Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (35)

Трийсет и четвърта глава

Водолазният звънец цопна във водата със силен плясък.

Уилям се надвеси над Иския. На тавана се отвори вентил и в камерата нахлу свеж въздух. Иския се размърда. Пое си дъх и отвори очи.

— Още няколко секунди и с нас щеше да е свършено — отбеляза Уилям.

Иския потръпна и се надигна. Звънецът подскочи няколко пъти и се кротна.

— Погледни — посочи момичето към илюминатора.

Механичното пипало на октопода се смъкна от корпуса и се потопи във водата. През дебелото стъкло видяха как гигантското мекотело потъва и след блясък изчезва.

— Дали ще се телепортира обратно — във водния резервоар, откъдето тръгнахме? — попита Иския.

— Сигурно. Навярно там се намира базата му.

Двамата се спогледаха. Уилям знаеше, че мислят за едно и също: как ще успеят да слязат в Марианската падина с толкова малък водолазен звънец. Фил бе казал, че се налага да се спуснат до самото дъно. А за целта им трябваше подводница.

Уилям огледа напуканото стъкло. Подът на звънеца беше покрит с вода. Дори да подменят стъклото, звънецът не би издържал на налягането при толкова голяма дълбочина. Най-вероятно щеше да се спука и да ги смачка.

— А сега какво ще правим? — попита Иския и надникна през илюминатора.

Водолазният звънец беше потопен наполовина. Ято игриви делфини плуваха наблизо в лазурната вода.

Уилям не отговори. Не от нежелание, а защото не знаеше какво да каже. Нямаше представа как ще се доберат до дъното с наличната апаратура.

— Е, не можем повече да се чудим и маем — заключи той.

Стана и отвори люка на тавана. Лъхна ги струя солен въздух.

Качиха се на покрива. Вълните се плискаха в корпуса на водолазния звънец. Ако не се намираха в толкова напрегната ситуация, щяха да се порадват на тази идилия. Светлосиня вода, небе, слънце… Всичко беше като извадено от рекламен каталог на туристическа агенция.

— Това суша ли е? — посочи към хоризонта Иския.

— Не мисля.

Тя проследи с поглед ято птици.

Зад гърба им се чу силен плясък, висока вълна заля Уилям и го събори в океана. Той нагълта вода и панически заразмахва ръце, за да изплува. Вълните се укротиха, той успя да разпори повърхността и жадно си пое дъх.

— Уилям! — извика Иския.

Той погледна по посока на звука. Момичето се беше вкопчило за корпуса на водолазния звънец. Нещо едро и черно засенчваше слънцето.

Гигантска подводница.

В горната й част се отвори люк и оттам се появи човек.

Вдигна ръка и махна:

— Готови ли сте?