Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (41)

Четирийсета глава

Уилям и Иския излязоха от Биг Бен. Вратата зад тях се сви и се изгуби в стената.

Пирамидата стоеше скрита под пуловера на Уилям. Наоколо гъмжеше от автомобили и забързани минувачи. Никой не забелязваше, че двете деца стоят до забранената страна на оградата.

Той вдигна поглед към циферблата на камбанарията.

— Вече работи — установи с усмивка.

В момента обаче Иския явно нехаеше за часовника. Взираше се в нещо отпред.

— Кой е този? — Тя посочи към навалицата.

Уилям забеляза мъж с бейзболна шапка и синьо шушляково яке. Козирката засенчваше лицето му, но май гледаше към тях.

— Ела — задърпа я Уилям — Някой ни е разкрил.

Покатериха се по оградата и започнаха да си пробиват път в навалицата. Уилям надзърна през рамо дали мъжът ги преследва, но не го видя. Надяваше се да е бил обикновен турист, озадачен защо две деца стоят зад защитната ограда на Биг Бен.

Така или иначе, с Иския трябваше да намерят спокойно място, където да съставят план как да се върнат в Института с орбулатора.

Продължиха да си проправят път сред тълпата и след няколко минути се озоваха до голяма статуя на Уинстън Чърчил. Тук множеството се разреждаше и можеха да си отдъхнат. По лицето на Уилям се стичаше пот. Беше се изморил, докато разбутваше хората, за да мине, а същевременно непрекъснато внимаваше да не изпусне тежката метална пирамида от пазвата си.

— Ето го. — Иския гледаше назад.

И наистина. Мъжът крачеше право към тях. Без съмнение ги преследваше.

— Кой ли е? — чудеше се Иския.

— Нямам представа. Нищо чудно да се окаже и турист, но сега носим антилуридий и не бива да поемаме никакви рискове.

Хукнаха да бягат по тротоара.

— Нататък! — Иския посочи няколко дървета в дъното на улицата.

Втурнаха се към тях. Тичешком Уилям надзърна през рамо. Мъжът продължаваше да ги следва. Беше ускорил крачка.

Уилям и Иския изскочиха на уличното платно. Една кола свърна рязко встрани, за да не ги блъсне. Шофьорът наду клаксона. Прехвърлиха се през една ниска ограда от ковано желязо и се озоваха в парк. Хукнаха по асфалтирана алея. Насочиха се към езеро, където се поклащаха два бели лебеда.

— Ей там! — посочи Иския.

След малко ги обградиха високи дървета и гъсти храсти. Растителността убиваше градския шум. Чуваше се само далечно бумтене.

— Качвай се!

Уилям се хвана за един клон на най-близкото високо дърво и се набра нагоре.

Кората му беше излющена от многото детски ръце и крака, катерили се по него. Уилям и Иския обаче идваха не да си играят. Спотаиха се между клоните. За втори път в рамките на съвсем кратко време търсеха убежище в дърво.

Чу се шум и Уилям подскочи. Малка катеричка се шмугна покрай клона, където двамата седяха, и скочи на съседния. Настани се удобно и започна да хрупа жълъд, хвърляйки им любопитни погледи.

— Дали ще ни открие? — прошепна Иския.

Уилям надникна надолу. Имаше чувството, че който и да е техният преследвач, няма да се откаже толкова лесно.

Близкият храст прошумоля и оттам изскочи непознатият. Продължи към дървото и спря под него. Сякаш вече знаеше, че са там.

Уилям притаи дъх. Замисли се колко бяха преживели през последните няколко дни. Не можеше да позволи сега да му отнемат пирамидата. Не и след всичко, което бе изтърпял, за да я опази.

Катеричката май изгуби апетит. Гледаше Уилям, сякаш изучаваше реакцията му. После пусна жълъда точно над главата на мъжа.

После всичко пред очите на Уилям протече на забавен каданс. Жълъдът полетя към преследвача. За миг на Уилям му се стори, че ще падне встрани. Но не. Обърса един клон, промени траекторията си и тупна върху бейзболната шапка.

Мъжът отметна глава назад и погледна нагоре. Две-три секунди и щеше да ги види. Уилям се задейства на автопилот. Извади пирамидата изпод пуловера си и я подаде на Иския. После скочи от клона, целейки се в мъжа долу.

Онзи се опита да се отдръпне, но закъсня.

Уилям се стовари отгоре му с цялата си тежест и двамата се строполиха на земята.

Уилям не се отмести от мъжа, когото бе затиснал с тялото си. Трябваше да го задържи, та Иския да се измъкне с орбулатора.

— Бягай, Иския! — извика той. — Бягай!

Чу как тя слиза от дървото и се приземява наблизо.

— Уилям! — обади се мъжът под него. — Пусни ме!

Защо този човек говореше като робот?

Уилям се отдръпна и седна.

— Нима ме познаваш?

— И още как. Ще ми позволиш ли да се изправя?

Уилям повдигна шапката и ахна, когато видя лицето.

Роботът го гледаше със светещите си очи. Уилям веднага го позна. Криптоботът, който Гофман бе отнел на Бенджамин. Криптоботът, конструиран да разгадае пирамидата. Върху него Гофман бе свалил информацията от флашката със съзнанието и паметта на дядо Тобиас.

Уилям обаче още не мислеше да го освобождава.

— Защо ни следиш? — попита той.

— Ама това съм аз — изговори насечено криптоботът. — Дядо ти!