Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (23)

Двайсет и втора глава

Уилям и Иския излязоха в парка през металния люк. Изскочи пасивиращ лъч и прониза капака. БАМ… някой сякаш удари гонг. Тази мощна аларма съобщи на всички стражоботи в парка, че е обявена тревога. И ги насочи къде да търсят.

— Насам! — извика Уилям.

Сега най-важното беше да се скрият някъде, за да размислят на спокойствие и да решат какво да правят оттук нататък. Допреди малко Уилям беше убеден, че ще успее да вземе орбулатора. След провала се налагаше да начертаят нов план.

Навлязоха навътре в мрака. Лъкатушеха на зигзаг между ниските декоративни храсти.

— Виж. — Иския посочи редица високи дървета покрай тъмното езеро.

— Почакай. — Уилям спря.

Ослушаха се. Бръмченето на стражоботите се усилваше.

Продължиха към дърветата и спряха пред най-близкото. Иския подскочи и сграбчи един от долните клони. Наглед без никакво усилие се залюля и се метна върху клона.

— Хайде. — Тя протегна ръка на Уилям.

— Къде си се научила да се катериш така? — попита той и хвана ръката й.

— Като бях малка, в градината ни беше пълно с дървета.

Уилям не притежаваше пъргавината на Иския, но след няколко секунди и той се озова до нея.

— Трябва да се изкачим още нагоре. — Тя започна да се катери.

Движеше се бързо и безшумно. Провираше се между дебелите клони с бързината на гущер. Уилям се стремеше да й подражава. Като я гледаше с каква лекота се движи, му се струваше лесно, но всъщност доста се поизмъчи.

И все пак той също се справяше сносно. Не след дълго и двамата вече стояха високо горе на дървото и наблюдаваха как червените лъчи на стражоботите кръстосват околността. Оттук Уилям виждаше главната сграда на Института в срещуположния край на парка.

Тук, горе, клоните и стволът изтъняваха и при всяко движение на децата всичко се разклащаше. Уилям се бе разположил на клон с дебелината на китката му и се опасяваше да не се прекърши.

— А сега какво ще правим? — попита Иския.

— Нямам представа.

Той се огледа за евентуален маршрут за бягство, но бързо си даде сметка за безизходицата. Другите дървета се намираха на прекалено голямо разстояние, за да прескочат. Бяха се озовали в капан. Оставаше им само да чакат и да се молят да не ги открият.

Уилям с ужас си представяше пасивиране върху дърво. Първоначално изгубваш контрол над тялото си. После се смъкваш от клона и се пльосваш върху земята като мокър парцал.

— Не мога да повярвам, че Гофман е откраднал флашката, за да се докопа до антилуридия — прошепна той.

— Напоследък забелязвах някаква промяна у него, но не съм допускала, че напълно се е побъркал — печално поклати глава Иския. — Направо…

Прекъсна я шум долу.

Два стражобота бяха спрели до дървото. Момичето стисна здраво ръката на Уилям. Червените лъчи се впиха в дървото и зашариха по ствола.

Все по-нагоре и по-нагоре.

Уилям притаи дъх, докато ги следеше с поглед. Вече се намираха съвсем близо. Секунди деляха него и Иския от сигурно пасивиране.

Неочаквано в парка се разнесе мощен грохот от експлозия. Цялото дърво се разтресе.

Лъчите спряха точно под тях.

Уилям забеляза как от покрива на Института започна да се вие тъмен стълб дим.

Погледна надолу. Червените лъчи бяха изчезнали. Бръмченето от електрическите двигатели на стражоботите постепенно заглъхваше.

Уилям и Иския кротуваха още известно време, докато се уверят, че стражоботите са се отдалечили на достатъчно разстояние и вече няма опасност да ги чуят. Взираха се в оранжевите пламъци, които проточваха огнени езици от голяма дупка в покрива на главната сграда.

— Май нещо е избухнало в Депото — предположи изплашена Иския.

— Бенджамин и бракмоботите са там — сепна се Уилям.

Без да си дава ясна сметка какво прави, той се спусна надолу по ствола.

— Не можем да стоим със скръстени ръце!

Слизането му се удаде много по-лесно.

Стигна до най-ниския клон, пусна се и се приземи. Иския също скочи на земята. Чуваше се бръмчене на отделни стражоботи. Отдалечаваха се. Към главната сграда.

— Какво става тук, за бога? — възкликна момичето.

— Има само един начин да разберем. — Уилям хукна към Института.

— Полудя ли? — опита се да го спре Иския. — Там гъмжи от стражоботи!

— А какво друго да направя? — обърна се към нея той. — Ще стоим и ще гледаме ли? Бенджамин е вътре. Нуждае се от помощ.

След малко двамата вече тичаха през парка към горящата сграда.

Високо от небосвода луната хвърляше студеното си сияние върху група лъскави стражоботи, скупчени на моравата.

— Налага се да минем покрай тях — решително прошепна Уилям.

Съвестта не му позволяваше да изостави Бенджамин в беда, още повече че знаеше как да му помогне. Мисълта за това го плашеше до смърт, но просто нямаше друг начин.

— Изчакай ме тук — поръча той на Иския. — Скрий се и не се показвай, каквото и да се случва.

— Ама как така?

— Просто стой тук. — Уилям тръгна към стражоботите. — Ако не се върна до половин час, бягай.

— Ще те пасивират! — предупреди го Иския, но въпреки това той продължи.

Спря на два-три метра от стражоботите. Наброяваха минимум трийсет. Всички стояха с гръб и гледаха нагоре към горящия покрив. Някъде в сградата виеше пожарна аларма.

Уилям се огледа и в близката цветна леха забеляза камък. Вдигна го.

— ЕЙ! — извика той и го запрати с все сила към стражоботите.

Дрън! — камъкът издрънча глухо в единия робот.

Стражоботите се завъртяха към Уилям.

Пострадалият, с голяма вдлъбнатина в главата, вдигна пасиватора и стреля.