Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (43)

Четирийсет и втора глава

Уилям затвори вратата на стаята си и отиде до новото си бюро, сглобено преди часове.

Вчера се бяха прибрали от Лондон. Още не бяха успели да монтират мебелите, доставени им в плоски пакети.

— Вечерята е готова! — извика мама долу от кухнята.

— Идвам! — отвърна Уилям и седна на новия стол.

Изпитваше потребност да надникне още веднъж в чекмеджето.

Новото бюро беше по-малко от старото писалище, но пък с повече чекмеджета. Тъкмо по вкуса на Уилям. Надникна в едно.

Кутията си стоеше вътре. Бенджамин му я бе дал на тръгване от Центъра за дезинформация. Беше от матиран метал и с големината на кутия за обувки. Върху капака имаше девет номерирани копчета.

Уилям извади кутията и я постави върху бюрото. Въведе комбинацията и капакът се надигна с кратко „бийп“.

Уилям извади предмета вътре и започна да го оглежда.

Орб.

Неговият орб.

Орбът, който му бяха връчили при постъпването в Института за постчовешки изследвания.

Поглади с пръсти символите върху орба.

— Храната ще изстине! — извика майка му от кухнята.

Той прибра орба в кутията и хлопна капака. Чувстваше се спокоен, че орбът се намира в чекмедже в стаята му.

Слезе на долния етаж. Завари баща си, клекнал в дневната. Чешеше се по главата, докато се чудеше как да сглоби библиотеката.

— Още ли умуваш? — обади се механичен глас.

Дядоботът влезе в дневната. Паркетът скърцаше под тежкото му метално тяло. Беше облечен в работен гащеризон и държеше сандъче с инструменти. Спря до бащата на Уилям и постави сандъчето върху пода.

Бащата не отговори. Само продължи да се чеше по главата и да посяга ту към една, ту към друга част.

— Приключих с шкафовете горе — съобщи дядоботът. — Защо не опиташ да свалиш онази дъска и да я заковеш ето тук?

— Мястото й не е там — раздразнено го изгледа бащата. — Вече опитах. Не става и не става.

Уилям виждаше опитите на баща си да изглежда строг, но макар да не го беше казал на дядобота, преливаше от щастие, задето той се е върнал.

— ВЕЧЕРЯААААА! — извика пак мама.

— Добре, де… добре!

Татко захвърли упътването, изправи се и тръгна към кухнята. Дядоботът остана загледан в пръснатите по пода части.

Мама се появи на вратата на кухнята.

— Уилям — посочи го с готварската лопатка тя. — Сядаме да вечеряме. Това важи и за теб — посочи после дядобота.

— Но аз съм робот. Не се нуждая от храна.

— Няма значение. Пак ще седнеш с нас. Приличието го изисква.

Дядоботът остави отвертката и влезе в кухнята.

— Иския! — извика мама.

— Идвам! — Момичето се завтече от дневната. — Хайде, Уилям! — усмихна му се то.

Преди Институтът беше домът на Иския, но сега, след неговото разрушаване, на практика тя бе останала на улицата. Е, можеше да отиде в Центъра за дезинформация, но родителите на Уилям настояха да се настани у тях.

На вратата на кухнята Уилям спря. Погледна към масата. Там се бяха събрали майка му, баща му, дядо му и Иския.

Приличаха на нормално семейство.

Или почти.