Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (2)

Първа глава

— Уилям… — обади се глас.

Момчето се обърна на другата страна и захлупи главата си с възглавницата.

— Уилям… Време е да ставаш.

— Остави ме още малко — промърмори умолително момчето. — Само няколко минутки.

— НЕ, УИЛЯМ, СТАВАЙ ВЕДНАГА!

Той се надигна и се огледа. Косата му стърчеше във всички посоки, а клепачите му тежаха като олово. От екрана на лаптопа върху нощното шкафче му се усмихваше лицето на дядо му.

— Ако не те вдигна навреме, ще си имам разправии с майка ти — оправда се дядо му. — Затова ставай, без значение колко си уморен.

— Добре де, добре…

Уилям спусна крака върху студения под. Прииска му се пак да се сгуши под завивката. В момента направо завиждаше на дядо си, че е компютърна програма и не му се налага да се буди рано сутрин.

— Имаш деветнайсет минути да се приготвиш за училище — съобщи дядо му.

Уилям се изправи и започна да се облича. Понеже по това време и двамата му родители вече бяха на работа, дядо му имаше грижата да го буди навреме. След като от Института изпратиха екзоскелет на Уилямовия татко, той вече можеше да се придвижва без инвалидна количка и започна работа в местния природонаучен музей; същия музей, където преди малко повече от година Уилям беше разгадал Мозъкотрошачката — най-трудната главоблъсканица на света. Главоблъсканицата, която бе преобърнала живота му.

— Колко дни остават? — попита Уилям, докато навличаше пуловера през главата си.

Знаеше отговора, но държеше да го чуе и от дядо си. Беше се превърнало в техен неизменен сутрешен ритуал. Уилям просто изгаряше от нетърпение да се върне в Института.

— Единайсет — отговори с усмивка дядо му. — А след петнайсет минути ще мине автобусът. Време е да си кажем „чао“.

Уилям отиде до лаптопа.

— Приятен ден — смигна му дядото. — И стой далече от неприятности.

— Ти също — махна му Уилям, изключи компютъра и извади флашката.

После отиде до масивното писалище, наследство от дядо му, внимателно прибра флашката в едно чекмедже и го заключи с малък ключ.

Десет минути по-късно Уилям тичаше надолу по наклонената алея пред къщата. В последния момент си беше намазал филийка и сега отхапа голям залък, докато се спускаше към тротоара. Неочаквано се закова намясто, защото пред него се изпречи мъж в червена униформа. Периферията на ниско нахлупената шапка закриваше лицето му. Непознатият държеше малък сив пакет.

— Уилям? — попита той.

Момчето се поколеба.

— Уилям Уентън? — Мъжът пристъпи крачка напред.

Черно-белите му обувки потракваха като на танцьор на степ.

Уилям се огледа. Улицата пустееше. Зад мъжа имаше паркирана червена пощенска кола, на вид доста олющена и очукана.

— Нося високоприоритетна експресна доставка за Уилям Уентън — поясни мъжът. — Вие ли сте?

Залъкът преседна на Уилям.

— Да — потвърди той, след като с голямо усилие го преглътна.

— Покажете ми документ за самоличност.

— Ето. — Момчето извади картата си за автобуса.

— А нещо със снимка?

— Името ми е написано върху картата — посочи Уилям.

Пощальонът промърмори нещо под нос и внимателно постави пакета на земята. Огледа щателно картата.

— Добре — отстъпи крачка назад. — Вярвам ви. За мен е чест най-сетне да се запознаем, млади ми господин Уентън.

Поклони се, тракна два пъти с подметки по асфалта, върна картата на Уилям и му подаде пратката:

— Заповядайте.

Уилям пое пакета. Оказа се изненадващо тежък.

— Какво има вътре? — попита той и го поразклати.

— Бъдете внимателен — предупреди пощальонът. — Отнасяйте се с подобаваща деликатност. И отворете пратката при пълно усамотение.

— При пълно усамотение?

Уилям се опита да срещне погледа му, но периферията засенчваше лицето.

— Да. Когато сте сам-самичък. Този танц не се танцува по двойки.

Неочаквано Уилям чу автобуса да се задава по улицата.

— Трябва да вървя! — и хукна към спирката.

— Само полека! — извика мъжът подире му.

Уилям стигна до спирката точно когато вратите на автобуса се отвориха. Качи се, обърна се и погледна наклонената алея пред дома си. Пощальонът още стоеше там и го гледаше втренчено. Момчето си намери свободно място, седна и автобусът потегли. Докато минаваха покрай къщата му, той надникна през прозореца. Мистериозният пощальон бе изчезнал.