Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (20)

Деветнайсета глава

Уилям и Иския прекосиха на бегом тъмния парк зад Института.

— Това е пълна лудост — прошепна момичето. — Как ще попречим на криптобота да разгадае орбулатора?

— Не знам, но трябва да намерим начин. — Уилям хвърли поглед към Кибернетичната градина, където допреди малко се беше крил.

Сега пред клетката — негово убежище — вардеха двама стражоботи. Мяркаха се силуетите и на още роботи. Градината гъмжеше от охранители.

За да не ги видят, двамата с Иския тичаха по протежение на високата стена от долната част на парка. Уилям изчака да се увери, че няма опасност да ги забележат, и тогава спря.

— Знаеш ли къде са руините, отбелязани върху картата на Бенджамин? — попита той.

— Никога не съм ходила, но съм чувала, че са отвъд езерото, в края на парка. — Иския посочи в тъмното. — Останали са от средновековна крепост. Под крепостта се простира мрежа от тунели, но ни е строго забранено да слизаме там.

— Защо?

— Има опасност да се срутят.

— Изглежда ми идеално скривалище за криптобот — заключи Уилям и продължи.

След малко се озоваха от другата страна на езерото. Само на метри оттам се издигаше високата стена, опасваща парка. Уилям хвърли поглед към изгрялата пълна луна.

— Трябва много бързо да намерим входа.

— Да, но как? — озърна се Иския.

Заобикаляха ги древни останки. Едри камъни лежаха в безпорядък, обрасли с мъх и треви или наполовина скрити от храсталаци.

— Тук някъде е — прошепна Уилям.

Понечи да продължи, но спря, защото чу стъпки.

Към тях се задаваха силуети. В тъмното бе невъзможно да определи кои са. След миг обаче те попаднаха под лунната светлина и Уилям видя две възрастни дами с напълно еднаква външност.

Той хвана Иския и я завлече зад близкия храст. Спотаиха се там и наостриха уши.

Стъпките спряха на няколко метра от тях. Жално проскърца метал, все едно изскрибуцаха ръждиви панти. От звука Уилям го побиха ледени тръпки. Осмели се да надникне иззад храста. Жените бяха изчезнали.

— Влязоха някъде — посочи той.

С Иския се промъкнаха покрай стената и спряха пред камара каменни късове.

— Ето тук — прошепна момичето и наведе един бодлив храст.

Зад него се появи ръждив капак, вероятно вход към подземие. Уилям се приближи.

— Няма катинар, само дръжка — установи той.

Протегна ръка и опипа дръжката. Беше студена. Повдигна капака. Пантите изскърцаха жаловито.

Старо, обрасло с мъх каменно стълбище се губеше надолу в тъмното. Чуваше се само пльокане на капеща вода. И изведнъж Уилям изпита остра вътрешна съпротива да слиза долу. Ала беше твърде късно да се връщат.

— Някой идва! — прошепна стресната Иския.

— Ела. — Той стъпи върху най-горното стъпало и тръгна да се спуска.

Иския го последва.

Уилям я изчака, хлопна капака и лунната светлина изчезна.

Обгърна ги непрогледен мрак. Той протегна ръка встрани и напипа стената, грапава от прораслия мъх.

— Нищо не виждам — оплака се Иския някъде от тъмното.

Някой горе дърпаше капака. Трябваше да се махнат час по-скоро.

— Хайде — подкани той шепнешком момичето и тръгна опипом.

Зад гърба си чуваше предпазливите й стъпки.

Железният капак се отвори със зловещ, дрезгав крясък. И студената луна пак ги огря.

Уилям и Иския стигнаха до равна площадка и поеха по тесен каменен проход. Покрай стените мъждукаха факли. По гладкия под непрекъснато капеше вода.

— Трябва да се скрием — прошепна момчето и в същия миг забеляза някаква врата. — Влизай, влизай!

Иския побърза да се шмугне, а Уилям — след нея. Прилепиха се към студената стена и наостриха уши. Приближаваха стъпки.

Появиха се три фигури, по-високи от тях. Изглеждаха хора в зряла възраст. Уилям беше сигурен, че носят холограмни маски, защото всички имаха една и съща глава — на старица.

Когато се отдалечиха на безопасно разстояние, Уилям се престраши да надникне отново.

— Най-добре и ние да се преобразим в същата старица. — Той натисна копчето на маската си и започна да прехвърля различните лица. — Кажи, когато я улуча.

След малко и двамата станаха двойници на стариците.

— Бързо, да ги последваме — прошепна той и махна на Иския. — Насочили са се към точно определено място и май се досещам накъде.

Запромъкваха се след трите старици и спряха в дъното на коридора. Уилям се наведе напред и надникна зад ъгъла.

Трите старици стояха пред стара желязна врата.

Едната вдигна ръка и почука: три кратки похлопвания, последвани от пауза, а след нея още три. Във вратата се открехна прозорче и старицата промърмори нещо неразбрано. Прозорчето се хлопна, вратата изщрака и се отвори. Трите силуета се вмъкнаха вътре.

След тях вратата се затръшна със звучен трясък.

— Събитието се случва зад тази врата. Гаранция! — прошепна Уилям и ускори крачка.

Пред ръждясалата врата вдигна ръка и похлопа, поспря за момент и похлопа още три пъти.

Прозорчето се отвори.

— Парола — обади се плътен глас от тъмното.

Уилям и Иския се втренчиха глупаво в празното пространство. Умът на момчето работеше трескаво.

— Парола? — настоя нетърпеливо гласът.

Неочаквано в съзнанието на Уилям изплува паролата от чертежа на древната крепост, който им бе показал Бенджамин.

— Лорем Ипсум — изрече напосоки той.

Прозорчето се хлопна и вратата се отвори.