоботът. — Останали са само развалини. По време на сраженията между нови и стари роботи Институтът беше разрушен. А Гофман… тоест, Корнелия се погрижи да съсипе и малкото останало от него, преди да тръгне след вас.

Поседяха мълчаливо. Уилям се взираше в празното пространство пред себе си. Не можеше да повярва. Наистина ли вече нямаше Институт за постчовешки изследвания?

— Решихме да се слеем с Центъра за дезинформация. Бенджамин пое нещата в свои ръце и ще ни осигури тайна щабквартира. Ще се покрием вдън-земя, един вид.

— Но какво ще правим с орбулатора? — попита Уилям. — Трябва да го занесем на сигурно място.

— Знам. — Дядоботът натисна копчето „стоп“ до вратата на автобуса. — Точно затова идваме тук.

Слязоха на тротоара. Автобусът потегли.

— Хайде — подкани ги дядоботът и тръгна.

— Къде отиваме?

— На сигурно място. И преди си ходил там.

— Така ли? — Уилям погледна Иския, но тя само сви рамене.

От оживената главна улица дядоботът свърна в тясна пресечка. Не се мяркаше жива душа и миришеше на граниво. Покрай тротоара имаше струпани множество кофи за боклук и купчини вехтории.

Дядоботът се огледа и се шмугна зад голям зелен контейнер. Уилям и Иския го последваха. Той спря пред кръглия капак на канализационна шахта.

— Вие ще пазите тук. — Приклекна. — Дайте знак, ако се появи някой.

Извади стар ключ от джоба на якето си. Металните му пръсти опипаха шарката на капака и спряха върху нещо, което на пръв поглед приличаше на процеп.

Пъхна ключа в процепа и го завъртя. Капакът щракна. Дядоботът се изправи и отстъпи крачка назад.

Изведнъж капакът започна да потъва в тъмната дупка с пронизително стържене. Докато се спускаше надолу, стърженето постепенно заглъхваше. Разнесе се глухо бръмчене.

То се усили и от дупката изскочи метална тръба. Дядоботът се приближи и въведе код върху клавиатурата на тръбата. С металическо „бжжжт“ се отвори врата.

— Влизайте. — Дядоботът се вмъкна в тръбата.

— След теб — кимна Уилям на Иския.

Тя хлътна в тръбата. След като и момчето се напъха вътре, вратата се затвори и те се понесоха надолу с шеметна скорост.

Уилям усещаше как тръбата се клати наляво-надясно и ту се издига, ту пропада. Все едно се возеше на влакче в увеселителен парк, само че много по-бързо.

Тръбата рязко спря. Вратата се отвори. Заслепи ги ярка светлина.

Дядоботът слезе. Децата го последваха.

Уилям се огледа. Намираха се в просторно, светло помещение. Тръбата, от която току-що бяха слезли, стърчеше от пода.

— Добре дошли — поздрави ведър женски глас.

Уилям видя, че към тях в автомобил върху въздушна възглавница се задава едра, закръглена жена. Носеше тъмни слънчеви очила. Две жички, излизащи от двете стъкла на очилата, потъваха в главата й. Уилям веднага я позна. Дядо му се оказа прав. Уилям вече бе идвал тук.

Жената беше не друга, а Хитрана Заблудор — ръководителка на Центъра за дезинформация. Тук Уилям, Гофман и Бенджамин бяха потърсили убежище, когато се канеха да слязат в тайните проходи под гара „Виктория“, за да търсят дядо Тобиас. Уилям имаше чувството, че това е било много, много отдавна: толкова неща се бяха случили междувременно.

Автомобилът спря пред тях. Хитрана Заблудор се усмихваше до уши.

— Носите ли го? Орбулатора?

Уилям погледна дядобота. Той кимна.

— Тук е. — Момчето посочи пуловера си.

— Чудесно. — Хитрана плесна доволно с ръце. — Пъхни го вътре. — Тя посочи подобие на сейф.

Той се търколи към Уилям върху колелцата си. Вратичката горе се отвори.

— Там ще е на сигурно място — увери го Хитрана.

Момчето извади орбулатора и го огледа. Предстоеше да се раздели с него — след всичко, което бяха преживели заедно!

— Когато му дойде времето, ще си го получиш обратно — успокои го дядоботът. — Все пак ти единствен си способен да го използваш.

Уилям пристъпи към сейфа и внимателно пъхна орбулатора. Вратичката се затвори и самоходният сейф се оттегли.

Изненадващо Уилям усети неизразимо облекчение, задето се разделя с орбулатора. Сякаш тази раздяла му помогна да се отърси и от всичко преживяно.

— Добре ще се грижим за него — усмихна се Хитрана. — Тук, в Центъра за дезинформация, сме големи специалисти в опазването на тайни.

Уилям кимна и погледна Иския. Тя му се усмихна. Очите й сияеха победоносно.

— Уилям — обади се познат глас.

Бенджамин крачеше към него с дългите си крака. Преди Уилям да обели и дума, той го стисна в прегръдките си.

— Изплаших се, че няма да ви видя пак — призна и пусна момчето.

После прегърна и Иския.

— Разбрахте какво стана с Института, нали? — попита сериозно Бенджамин.

— Казах им — кимна дядоботът.

— Значи знаете, че минаваме в нелегалност, а Институтът за постчовешки изследвания ще се слее с Центъра за дезинформация.

Уилям и Иския кимнаха.

— Чакат ни по-добри дни, сигурен съм — довърши Бенджамин и погледна Хитрана Заблудор, а тя се усмихна, удари големите си длани една в друга и плясъкът отекна из цялото помещение.