Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (31)

Трийсета глава

— Това навярно е тайна стая — предположи Уилям.

— Очаквах да има стълби или нещо подобно — чудеше се Иския. — А не виждам изход.

Уилям се приближи до едната стена и прокара длан по грапавата повърхност. Стените бяха яки. Никъде не се виждаше врата или отвор. Той тупна с крак по пода.

— Странно… Фил не би ни изпратил тук без причина.

— Вероятно е имал нещо наум — обади се Иския. В гласа й се долавяше съмнение. — Ами ако е капан и Фил ни е подмамил тук нарочно?

Уилям се огледа. Не изключваше Иския да е права. Не виждаше изход. Не щеш ли, погледът му спря върху нещо, стърчащо от стената. Приличаше на ръждясал гвоздей, но след по-внимателно вглеждане се оказа старо копче. Той посегна и предпазливо го натисна.

— Какво правиш? — попита Иския.

Под пръста на момчето копчето потъна в стената.

Неочаквано подът се разтресе. Толкова силно, че Уилям се подпря на стената, за да не падне. Под краката им се разнесе грохот.

После подът започна да потъва. Чуваше се стържене от съприкосновението със стените. Двамата застанаха в средата. Придържаха се, докато подът потъваше все по-надолу и по-надолу.

— Това е асансьор — досети се Уилям. — Таен асансьор в Биг Бен.

Колкото и да беше изплашен, той отчасти се забавляваше. Таен асансьор в една от най-прочутите сгради на света! Чудесия!

— Според теб колко още ще слизаме? — попита Иския.

Уилям вдигна глава. Бяха се спуснали доста.

Подът избумтя и рязко спря. Децата застинаха в очакване. Асансьорът не помръдна повече.

— Ето още едно такова копче. — Иския посочи ръждясало парченце метал, забито в стената до нея.

— Натисни го.

Тя вдигна ръка и го натисна. От стената мигом се разнесе мощен грохот, плоскостта се плъзна встрани и пред Уилям и Иския се откри непрогледен мрак. Лъхна ги зловонен повей. Въздухът сякаш беше престоял, запечатан няколко века. Уилям усети как косите му настръхват.

— Издържахте и второто изпитание — обади се глас от тъмното.

Малко по-нататък замъждукаха две светещи очи.

— Аз съм — каза гласът.

— Фил? — възкликна Уилям.

— Да. Приближете се!

— К-как слезе тук? — заекна момчето и тръгна опипом в мрака.

— Служебна тайна. Момент… тук някъде има ключ за осветление…

Цък! — и от тавана замига напрашена крушка. Светеше, колкото да виждат какво има наоколо. Намираха се в тунел.

Фил затършува из джобовете си.

— Преди малко беше тук… къде отиде… — чудеше се той.

Измъкна червена телефонна кабинка с размерите на кибритена кутийка, ядосано я напъха обратно и продължи да ровичка, като си мърмореше под нос.

Накрая откри каквото търсеше.

— Ето го! — усмихна се доволно.

Наведе се и постави предмета върху пода. После се изправи и отстъпи две крачки назад.

— Не гледайте! — посъветва ги той.

Уилям вдигна длани пред лицето си и примря в очакване. След малко се чу ЦЪК!, последвано от няколко щраквания. Накрая и те стихнаха.

— Добре. Готово — обяви Фил.

Уилям откри очи. Отпред стоеше количка за голф. Фил отиде до нея. Докато вървеше, обувките му тракаха. Поглади предния капак на возилото.

— С това ще се движим по-експедитивно — и махна подканящо на Уилям и Иския. — Хайде, качвайте се.

С елегантен скок той се настани зад волана.

Те седнаха отзад.

— Дръжте се здраво. — Фил запали. — Ще се наложи да карам бързо.

Количката потегли с пълна газ.