Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (38)

Трийсет и седма глава

— Чудна работа — озадачи се Фил. — Няма навика да изчезва така.

— Случвало ли ти се е и преди? — попита Уилям.

Фил се замисли.

— Дали и друг път съм водил тук човек, разгадал орбулатора ли?

— Да.

— Ако не ме лъже паметта, никога не ми се е случвало.

— Ами откъде знаеш как обикновено постъпва тя в такива ситуации?

— Напълно си прав. Няма откъде да знам. Голям си ми умник!

Уилям се огледа. Всичко се къпеше в такава ослепителна белота, че не се виждаше къде свършва подът и откъде започват стените.

— Това никак не ми харесва — промърмори Иския.

Уилям споделяше безпокойството й, но си замълча. Гледаше да запази самообладание.

— Дали тук няма шифър? — попита той.

Фил сви рамене.

— Не е честно да ти заяви, че имаш един час, и после да се изпари просто така — негодуваше Иския.

— Явно от нас се очаква да се справим без подсказки — предположи Уилям.

— По-съгласен няма как и да бъда — кимна Фил. — Човек не може да иска всичко да му се сервира на тепсия. Както се казва, животът не е само песни и танци.

Репликата на Фил наведе Уилям на шантава мисъл.

— Фил, ти много ли си запален по танците?

— Какво имаш предвид? — леко настръхна роботът.

— Ами непрекъснато говориш за танци.

— Глупости. Я недей да ми танцуваш по нервите!

— Казва се „да ми лазиш по нервите“ — поправи го Уилям.

— Добре де, прав си. Ще си взема бележка. Сега доволен ли си?

Иския ги гледаше, все едно не са с всичкия си.

— Има опасност никога да не се измъкнем оттук, а вие се заяждате за глупости! Да не сте превъртели и двамата?

Придърпа Уилям и прикова поглед в неговия.

— Забравяш танците и се съсредоточаваш върху важното в момента: да разгадаем скапания шифър, за да се махнем оттук.

— Добре — кимна Уилям.

Иския го пусна и отстъпи две крачки назад.

— Хайде — подкани го тя. — Давай.

Уилям обаче не можеше да си избие от ума мисълта за танците.

— Фил, понякога движенията ти са направо танцувални.

— Не е вярно — възрази раздразнено Фил. — Танците са за женчовци. А сега се захващай с шифъра. Остават ти 58 минути и 23 секунди.

— Точно това правя. Защото според мен шифърът си ти. Впрочем, обувките ти не са ли за степ?

— Дрън-дрън. — Фил се наведе да ги погледне. — Съвсем обикновени са.

— С метални пластинки?

— Такива са на мода сред роботите.

Тримата се умълчаха.

— Не ставай глупав — подхвана Фил. — Не съм шифър. Всъщност никак не обичам шифрите. До гуша ми е дошло от тях.

— Какво по-хитро решение! — възкликна Уилям. — Да скриеш шифър в тялото на някой, който ненавижда шифрите.

Той се приближи към Фил, сложи длани върху главата му, затвори очи и се концентрира.

— Ама какви ги вършиш? — смути се андроидът.

Уилям се опитваше да улови някакви флуиди. Ако роботът наистина представляваше шифър, допирът щеше да задейства онези специфични вибрации в тялото му. Уви, не усещаше нищо.

— Нали ти казвам, че грешиш! — поклати категорично глава Фил и нервно тръсна рамене.

В този миг Уилям усети познатите вибрации в корема.

— Направи го пак — подкани го той.

— Кое?

— Движението, което направи току-що.

— Абсурд — поклати глава Фил. — В танците съм същинско дърво.

— Опитай.

— Не — заотстъпва притеснено андроидът. По тялото му премина нова тръпка, а вибрациите в корема на Уилям се усилиха.

— Убеден съм, че ти си шифърът — настоя Уилям. — Ключът към разгадаването му са движенията ти.

— Ти си луд — възрази Фил.

— Хайде, де! — Уилям се обърна към Иския. — Подкрепи ме, моля те. Не виждаш ли, че съм прав?

Иския мълчеше. Личеше колко усилено размишлява.

— Опитай, Фил — прикани го накрая тя. — Пък каквото се получи!

— И дума да не става — продължаваше да се инати Фил. — Вече съм на милиони години. През целия си живот не съм направил и една танцова стъпка. Танците са за палячовци. Аз съм сериозен андроид.

— Колко си задръстен! — ядосано възкликна Иския.

Уилям пак затвори очи. Вглъби се. Усети добре познатите вибрации в долната част на гръбнака си. Запъплиха и по ръцете му. После обаче се случи нещо неочаквано. Вибрациите обхванаха и краката му.

Отвори очи. Фил се взираше в него с недоверие.

Внезапно, преди да е обелил и дума, Уилям усети как краката му започват да се движат. Пристъпваха надясно, наляво, напред, назад. Усети как ритъмът се предава на цялото му тяло. И му се прииска да затанцува.

Той забеляза, че и Фил движи крака, повтаряйки неговите стъпки. Обувките му тракаха.

— Какво става с мен? — извика ужасѐн андроидът. Гледаше краката си, все едно е стъпил в змийско гнездо.

— Танцуваш, Фил — успокои го Иския. — Остави се на ритъма.

Уилям продължи да танцува. Цялото му тяло се движеше. Фил направи същото. Не след дълго двамата затанцуваха в перфектен синхрон насред околната белота.

Неописуема радост обзе момчето. Каква веселба! Дори Фил вече се усмихваше широко.

Отвсякъде струеше музика. Краката на андроида се движеха с бързината на палки в ръцете на темпераментен барабанист.

— Сега си спомних! Та аз обичам да танцувам! Просто бях забравил. Ти се оказа прав.

По бузата на Фил се търколи сълза от щастие.

За пръв път Уилям виждаше робот да танцува и да плаче.

Изведнъж ги заслепи бяла светлина.

Музиката спря.