Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (4)

Трета глава

Директорът затвори вратата на кабинета и застана зад голямо кожено кресло зад бюрото.

— Моля, седнете — покани той посетителите си и посочи канапето до стената.

Двамата родители и Уилям останаха прави. Не криеха нежеланието си да се застояват в кабинета.

— Има ли начин да ускорим нещата? — попита бащата и погледна дисплея за екзоскелета, закрепен около китката му. — Батерията ми е на привършване.

— Налага се да изчакаме и другите — обясни директорът и нервно замачка облегалката на стола с потни ръце. — Без тях няма как да започнем.

— Без тях, казвате? И колко души са те? — озадачи се мама.

— Господин Хумбургер… и неговият адвокат — изпелтечи директорът.

Майката на Уилям погледна баща му. Момчето долавяше нарастващото й раздразнение. Тя впи очи в директора.

— За какво всъщност става дума? По телефона споменахте за някакво практическо занимание по противопожарна безопасност… и за господин Хумбургер. Защо, за бога, е помъкнал и адвоката си?

Директорът понечи да отговори, ала го прекъсна силно думкане по вратата. Преди той да изрече покана „влез“, вратата отхвръкна и на прага се изтъпани господин Хумбургер — в син халат и с копринени пантофи. Косата му изглеждаше току-що издухана със сешоар. С наперена стъпка влезе в кабинета, послушно следван от дребен мъж в омачкан костюм. Над ушите му се спускаха мазни къдрици, но темето беше напълно плешиво.

При вида на Уилям и родителите му господин Хумбургер се закова. Лицето му се изкриви в презрителна гримаса. Хвана костюмирания си спътник над лакътя и го избута пред себе си, посочвайки с ръка:

— Ето го. Това е Уилям Уентън — процеди той с отвращение.

Дребосъкът се откопчи.

— Голям човек съм и мога да вървя и сам — изджафка той.

— Е, сега вече се събрахме в пълен състав — нетърпеливо поде майката на Уилям. — Някой ще ни обясни ли за какво иде реч?

Очите й се устремиха към директора с неумолимостта на две ракети с топлинно насочване.

— Вероятно най-добре е ищецът лично да изложи причината да потърси удовлетворение по съдебен път. — Директорът, все още прав зад креслото, стисна облегалката толкова силно, че кожената тапицерия изскърца.

Господин Хумбургер смушка адвоката в гърба и прошепна:

— Ти говорѝ, Винсент.

Адвокатът пристъпи две крачки напред и се прокашля.

— Уважаеми дами и господа… — поде той с апломб, все едно говореше пред пълна зала — уважаеми господин директоре, уважаеми родители на… проблемното дете.

— Проблемно дете ли? — смръщи вежди майката.

— Точно така — адвокатът посочи Уилям с кутрето си. — Проблемно дете.

— Ама какви ги дрънка тоя? — Бащата на Уилям погледна въпросително директора, вече пребледнял като платно.

— Оставете го да довърши — настоя господин Хумбургер и чукна с пръст ухото на адвоката си.

— Казвам се Винсент Гуг. Моля, позволете да изложа фактологията по случая — продължи адвокатът. — Съгласно Кодекса на труда, член седми, алинея четиринайсета, всеки работник има право на обезщетение под формата на платен отпуск или друга компенсация, ако са налице основателни съмнения, че условията, при които се труди, са непоносими за него или уронват личното му достойнство.

— Но какво общо има Уилям с всичко това? — попита в недоумение майката.

— Има, и то МНОГО общо — извика господин Хумбургер и размаха заканително юмрук срещу Уилям.

— Обяснете — настоя бащата.

— След няколкогодишен тормоз от страна на проблемното дете моят клиент е развил професионално изтощение — поясни Винсент.

Господин Хумбургер се тръшна театрално върху близкия стол.

— Я стига глупости — сопна се майката на Уилям. — Освен това синът ми не се казва Проблемно дете… а Уилям. — Тя погледна войнствено директора, който се сгърби зад облегалката на креслото. — А вие нищо ли няма да кажете, да му се не види? Вие директор ли сте, или лукова глава?

— Когато Кодексът на труда говори, и директорите мълчат — оправда се той с разтреперан глас. — Законът е над всичко.

— Как не те е срам, дребно човече! — Майката на Уилям, надвесена над адвоката, крещеше толкова силно, че къдриците му се разлюляха. — А за вас просто нямам думи! Срам и позор! — Тя посочи господин Хумбургер.

Винсент Гуг скръсти ръце над гърдите си и нацупи устни.

— Законът е на наша страна — заяви той.

Майката се изправи и си пое дълбоко дъх. Затвори очи в опит да овладее стихията от емоции, която напираше да избухне и да помете всичко наоколо.

— Добре… да приемем, че законът е на ваша страна — продължи тя, все още със затворени очи. — Какво искате да постигнете?

Майката на Уилям отвори очи и погледна господин Хумбургер.

— Да преместите сина си в друго училище — отвърна той. — Или той си тръгва, или ще заведа дело срещу училището.

Директорът се сниши още повече зад „укритието“ си. Над ръба на коженото кресло се виждаше само горната част от сплъстената му коса.

— По-голяма глупост не бях чувал — обади се бащата на Уилям. — Няма логика да ни принуждаваше да местим Уилям в друго училище, защото учителят му е некадърен.

— Некадърен, а? — провикна се господин Хумбургер. — Днес вашият синковец ме подмами да скоча от покрива на училището, и то само по долни гащи… пред очите на всички учители и ученици… — устната му затрепери. — Добре че участвам в отбора по височинни скокове. В противен случай имаше риск да пострадам сериозно.

— Моля?! — възкликна майката на Уилям. — Скочили сте от покрива по долни гащи? И защо, за бога, сте го направили?

— Защото този хубостник… — господин Хумбургер посочи Уилям — подпали учителската стая.

— Вярно ли е, Уилям? — попита овладяно майката. — Наистина ли си подпалил учителската стая?

— Не — поклати глава момчето.

— Господин Хумбургер е на ръба на тежко изтощение — подчерта Винсент Гуг. — А една от първостепенните задачи на Кодекса на труда е да предпазва работниците от професионално изчерпване.

Кой ли го слушаше!

— Кажете нещо де, директоре — подкани го бащата на Уилям.

Отиде до директора и бутна настрани коженото кресло.

Директорът приличаше на изплашен рак отшелник, измъкнат от черупката си. Събра малко смелост, изпъна гръб и преглътна. В продължение на няколко секунди се взираше в посетителите, а адамовата му ябълка нервно подскачаше нагоре-надолу.

— Училището не може да си позволи лукса да бъде дадено под съд. Ще се наложи, опасявам се, да отнеса оплакването до училищното настоятелство, което да го разгледа и да се произнесе по случая. — Директорът посочи Уилям с надежда да отклони вниманието от себе си. — Ти си умно момче, но понякога е добре да слушаш какво ти се говори. Ако днес беше излязъл със съучениците си на двора, всичко това нямаше да се случи.

Уилям сведе глава. Даваше си сметка, че е постъпил неправилно. Не биваше да се отлъчва. Колкото обаче до скока на господин Хумбургер, не се чувстваше виновен.

— Предупредих го да не се качва на покрива — защити се той.

— Ха — предупредил ме бил! — изсумтя господин Хумбургер. — Притежавам толкова добра подготовка, че при бедствени ситуации действам по рефлекс. Ти подпали учителската стая и аз нямах друг избор, освен да се кача на покрива. Това беше единственият ми изход.

— Но щом, както твърдите, е избухнал пожар, защо не сте помогнали на Уилям? — попита майката. — Като учител сте длъжен да се грижите за безопасността на учениците. И защо сте се съблекли по бельо?

— Нали ви казах: възникна бедствена ситуация. А в такива случаи всеки се спасява поединично! Тениската ми трябваше, за да се предпазя от дима, а панталона използвах като импровизирана каска, за да не си ударя главата при приземяването. Когато въпросът опира до оцеляване, използваш подръчни средства. Не сте ли гледали Рамбо?

— Бяха просто няколко искри — възрази Уилям. — За какво бедствено положение говорите?

— За всичко си виновен ти — процеди господин Хумбургер.

— Това е пълна идиотщина. — Майката прегърна Уилям. — Хайде, да си вървим.

И го поведе към вратата.

— Чакайте! Срещата още не е приключила — запротестира господин Хумбургер и разтърси Винсент Гуг толкова силно, че къдриците му заподскачаха. — Направи нещо, де! Арестувай ги, преди да са се измъкнали.

— Не ме докосвай, кретен такъв — изръмжа адвокатът, откопчи се и тръгна заедно с Уилям и родителите му.

В коридора се завъртя на пети и обяви:

— Напускам поради враждебна и унизителна трудова среда!