Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (27)

Двайсет и шеста глава

Уилям тичаше през гората. Неочаквано го заслепиха две силни светлини.

— Внимавай! — извика зад него Иския.

Той се хвърли встрани точно преди огромен тир да профучи с бясна скорост. Двамата проследиха с поглед как червените задни стопове се разтварят в мрака. Тя посочи куба. Лъчът продължаваше да се издига към небето и да къпе околността в блед зрак.

— Не можеш ли да го изключиш по някакъв начин? Ще ни намерят!

— Без ръце не мога да направя абсолютно нищо — отвърна Уилям и раздруса куба.

Иския си съблече якето и го метна върху куба. Лъчът изчезна.

— Готово — усмихна се тя.

Опитаха да се ориентират в тъмното.

— Това навярно е главният път — каза момичето. — Дали да не тръгнем на автостоп?

— На автостоп? В днешно време никой не пътува така…

— А как иначе ще се махнем оттук?

— Това ли искаме? Да се махнем? — изгледа я укорително Уилям. — Ами Бенджамин?

Иския не отговори. В очите й се четеше мъчително раздвоение.

Изведнъж тя потръпна и се огледа.

— Чуваш ли?

Вторачи се в тъмното.

— Какво? — Уилям не чуваше друго освен шумоленето на дърветата.

— Нещо бръмчи — уточни момичето.

Сега и той го чу. Забеляза и ярка светлина зад тъмните върхове на дърветата. Изглежда, се носеше право към тях.

— Сигурно е дрон от Института — предположи Уилям. — Да се махаме!

Той добре си спомняше как ги преследва летящ робот: него и родителите му. Преживяването още му държеше влага.

— Не е дрон — възрази Иския. — А самолет.

Той примижа нагоре. Тя беше права.

Във въздуха се носеше стар витлов самолет, боядисан в крещящо червено.

Постепенно снижаваше височината.

— Май ще каца — каза Уилям.

— Тук ли? — стресна се Иския.

— Ела!

Двамата се скриха зад един голям храст край пътя.

Заслушаха се в шума от приближаващия се самолет. Колелата му опряха върху асфалта и гумите изсвистяха.

Двигателят хърхореше и кашляше. Изведнъж изпука силно.

— Не е от Института — констатира Уилям. — Там няма толкова стари самолети.

Машината спря до храста, където двамата се спотайваха.

Спогледаха се ужасени.

Двигателят се изкашля още няколко пъти и млъкна.

— Цяла нощ ли мислите да киснете там? — обади се глас. — Хайде, качвайте се.

Уилям и Иския не смееха да гъкнат.

— Заминавам за Лондон — продължи гласът. — На борда има място…

Двамата бегълци пак се спогледаха, но не се показаха.

— Е, както желаете. Аз ви предложих, другото зависи от вас. Поканих ви на танц, така да се каже. А вие ми отказахте.

В гласа се прокрадваха познати нотки. Уилям беше сигурен, че го е чувал някъде.

И без да му мисли повече, се подаде от скривалището.

На пътя стоеше стар изтребител „Спитфайър“ от Втората световна война. Беше виждал снимки на този модел бойни самолети. Приличаха на крилата акула.

Зад лостовете за управление седеше мъж, нахлупил кожен шлемофон с наушници. Той вдигна кръглите си авиаторски очила над челото.

Уилям го позна на мига.

Същият мъж му бе дал пирамидата пред къщата им в Норвегия. Пощальонът. Или Агентът с орбулатора, както го бе нарекъл Бенджамин. Сега Агентът приличаше по-скоро на пилот от Втората световна война.

— Почакай! — извика Уилям. — Ще се качим.

— Сигурен ли си, че е добра идея? — Иския се надигна, изтупа дрехите си и махна една клонка, заплела се в косата й.

— Изобщо нямаме избор. Това е Агентът с орбулатора.

Съвсем наблизо вече се долавяше характерното бръмчене на стражоботи.

— Не тръгнем ли с него, ще ни хванат и насила ще ни върнат в Института.

Без да се колебае повече, Уилям се втурна към стария самолет. Иския го последва.

— Приближи се и вдигни ръце — нареди Агентът с орбулатора.

Момчето се подчини.

Агентът завъртя някаква част на куба и освободи ръцете на Уилям. После хвърли куба на задната седалка.

— Качвайте се на борда!

Двамата се покатериха по крилото и тупнаха отзад. Междувременно от тъмната гора изскочиха стражоботи с пасиватори, вдигнати за стрелба.

— Дръжте се здраво! Танцът започва! — обяви Агентът и натисна едно копче върху пулта за управление.

Мощният двигател заработи, витлата се завъртяха. Самолетът се засили по шосето. Уилям и Иския залепнаха за облегалките.

Самолетът ускори максимално и се издигна във въздуха. Набра височина бързо — толкова бързо, че Уилям усети гъдел в стомаха. Вятърът дърпаше косата му. Стана му студено.

След малко вече се носеха над дърветата. Стражоботите останаха долу в ниското.

— Успяхме! — извика тържествуващо Уилям.

 

 

На пилотското място пред тях седеше спасителят им. Агентът с орбулатора. Уилям го огледа, доколкото позволяваше ситуацията. Мъжът имаше много светла, почти бяла кожа. Но и нещо друго правеше впечатление. Кожата му се състоеше от прилепнали едно към друго разноформени дребни парченца, все едно е подреден пъзел. Агентът беше издокаран в стар костюм, а отгоре носеше палто с големи джобове, всичките издути. От един се подаваше миниатюрно черно лондонско такси.

— Как разбра, че сме се скрили зад храстите? — попита Уилям.

— Нали разгада орбулатора — отвърна Агентът.

— Видял си лъча — досети се Иския.

— Да. Намирах се в района. Очаквах събитието.

Уилям и Иския се спогледаха. Голям чудак, не ще и дума.

— Къде по-точно отиваш в Лондон?

— Където отивате и вие.

— А по-конкретно?

— Първата ми спирка е Биг Бен. Едно танго?

Самолетът зави и разпори плътната облачна пелена.