Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (8)

Седма глава

Летяха през цялата нощ. Уилям се опита да определи в каква посока се движат, ала точно тогава се понесоха над море. Долу се виждаше единствено водна шир. Цялата кола се тресеше от бръмченето на перките на дрона.

През първите два часа майката изпитваше ужас да не би магнитът да ги пусне, но бащата я успокои: ако похитителите им са възнамерявали да ги удавят, отдавна да са го сторили.

Уилям се отпусна на седалката и впрегна всичките си сили да запази самообладание. За щастие паниката му бе попреминала.

Слънцето вече се издигаше над хоризонта.

Облегнала чело на волана, майка му не обелваше думичка. Навярно спеше. Или просто се бе предала на отчаянието. Баща му продължаваше да виси във въздуха, опънал предпазния колан. Предвид неудобната поза, Уилям силно се съмняваше, че баща му е мигнал през нощта.

Момчето се вторачи в празното пространство и поседя така.

— Я вижте — обади се татко му. — Суша.

Уилям се надигна. И наистина. В далечината се мержелееше брегова ивица. Загледаха се мълчаливо в късчето земята, което постепенно нарастваше и се избистряше пред очите им.

Уилям позна прочутите бели скали на град Дувър.

— В Англия сме — каза той.

— Да — кимна баща му.

В продължение на час летяха над сушата. Постепенно бръмченето на перките доби повече плътност. Изглежда, намаляваха скоростта. И се снижаваха. Уилям си стисна носа и изду бузи, за да изравни налягането и да си отпуши ушите. Притисна лице към прозореца и надникна надолу.

Там се извисяваше величествена бяла сграда. Зад нея се простираше обширен парк. Видя как вятърът разлюлява дърветата и леко бърчи повърхността на езерото насред парка. Висока ограда опасваше целия район, а дълга, настлана с чакъл алея започваше от порта от ковано желязо и стигаше до парадния вход на бялата сграда.

— Това е Институтът — поясни Уилям.

Родителите му се спогледаха.

— Да ни бяха казали поне, че са ни отвлекли те, а не някой друг — промърмори недоволно баща му. — Така нямаше цяла нощ да берем такъв страх.

Уилям беше донякъде съгласен, но облекчението, че ги е „похитил“ Институтът, беше по-голямо от притеснението от тъй дълго прекараното време в принудителна неизвестност.

Скоро дронът внимателно приземи колата върху настлана с чакъл площадка пред парадния вход на Института. Трак — и дронът пусна „товара“ си. Бащата на Уилям тупна върху седалката.

Момчето отвори вратата и слезе. Вдигна очи към дрона. Вече бе набрал голяма височина. Проследи го с поглед, докато се изгуби зад покрива на Института.

Завръщането беше сбъдната мечта за Уилям. Та нали заедно с дядо си всяка сутрин броеше оставащите дни. И все пак отсъствието на дядо му помрачаваше радостта от щастливото събитие.

Мама слезе от колата и се огледа.

— Виждала съм тази сграда само на снимки в старите фотоалбуми на дядо ти…

Вратата на Института се отвори.

— Добре ли пътувахте? — попита плътен глас.

Уилям го позна, макар да стоеше с гръб към вратата. Обърна се. Снажната фигура на Фриц Гофман, в тъмен костюм, с въгленовочерна коса, величествено се извисяваше на площадката над широките каменни стълби. Облегнат на неизменния си бял бастун, той се появи в компанията на двамата си също толкова предани шофьори.

— Не… не пътувахме добре. — Майката скръсти ръце. — Всъщност беше много неприятно преживяване.

— Така ли? — Гофман се спусна по стълбите, спря до Уилям и дружески го потупа по рамото. — Аз съм Фриц Гофман, ръководител на Института — представи се той и подаде ръка на майката.

— Знам кой сте — отвърна тя. — Виждала съм ви на снимки.

— Хвърчащ кухненски робот ни преследваше като озверял хищник — поясни бащата и подаде глава от прозореца на колата.

Майката на Уилям продължи да се оплаква, но Гофман сякаш мислеше за съвсем други неща. Чоплеше си ноктите. По едно време извади някакво листче от джоба си, прочете написаното, грижливо го сгъна и го прибра. След като майката на Уилям привърши с жалбите, се възцари мълчание.

— Наистина съжалявам — извини се накрая Гофман. — Изрично предупредих да бъдат внимателни с вас. Когато научихме какво е сполетяло дома ви, реших, че най-добре е максимално бързо да ви транспортираме тук. А дронът се случи във вашия район…

— Дрон? За хвърчащия кухненски робот ли говорите? — попита бащата на Уилям.

— Да. Разполагаме с дронове сравнително отскоро, макар вече да са широко навлезли в бита на хората. Институтът ги използва за различни цели, предимно за превозване на археологически находки. Затова дроновете не са свикнали да транспортират хора.

— Откъде разбрахте за случилото се в дома ни? — попита бащата на Уилям.

— Ами наблюдаваме ви. Или, по-точно, наблюдаваме Уилям. След премеждията с Шифрования портал изострихме бдителността си. И когато нахлуха с взлом в дома ви, веднага получихме известие. За жалост не успяхме да пристигнем навреме, за да заловим виновника.

— Кого подозирате? — поинтересува се бащата на Уилям.

— Твърде рано е да се каже — отвърна бързо Гофман.

Той махна на шофьорите, които чакаха горе на стълбите.

— Ще го извадите ли? — посочи бащата на Уилям. — И бъдете внимателни. На хората им е минало достатъчно през главата.

Шофьорите се приближиха до колата, извадиха бащата на Уилям и го понесоха на ръце. Той увисна помежду им като голямо бебе. Личеше колко му е неловко.

— Погромът над дома ни има ли нещо общо с Института? — попита той.

— Не — поклати глава Гофман. — Не, разбира се.

— Но вие ни шпионирате. Така излиза — раздразнено напомни бащата.

— За ваше добро е — увери го мъжът и погледна Уилям. — Когато човек живее под един покрив с най-добрия кодоразбивач на света, това е необходимо зло. Не можем да позволим да му се случи нещо лошо. — Гофман си пое дъх. — Ще поговорим повече, след като си отдъхнете. Сигурно сте и гладни? Ще ви осигурим нов екзоскелет — обърна се той към бащата. — Разработихме още по-иновативен модел. Надявам се да ви хареса.

— И дума да не става — възпротиви се бащата, но Уилям забеляза, че отказът му е по-скоро спонтанен, отколкото категоричен.

— Новият екзоскелет е кинетичен — продължи Гофман. — Зарежда се от самото движение.

— Знам какво означава „кинетичен“ — избоботи сърдито бащата.

— Шофьорите ще ви заведат в новия ни спа-сектор, където има условия да си отдъхнете. — Гофман кимна на двамата си помощници, а те понесоха живия си товар нагоре по стълбите.

— Ще тръгна с тях — каза майката. — Вие двамата сигурно имате много да си говорите.

Уилям кимна.

Гофман изчака вратите да се затворят и едва тогава се обърна към момчето.

— Малко почивка и ще погледнат по-ведро на нещата. — Той отиде до колата, отвори вратата, наведе се навътре, взе раницата на Уилям от задната седалка и я разклати пред лицето му: — Само това ли ти е багажът?

— Да. Всичко друго беше смляно на стърготини.

— Ами… така става, когато се използва кълцодетектор.

— Кълцодетектор? — повтори Уилям.

— Който е нахлул в дома ви, е търсел нещо — продължи Гофман. — И си е послужил с кълцодетектор — високоефективен издирвателен уред с, уви, голяма разрушителна мощ. Въвеждаш какъв предмет му възлагаш да намери, а той надребнява на ситни късчета всичко, изпречило се на пътя му, докато не открие търсеното.

— Трябва да разберем кой е бил — настоя Уилям.

— Работим по въпроса — увери го Гофман. Продължаваше да държи раницата на Уилям. — Напоследък да си получавал пратка? Някой извън обичайното ти обкръжение да те е посещавал или да се е свързвал с теб?

— Всъщност дааа… — провлече отговора си Уилям.

Посегна и хвана раницата си. Опита се да я издърпа от ръцете на Гофман, но той продължаваше да я стиска. По едно време май усети колко нелепо се държи и я пусна. Уилям дръпна ципа и внимателно извади пирамидата.

— Доставиха ми това.

— Охо… Може ли?

Момчето долови треперене в гласа му.

— Само внимавай. — Подаде му пирамидата. — Мята искри.

Гофман протегна ръце и пое пакета.

— Ще го занеса за анализ в лабораторията — прошепна той, все едно не искаше да смущава пирамидата.

— Откъде знаеш, че съм получил пратка? — поинтересува се Уилям.

— Досетих се по пътя на логиката — отвърна Гофман, без да вдига поглед от пакета. — Който е нахлул в дома ви, е искал да открадне нещо. А какво друго, освен наскоро получена вещ.

Гофман се обърна и тръгна нагоре по каменните стълби.