Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (32)

Трийсет и първа глава

Вкопчен в дръжката на вратата, Уилям се взираше в безкрайния тунел отпред. Фил шофираше като бесен. Всеки път когато колата се разминаваше на косъм от челен удар в стената, той се изсмиваше кратко, все едно го намираше за изключително забавно.

— Кой е построил тези тунели? — поинтересува се Уилям.

— Който е построил и Биг Бен — отвърна Фил и направи пауза за ефект: — Моя милост.

— Ти? — смая се Уилям.

— Ти си построил Биг Бен? — изуми се и Иския.

— Да. Е, не със собствените си ръце, разбира се. Аз го проектирах. Биг Бен представлява замаскиран вход към тунелите. А тунелите са много удобни пътища за придвижване.

— Има ли други такива замаскирани входове към подземни тунели?

— О… колкото искаш — отвърна загадъчно Фил. — По целия свят. Айфеловата кула… пирамидите… Великата китайска стена… Повечето от тях съм проектирал лично.

Той изви волана и колата свърна, поднасяйки се, зад близкия ъгъл.

— Замалко да забравя да се отбия на едно място.

— Къде?

— Търпение, млади разшифровчико. Всеки танц започва с начална стъпка.

Няколко минути по-късно колата спря рязко пред грапава каменна стена в дъното на дългия тунел.

Фил скочи от колата и отиде до голяма метална врата. След известно тършуване из джобовете измъкна връзка ключове.

Пробва няколко и най-после налучка точния. Ръждясалата ключалка проскърца и вратата се отвори.

— Изчакайте ме тук — заръча той и извади джобно фенерче. — Няма да се бавя.

И хлътна в мрака зад вратата.

— Искам да видя какво има вътре. — Уилям слезе от колата, отиде до вратата и надникна.

Лъчът от фенерчето на Фил шареше из тъмното. Мъжът тракаше и трополеше. Лъчът озари някакво подобие на танк.

— Виждаш ли нещо? — прошепна остро Иския.

— Трябва да се приближа. — Уилям пристъпи в мрака. — Май вече съм бил тук.

Лъхна го смразяващо течение — от онези, които те пронизват цял и се вгризват в мозъка на костите ти. Уилям вече не се съмняваше. Вече беше идвал тук. Всеки негов нерв се опъна като струна.

Стаята беше голяма… Какво ти, направо гигантска.

Огледа се. Забеляза ключ за осветление на стената до вратата. Приближи се и го натисна. С измъчен пукот, една по една, се включиха стари електрически лампи.

След малко цялото огромно помещение се окъпа в жълта светлина.

Фил прекъсна заниманието си и погледна Уилям.

— Благодаря ти. Съвсем бях забравил, че тук има лампи.

Момчето плъзна поглед по танковете и военните кораби, струпани в безпорядък в гигантския хангар. Приличаха на играчки в разхвърляна момчешка стая, само че в уголемен мащаб.

Пред очите на Уилям изскочиха картини от преживяното по време на последното му посещение: как бе открил дядо си в криокамерата, как Ейбрахам Тели едва не го бе погубил, него, Уилям; как стихийно нахлулите водни маси бяха помели всичко…

Фил продължи между танковете и корабите.

— Трябва да се върна друг път и да поразтребя. — Той започна да изпразва джобовете си.

Подреждаше предметите в дълга редица на пода: колички, самолетчета, лодчици.

— Направо е изумително колко неща се събират, ако от време на време човек не си изпразва джобовете.

— Затова ли ни доведе тук? — попита Уилям. — За да си изпразниш джобовете?

— Да. — Фил посочи дистанционно управление. Мъдреше се сред джунджуриите, струпани на пода. — Имаш ли представа колко е трудно да разнасяш толкова багаж със себе си? — Той натисна едно копче от дистанционното и количките, самолетчетата и лодчиците се уголемиха до естествени размери.

— Дойдохме и да вземем нещо — продължи и се огледа.

— Какво?

— Това. — Фил посочи гигантска подводница. — Надявам се неблагоприятните условия тук да не са я повредили. Конструирана е да издържа на големи дълбочини.

Отиде до подводницата, смали я и я пъхна в джоба си.

— Да вървим. — Той тръгна с бързи крачки към Уилям. — Ема ни чака.

— Коя е Ема?

— Няма смисъл да ви обяснявам. Най-добре да я видите с очите си.